Всеки носи у себе си идеята за неговата България. Едни я носят със знаме в ръка, други с мисъл, трети и четвърти с чук и плуг...
За нас България започна така - лято, ваканция, къщата на прадядо ни в полупланинско село, привечер, щурци, лай на кучета. Една история ни разказа прадядо през тази лятна вечер:
"Било преди 200 години. Сирак на име Пено залюбил дъщеря на местния владетел, която се казвала Хюлия. Работен и умен бил Пено, уважавали го хората, силно се привързала Хюлия към него. Поискала от баща си да я даде за невяста на Пено. По онези времена турчин можел да вземе българка, обратното - не. Владетелят отначало отказал и след многото молби на единственото си дете отсякъл намръщен:
- Ако Пено приеме Корана - да те взима.
Зарадвала се Хюлия, но за кратко. Не искал Пено да сменя своя Бог, че и Великден наближавало...
Разгневил се владетелят. Навръх Великден, когато българите празнуват Възкресение Христово, пратил заптии до Пеновата къща.
- Наредено ни е да те водим да изореш нивата отвъд реката днес, иначе трябва да те утрепем! - тъй му рекли.
Влязъл Пено вкъщи и тутакси се появил с голяма турска чалма на главата си.
Повели го през селото. На нивата го чакал впряг волове. Мястото било така подбрано, че да се вижда от цяло село, как до здрач българинът оре на Великден. Не зачел Пеновият Бог за измама това, че християнин под турска чалма скверни светия ден. И не го наказал Бог. Здрав и читав го съпроводил до стряхата му.
Че е пречупен Пено, решил владетелят.
На другия ден проводил викачи, но Пено го нямало. Казват, че забягнал в Сърбия. Разправят още, че Хюлия била трудна от Пено, та затуй и владетелят напуснал селото.
Двадесет години по-късно Пено се завърнал и създал голям род. От орането с чалмата на рода останал прякор Чалманете, та до днес фамилни имена на всинца ни са Чалмански, от които съм се родил аз и дядо ви, и баща ви и вие. Това е легендата", каза прадядо през онази лятна вечер. Есента се възнесе при Бога на своя праотец, оставайки у нас завинаги.
Прадядо ни осиротял рано, на 14 години станал глава на семейство. Събрал 180 декара земи, гори, мери, дошла национализацията. Национализатори го държали три нощи в маза, до шия във вода, за да подпише, че дава декарите си на ТКЗС. Наскоро дядо ни, нали от години си събира бащинията, показа ксерокс-копия на документи от онова време за имотите на прадядо. Да сме знаели и да помним, че до калиграфски изписаното име на прадядо ни стои подпис на друг човек... Прадядо ни никога не бил споделял за малтретиране по време на национализацията. Това за нощта с водата в мазата го разправяли други хора на погребението му... Гордееше се дядо, като разказваше за това.
Прабаба ни била пребита посред бял ден от национализаторите, поради това, че когато подкарали овцете за в ТКЗС-то, тя стояла на вратника и не ги давала. Слаба жена била и скоро след побоя се поминала. Прадядо осъдил национализаторите-побойници по време на тогавашната държава. Не е известно да е напечелил от делото. Знае се, че се е вкарал в дългове, додето изучи дядо ни в Свищов. Пет години след дипломирането на дядо ни - връщал борчове на съселяни.
Дядо приел социализма, урбанизирал се, скитал от Хаинбоаз през Добруджа до Джебел... и сега връща земите на праотците си, но те си пустеят... За компенсация от национализацията върнали му крава и две овци, които отдавна не са на белия свят.
Баща ни до пълнолетие е носил Пеновото фамилно име - Чалмански. През годините на социализма дядо ни го посъветвал да запише в паспорта си първото име на прадядо ни Стефан за фамилно име, че било по-българско.
Баща ни е бил партиен член. По времето на Живковата България той носел "Последно предупреждение за изключване от партията", задето не бил съгласен с решение на другари от партийното бюро.
Дойде реформата. Баща ни напусна родния ни град и бащината си къща. И мама отиде при него. На 45-годишна възраст учат задочно второ висше, за да се продават по-добре, за да можем ние да учим в Американски университет и в Деканат за чуждестранни студенти. И да сме знаели по два чужди езика, компютри, да сме били на тази си възраст по-мъдри от фамилията ни... За да сме бъдели по-свободни и по-независими хора...
Идеята ни за България е това, което са тези 200 години. Стига ни гордостта, че сме потомци на дедите си. Баща ни веднъж на чашка, с набъбнал вече език мърмореше: "Сравнявайки нашата история с тази на Запада, една здрава диктатура ни липсва, да ни научи кое е добро и кое лошо. В повече ни е обаче експериментът на Ленин. Много ни е в повече... И какво правим 13 века? - оцеляваме на това райско кътче на полуострова." Мама го прекъсна: "И какво, един инженер Гюлот ли трябва да си родим?" (Има предвид френската история.) Баща ни продължи по инерция: "Езикова бариера, Берлинска стена, Шенген, с какво ли не ни ограждаха - и пак сме си същите..."
Колко са прави родителите ни, не коментираме, но в десета Божа заповед е записано: "...не пожелавай... на ближния си... нито роба му, ни осела му, нищо, което е на ближния ти..." Ами ако ближният не е чел тази заповед, или се прави, че не важи за него? А кой е ближен и кой не е? Казано е още, че като ти ударят едната буза, трябва да си подадеш другата, а третия път?
Продължават 200-те години от онази лятна вечер с кучешкия лай, щурците, прадядо ни, легендата, толкова българска, че ще живеем с нея още двеста години от утре. Незаченати българчета пишат своите есета за своята бъдеща България. Баща ни пази частица от неговата България в кутийка с ордени от трите войни, в които прадядо ни е участвал - за защита на прадядовата България. Частица от дядовата България е в онези ксерокс-копия от национализацията, дето не ги е подписал баща му, а някой реформатор през нощта - до мазата; прадядо ни вътре, до шия с вода... и на третата сутрин започнала нечия друга България, ама свършила прадядовата...
Всеки носи у себе си идеята за своята България. А България, това е народът ни. Едни носиха България на знаме, други с мисъл, трети и четвърти с чук и плуг, някои се носиха на България... други и сега се носят. Душите на всички българи заедно, това е нашата идея за България. Мирна да е, другото ще съградим, ако трябва и диктатор ще се роди, както у други народи.
Написахме това есе на един дъх, накъсано, неравно, от сърцата ни, които живеят 200 години от онази лятна вечер, щурците, кучешкия лай...
Дано не осквернихме прадедите си, че ги намесихме. Обзема ни чувство за вечност. Предците ни съграждаха своята България, умрелите подсказват от небесата над нас. Мир на праха им.
Легендата ще разкажем на внуците си, да имат идея и техните внуци...
За да не поглеждат като нас към поредната падаща стена и към по-развитите общества зад нея, а да не ги интересува какво ще се издигне пред тях, за да няма какво да пада...
Публикуваното есе е получило награда на конкурса "Моята идея за България", обявен от Министър-Председателя на Република България. Наградите са връчени на 23.05.2001 г.
Ирина Венциславова Стефанова е студентка - II курс в Американския университет в Благоевград
Александър Венциславов Стефанов е студент I курс в Деканат за чуждестранни студенти - ХТМУ - София.
И двамата са възпитаници на Гимназия за чужди езици - Ловеч.