ГОРЧИВИЯТ РАЙ или защо “избягах” от Швейцария

Стефан 
КИСЬОВ

Животът в чужда страна особено на младини е винаги вълнуващ и зареден с тръпката на неочакваното. Особено за мен, тъй като по време на първото вдигане на т. нар. желязна завеса през 1989-а бях само на 26 години и по-голямата част от тях бях прекарал в мечти по забранения дотогава за всички нас свят, света на "загниващия капитализъм", на "класовата борба", на "експлоатацията от човек на човека" и безброй подобни клишета на дотогавашната комунистическа пропаганда. Още след падането на Тодор Живков от власт през онази година аз подобно на стотици хиляди мои сънародници заживях в трескаво нетърпение да отида и видя със собствените си очи тъй демонизираното чудовище, наречено Запад. И скоро след това взех самолета за Швейцария, като намерението ми беше оттам да се добера до Франция - нещо, което тогава така и не сторих. Помня оня горещ юнски ден на 1990 година, когато жена ми ме изпрати с разплакани очи на летище "София". Очи, в които освен болката от раздялата имаше и много надежда, че с това пътуване ще поставя ново начало за нас тримата - нашето малко семейство. Помня как самолетът кацна в Швейцария, емигрантския лагер в Кройцлинген, после преходното общежитие за бежанци в Санкт Гален, животът в Цюрих. Срещите ми с десетки българи, поели като мен пътя на бягството в един по-добър и по-богат свят, с емигранти от други страни - индийци, араби, негри, албанци от Косово, румънци, кампучийци и какви ли не още. Всички ние бяхме млади, с повече или по-малко осакатено минало, говорехме различни езици и вярвахме в щастливото бъдеще. Беше трогателно да живееш сред всички тия обнадеждени хора, които искаха да започнат живота си отначало. Бяхме заобиколени от швейцарци. Хора, живели от столетия в красивите Алпи, трудолюбиви селяни, занимаващи се със скотовъдство или работеха в някои от многобройните малки и големи фабрики, пръснати навред из красивата планинска страна. Швейцарците се отнасяха с нас любезно и сдържано - по същия начин, по който се отнасяха и помежду си. Постигнала благодарение на вековния неутралитет и пословичното трудолюбие на своите граждани благоденствие, тази конфедерация от кантони, радващи се на широко самоуправление, осигуряваше на всички кандидат-емигранти жилище, храна и възможност да научи езика на съответната област - френски, немски или италиански, а след това и работа. Разбира се, имаше и не толкова гостоприемно настроени швейцарци, нацистки организации, подобни на тези в съседна Германия, които понякога извършваха различни вандалщини - палеха емигрантски лагери, стреляха по цветнокожи емигранти. Между самите чужденци също се срещаха обикновени престъпници, дошли тук с откровеното намерение да крадат, убиват и изнасилват. Както се казва, и от двете страни имаше разни хора с разни идеали. Но съотношението между едните и другите, добрите и лошите и в двата лагера беше с превес на добрите, изповядващи християнските или съответните на религиите им добродетели, за които трудът, спокойствието, честността, обичта между хората бяха първостепенни човешки ценности. Беше времето на войната в Персийския залив, на обединението на Германия, пуча срещу Горбачов в Москва. Тогава в Европа все още не можеха да дойдат на себе си от изненадващите събития, които с главоломна скорост се случваха, и хипотезите за бъдещето бяха изпълнени с песимистични крайности. Положението в България също беше драматично. След изборите за Велико народно събрание последваха стачки и палеж на Партийния дом, гладната зима на Луканов и стачката на 39-те народни представители от СДС. Всички ние, българските емигранти в Цюрих, следяхме с вълнение всяка новина, идваща от родината, където бяхме оставили близки, спомени и скрити надежди. Повечето от нас твърдяха, че с България е свършено и за тях няма друго бъдеще, освен бъдещето в Швейцария, САЩ или някоя от другите западни страни, вече имахме добре платени служби, а възнагражденията, които получавахме за тях, надвишаваха стократно българските заплати. Беше странно време, за мен и моето малко семейство, нашите приятели. С единия крак в миналото, с несигурно настояще и още по-неясно бъдеще. Мислиш си, че всичко е такова, каквото винаги си мечтал да бъде, а нещо не е както трябва. Не е носталгия, нито бедност, страх или отвращение. Не е и самота в истинския смисъл на думата - винаги си заобиколен от семейството си, от сънародници и колеги. Докато един ден откриваш какво е то - започнал си да забравяш. Забравил си как изглеждат лица на приятели, миризмата на липите в родния град, как шумят вълните на несебърския плаж, топлината на нечии устни през оная лятна нощ, думите на заядливия съсед, вкуса на джанките, които като дете си късал от дървото зад оградата. Забравил си и продължаваш да забравяш - животът в чужда страна ти носи безброй впечатления, нови проблеми и всичко това започва да те изпълва, да избутва в ъгълчетата на съзнанието ти миналото, а всъщност това минало си самият ти, защото произлизаш от езика на спомените и всички ония вкусове, миризми и звуци, които населяват тази невидима материя, наречена човешки дух. Тогава пред тебе се изправя непоколебимо Големият избор - да продължиш напред, опитвайки се да се родиш отново или да се върнеш към корените си. Но ти имаш един живот, един дух, една младост, веднъж или дваж само можеш да обичаш... И като вълшебна птица да прелиташ над океана на надеждите. Тогава ти, емигрантът, човекът със застрашено минало, което някой като че иска да отнеме, трябва да решиш, да направиш своя избор и да поемеш по своя път. Защото искаш да стигнеш до приказната страна и да целунеш красивата принцеса и най-накрая да развалиш магията... Ти трябва да избереш... И избираш...