Бедно е детството на онова дете, което никога не се е потопило във вълшебния свят на ЕРИХ КЕСТНЕР и не числи към своите приятели Антон и Точица, Емил и неговите приятели - малките детективи, близначетата Луиза и Лоте, Малкият мъж и Малката мис. И което не се вслушало в мъдрите му слова, учещи го да се вглежда в живота трезво, но и с надежда, да вярва в приятелството и да не унива в трудни мигове, да бъде честно, дори когато му е най-тежко, да отстоява пред изкушенията на леността и непочтените средства за утвърждаване на себе си. Заедно с Антоан дьо Сент Екзюпери, писателят има право да заяви: "Аз съм от страната на детството."
Но ако читателят остане само с впечатленията си за "детския автор" Кестнер, той безспорно ще има изкривена и неточна представа за един от най-големите хуманисти на XX век, дръзнал да обяви за своя житейска и творческа позиция ролята на Моралиста без морализаторстване. Неотклонно и последователно, видният немски писател устоява безсмъртните ценности на Просвещението с вярата в разума и в просветените, т. е. култивирани в духа на красотата-добро, чувства. За него човекът е цялостно същество и целта на изкуството е да възстанови вътрешното равновесие между емоционалното и рационалното начало, нарушено от социалната и политическата дисхармония. В образа на сътворената от него художествена реалност включва, когато е необходимо, за възпитателен и отрезвяващ ефект и елементите на гротеската, разчитайки, че човек най-лесно преболедува своите слабости или познава и се отрича от недостатъците на ближните си, когато се посмее - от сърце или със събуден усет за грозното и злото като недостойни за живот.
В това е чарът на разказвача за възрастни и на поета-сатирик Е. Кестнер, когото напразно враговете му или критици без усет за новаторство и нестандартност на творческото присъствие са се опитвали да вкарат в прокруството ложе на кабаретен стихоплетец, впримчен в мимолетно-злободневното, и циник, гледащ и оценяващ ландшафта на големите градове и картата на човешката душа с очите на порока или поне на отрицателя-нихилист.
Книгите му са задушевен разговор с читателя. И точно затова не могат да го оставят равнодушен. Първо, го правят съпричастен. А после приятел. За цял живот. Независимо дали беседва за "нещата от живота", или разказва своите занимателни истории за деца и възрастни, дали сатирата му прави безмилостна социална дисекция, или иронията му бичува разголената душа на съвременника на XX век, ЕРИХ КЕСТНЕР винаги е откровен до болка и неизменно искрен. Верен на своето кредо, че всеки човек, а писателят особено, трябва да бъде честен и да отстоява своите принципи, дори ако това му причинява страдание. Защото животът трябва да се гледа право в очите. И да се обича и уважава, независимо от изпитанията, които ни готви, с благодарност за красивите минути и малките чудеса на ежедневието.
Страданието калява характера. В него ние израстваме духовно. В изповедната си книга "Когато бях малко момче" писателят сочи защо и безкрилият оптимизъм, и прекомерният песимизъм са вредни и нереалистични, внушавайки ни да се вгледаме в многоцветното житейско платно и да приемаме добрите и лошите му мигове като дар и проверка на нас самите, като едно УЧИЛИЩЕ, от което излизаме по-мъдри и по-добри, ако държим и очите, и сърцето си отворени за неговите послания и предубеждения: "Страдание има, струва ми се, както има градушка и горски пожари. Можем да си представим свят по-щастлив от нашия. Свят, в който никой не гладува и никой не е принуден да ходи на война. Ала и тогава би останало достатъчно страдание, което нито по-разумни правителства, нито по-решителни мерки щяха да премахнат. Но да премълчиш това страдание, значи да си лъжец."
Кестнер съумява да бъде оригинален, залагайки достъпното и общопознатото. Той не е от духовните конквистадори, мечтаещи за неизследвани примамливи земи. Не го привлича екзотичното. Не страда по непостижими блянове. Залага на вечните ценности и не се уморява да вярва в тях.
Негова е вселената, населена с обикновени хора и техните необикновени чувства. И е достатъчно да тръгне по пътеките на детството или да се взре в крещящите вестникарски заглавия, за да измисли една от своите завладяващи сюжетни нишки или да се потопи откривателски в отминалите дни, отброявани скъпернически от календара, "този съсухрен счетоводител в канцеларията на Историята". Самият той шеговито ще опише процеса по създаването на един от най-популярните си романи за деца "Антон и Точица" като превръщане вестникарската бележка от двадесет реда в книга .
Е. Кестнер разчупва стандартната представа за писателя, самоограничаващ се в рамките на условното профилиране. Изплъзва се от еднозначните определения и щампите, дамгосващи творческата личност с клиширани характеристики и претенциозни щампи. Той е едновременно блестящ критически реалист и модернист, поет и белетрист, детски автор и писател за възрастни, сатирик и публицист, но и още театрален критик и драматург, специалист по рекламата, дипломиран философ и германист, който сякаш намигвайки закачливо или присмехулно, понякога дори само с едно точно изречение или остроумно поднесена антитеза съумява да превърне наблюденията си в изводи за духа на епохата и в остроумни характеристики на лукавото или злонамерено човешко несъвършенство.
УНИВЕРСАЛНОСТ - ето най-точното и лаконично определение на творческия му натюрел.
Самоиронизирайки се, той разглежда собственото си творчество чрез метафората за букета, съставен от абсурдно неподхождащи си елементи и образуващ вместо изискана цветна композиция "вързоп от жълтурчета, орхидеи, кисели краставици, гладиоли, макарони, връзки за обувки и моливи". Спояващата съставка в този привиден естетически и мирогледен хаос е точно етическият патос на неприемане и отхвърляне недостойното за живот в името на човешкото достойнство и ценностите на любовта, приятелството и честния труд.
В историята на 20-ото столетие не са чак толкова много гласовете, предпочитащи да застанат откровено на страната на ДОБРОТО и да предупреждават за опасностите от дефицита му в действителността и в душевността на хората. Отминаващият век като че ли прояви повече пристрастие към рушителите на идеали, отколкото към самите идеали. На фона на демонстративния култ към песимизма, скептицизма и моралния релативизъм Ерих Кестнер има неустрашимостта да бъде старомодно пристрастен към исконните ценности на разума и добрия вкус или по-точно, да бъде достатъчно силен духом, за да се предпази от флирта с актуалното и модерното за момента, съхранявайки вярност към неувяхващо стойностното и неподвластното на времето.
Поетът Ерих Кестнер именно като сатирик може да си позволи да бъде безпощадно язвителен към битовите недъзи, но и към държавната политика, като спектърът от теми е изключително богат и включва практически всичко - от загубения свян в любовта и забавленията на мъжете в командировка (а и на почтените им половинки вкъщи) през отрезвяването на момчетата, възмъжаващи, напускайки принудително света на детството заради военната ситуация до благодарност към Всевишния, че загубвайки войната, Германия всъщност получава шанс да се поучи и покае, без далеч да е сигурно дали ще пожелае да се поучи от горчилката на поражението. Кой веднъж прочел я, може да забрави страховитата му парафраза на Гьотевата "Песен на Миньон":
"Познаваш ли страната, където оръдията цъфтят?
Не я познаваш? О, ще я познаеш!"
Списъкът на обектите, вдъхновили критическата му муза, може да бъде продължен практически до безкрайност. Понеже вдъхновението му лесно пламва при всеки допир с моралното несъвършенство и политическия цинизъм. Всъщност Кестнер е бил критикуван или невземан достатъчно сериозно и заради лекотата, с която твори. Това е вечният грях на салиеревците към онзи, който е Амадеус или Любимец на бога.
Кестнер е и един от най-видните представители на мъжествено-неустрашимите критици на моралната разруха на Райха. В това отношение свръхпоказателен за куража на автора безспорно е първият му роман "Фабиан или историята на един моралист", носещ в първоначалния си вариант изразителното заглавие "Пътят към пропастта". Още то е трябвало да посочи опасността, грозяща фашизираща се Европа, и подготвяната от новите политически месии морална пропаст, в която има достатъчно място за всички европейски народи. Двуличието, представящо се за благонравие, ще заклейми романа, за когото през 1931 г. авторът ще напише изрично, парирайки етически късогледите си отрицатели: "Тази книга не е писана за малолетни, независимо от това, на каква възраст са те..."
През 1962 г. Кестнер отново ще се върне към "Фабиан", за да изтъкне в светлината на новите негативни явления в социално-политическия живот, че става дума не за неморално произведение - плод на цинизма и нихилизма на създателя си, а за подчертано морална книга, целеща да предупреди за надвисналата опасност и да предпази хората от опиянението на политическото безразсъдство и лудостта на войната. Той фокусира вниманието си върху признаците на приближаващата катастрофа. Целта на писателя и в годините на следвоенната криза, и в привидно безметежното благополучие на шейсетте години като навлизането в новото летоброене на т. нар. "консумативно общество", е да опише симптомите на опасността, грозяща цивилизацията и културата на Стария континент: "Масовата безработица, духовната депресия, последвала стопанската, стремежът към бягство от действителността, активизирането на безскрупулни партии - това бяха буревестниците на приближаващата криза. А не липсваше и зловещото затишие пред бурята: леността, сковала сърцата, която приличаше на някаква епидемична парализа. Някои почувстваха непреодолима нужда да се противопоставят на бурята и на затишието. Те бяха изтласкани настрана. Мнозинството предпочиташе да слуша панаирджийските кресльовци и тъпанджиите, които шумно превъзнасяха своята синапова хартия и отровните си патентовани рецепти. И тръгнали по следите на тия "ловци на плъхове", ние пропаднахме по-скоро мъртви, отколкото живи, в пропастта, гдето сега се опитваме да се настаним, като че ли нищо не е било."
Последният син или внук на Просвещението, както Кестнер нарича сам себе си, наблюдава със зорките очи на родения писател действителността, превръщайки автобиографията си и биографията на времето, в което живее, в отправен пункт за естетическите и социално-психологическите си открития. Понеже той е не само литератор от най-висок мащаб, но и крупен мислител, за когото познанието е начин да разбереш Другия до теб и да му посочиш пътя на Надеждата.
В епоха на художествен диктат на грозното или поне причудливото най-хуманистичният глас в модерната немска литература защитава естетически и философски Красивото и Доброто в духа на просветителските традиции и на винаги съвременното - т. е. потребното на и за всички поколения естетическо и мирогледно равновесие между тях. В този смисъл Ерих Кестнер е съвременник на всички идващи генерации.
Творецът, разбрал навреме, че неговото призвание не е учителската професия, превръща педагогиката като висше изкуство за формирането на човека в неразделна част от литературното си дело. Без и следа от дидактизъм, но с много ОБИЧ към детето и света на детството, Ерих Кестнер създава своите "детски романи", вдъхновен от разбирането, че с малките трябва да се говори отговорно и с доверие в чувствителността и възприемчивостта им, определяща техния неконвенционален, открит и иновативен поглед към реалността. Началата на неговата култур-педагогика са ясно фиксирани:
1. Уважение към детската личност като личност в развитие.
2. Залагане на доброто в детската душа.
3. Постигане баланса между физическото и умственото развитие, за да не израстват "възрастни дребосъци" и обременени с комплекси хора, които не умеят да се веселят, да пеят и да танцуват. Иначе нещастникът "със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече." В "Когато бях малко момче" писателят ще сподели, предупреждавайки ленивите: "Играех гимнастика, защото мускулите ми, краката и ръцете ми, гръдният ми кош искаха да играят и да се развиват. Тялото ми искаше да се развива, както и умът... Съжалявах всички деца, които с удоволствие учеха, а не обичаха да играят гимнастика. Съжалявах всички деца, които обичаха да играят гимнастика, но не обичаха да учат. А имаше и такава, които нито искаха да учат, нито да играят гимнастика. Тях най-много съжалявах."
4. Да се включи естетическото възпитание в образователната система, като най-добре е самата среда да възпитава естетически. За себе си признава, че ако има очи не само за лошото и грозното, но също и за красивото, то дължи тази си дарба на стария Дрезден: "Не беше нужно тепърва да уча от книгите кое е хубаво. Нито в училище или пък в университета. Можех да вдишвам красотата, както лесничейските деца вдишват горския въздух."
5. Книгата да се превърне в неразделна част от живота на детето, понеже тя е преддверието към втората или културната реалност - едно пожелание, още по-значимо днес, когато тържествува виртуалната реалност, засенчваща всички други пътища и средства за просвета, времепрекарване и личностно изграждане: "Страната на четенето е тайнствен, безкраен континент. От печатарското мастило възникват предмети, хора, духове и богове... Който знае да чете, седи над някоя книга и пред погледа му изведнъж се появява Килиманджаро или Карл Велики, или Хъкълбери Фин..."
6. Трудът е едно от най-могъщите и незаменими възпитателни средства.
7. Училището, възпитателите, родителите, цялото общество трябва да се стараят да възпитават не послушни и удобни зъбчати колелца за държавната машина, а мислещи хора.
8. Децата са ценност сами по себе си, изискващи пределна откровеност и перманентен диалог с възрастните на принципа на доверието, като например известният разговор на Ерих Кестнер с читателите в "Двойната Лотхен", посветен на темата за браковете и разводите, и между другото за отношението към невръстната звезда Шърли Темпъл, достатъчно голяма, за да играе във филми, но не и да ги гледа на екрана.
9. Имайки предвид, че самата култура е ДИАЛОГ, именно от възрастните до голяма степен зависи какви примери - положителни или отрицателни, те ще дадат на подрастващите и какви ценности ще им завещаят. Педагогът сам трябва да бъде ЧОВЕК, за да възпитава ХОРА. Идеалният пример тук е "коледният ангел на име Бьок" от "Хвърчащата класна стая" или учителят, разбиращ децата и упражняващ професията си не като служба, а като служене. Обратното, мизантропът, чиновникът, бюрократът или просто равнодушният, лишен от обич към питомците си учител, стъпкват заедно с душите и чувствата на децата техните добри пориви и заложби.
10. ЧОВЕЧНОСТТА Е ОСНОВНАТА ДОБРОДЕТЕЛ и тя включва в себе си всички други ценни качества, правещи индивида отговорна личност.
11. ДЕТСТВОТО е най-ценното нещо на света, все едно радостно или тъжно. Никой не бива да допусне да бъде изгонен от обетованата му земя на спомени и от вселената, населена с чудеса. Годините минават. Обичаи и нрави се променят. Почти всичко се променя и почти всичко си остава същото.
Само такъв човек и писател би могъл да представи света на детството като общозначим модел на хармонично човешко развитие и да не се повлияе отрицателно от досега с най-презрените явления в реалността и пресъздаването им в многобройните му сатирични творби и романи за възрастни. Нещо повече. След сблъскването с фалша и меркантилизма, с арогантността и политическата конюнктурщина, изпитва още по-силна потребност да се потопи в универсума на детството, за да се пречисти. Или както казва за себе си с безгрижен тон и шеговито-горчива гримаса, произнасяйки прочутата си реч "Кестнер за Кестнер", детските книги са неговото чудотворно животоспасяващо средство, а аз бих добавила още, творчески еликсир и сигурен лек срещу песимизма и моралното обезверение: "Атаките..., които предприемал със своя изострен като копие молив срещу леността на сърцата и неподдаващите се на обучение глави, до такава степен изопвали неговите нерви, че след всяка битка, докато Росинант хрупал в обора своя овес, той изпитвал неотвратимата необходимост да разказва детски истории. Това му се отразявало извънредно добре. Защото децата, това той вярвал и знаел, се намирали все още близо до доброто, били нещо като негови съседи по стая. Човек трябвало само да ги научи как да отварят предпазливо вратата..."
Прочелият една или няколко книги на Е. Кестнер просто вече няма да бъде същият и за цял живот ще носи в себе си дарбата да поглежда към света с усмивка на весело-тъжно разбиране и съпричастност към човешките слабости. Животът е прекрасен, въпреки светлосенките на болката и тъгата, дори въпреки човешките несъвършенства, ако гледаме към него с непредубедените и добри детски очи. Но става ад, ако привикнем, че злото е атрибут на битието, а социалната дисхармония - естествено състояние на социалната действителност. Кестнер осъзнава, че на писателя като хуманист не му е позволено да се оплаква и отчайва. Като моралист "Неговото място открай време е било и си остава изгубената позиция." И ни зарежда с изстрадания оптимизъм на действеното Добро. С напредването на годините и носталгията по детството Ерих Кестнер става един все по-тъжен моралист. Един "моралист без илюзии", както ще го нарече Марсел Райх-Раницки. Но доказал с примера на изстраданата последователност и непротиворечивост на целия си живот и творчество, че отговорността да бъдеш човек е висше морално задължение и право на мислещата и свободна личност, над която насилниците и продажниците от всички времена нямат власт.
Ерика ЛАЗАРОВА