МЛАДИТЕ BG-2000

Румен СПАСОВ

Новите млади между две хилядолетия

Употребата на понятието "нови млади", макар и възможна, е твърде проблематична, поради ред причини. Младите са постоянен сегмент от обществото - факт за който, така да се каже, има природни, естествени причини. Новите млади по много неща приличат на предишните млади, както и на бъдещите млади - сегашните деца. Смята се, че те по правило са преизпълнени с енергия, силни са, имат бистри сетива и търсят качествена реализация. Те са много по-работоспособни от представителите на другите възрастови групи. За добро или не - нямат техния опит и знания, но им липсват и огорченията...
Младите у нас в настоящата ситуация, при условията на отрицателен демографски прираст и на огромен процент хора от "третата възраст" (процент, който в следващите десетина години ще расте) май не са големи късметлии. На всяка млада глава от населението в днешна България, казва статистиката, тежат от пет до седем нетрудоспособни... Докато работят и за тях, продуктивните хора имат призванието да раждат и отглеждат деца при едни, меко казано, неблагоприятни условия. Разбира се, има и малък процент презабогатели, но и за тях отглеждането на потомство вече по други причини не е приоритетна добродетел. Случайно ли е тогава, че деца от година на година в страната ни се раждат все по-малко, че всяка следваща година първокласниците оредяват и че ужасната прогресия ще трае най-малко още поне десетилетие? Всъщност това може да се окаже най-голямата беда на съвременното българско общество, пред която всички други са просто измислени.
Упрекват младите, че въпреки неистовата необходимост да се произвежда, да се създава, да се работи продуктивно, в ценностната им система трудът не е на голяма почит? Но тогава какво кара българина между 20 и 30 години с интелект и възможности над "средностатистическите" да иде в чужбина, където, знае се, не може да се оцелее без много труд? Очевидно недолюбван е не всеки труд, а конкретно невъзнаграденият, експлоататорският, завещаният от колективистичното общество. Мъдростта залудо да се работи е все по-неприемлива днес. По-актуалната версия гласи: "Ще работя само ако ми се плаща достатъчно!" и дори по-круто: "Пръста си няма да мръдна, ако не ми се плаща достатъчно!"... Но как подобно мислене ще се съвмести с валутния борд? Пред възможността да проявяват максимум интелигентност при минимум средства някои (повечето?) нови млади предпочитат да са "просто безработни". Други - не толкова интелигентни или пък свръхчувствителни - не успяват да видят алтернатива на самоунищожението, наричано с разни имена - секти, наркотици, отчуждение... По-интелигентната част все пак успява да се спаси (но това е именно временно спасение, а не сигурен изход) в новите технологии. Компютрите, виртуалната реалност, новото знание, непонятно и недостъпно за претенциозни възрастни с фатмашка психика, са добър изход. По правило обаче след като младият човек за известно време изкарва заплатите на десетина още люде около себе си в типичното нашенско държавно предприятие, той вече отказва да бъде млад далеч преди четиридесетте.
За новите млади през последното десетилетие в България се мисли като за студенти. Със сигурност човекът на бъдещето, дори на бъдещото производство, казват експертите, е човек с висше образование, който освен български знае един, а още по-добре два европейски езика. Това е съобразено при замислянето и откриването на новата специалност "Европеистика" през миналата година в Софийския университет. А иначе особената роля на университетите в обществения живот на новите източни демокрации доведе до небивало митологизиране на студентите най-вече. Сигурно е обаче, че младите, които не са усвоили университетската "критична рационалност", които не са способни да разсъждават със собствения си ум, които реагират първосигнално на консумеризма, не са нито нови нито млади.
Твърди се, че днешният и утрешният свят е свят на егоизма. Хората на бъдещето са егоисти, такива са и младите не само около едноименното списание... Демократичният конформизъм пък говори, че интелектът и егоизмът живеят в чудесна симбиоза. Когато имаш съзнание за собствената си самоценност, ти цениш труда си, времето си, знанията и уменията си. За някои, привикнали да разчитат на чуждия труд, това може да изглежда некрасиво, но всъщност е по-скоро форма на отговорност. И белег за липса на нихилизма, след който според австрийския писател и философ Волфганг Краус настъпва краят на световната история. Нима е невероятно твърдението, че самоуважението ще спаси света?
Способните да създават оригинален продукт за бъдещото пазарно общество задължително са хора със знания и с творческа нагласа, която се придобива от най-ранна детска възраст. Лошото е, че докато в училището наистина се полагат усилия в тази посока, често другата институция у нас, която трябва да го прави - семейството - дава обратни примери. Не знам кой бе казал, че умничките деца попиват какво се върши и говори в семейството. Хитреците имат за главен учител улицата, а глупачетата само гледат телевизия. Как ли ще изглеждат умничките нови млади от днешното типично българско семейство?
Институции като семейството и училището в добре уредения, прагматичен и вярващ свят взаимодействат с църквата. Църквата е институция с главна буква в бленуваната Европа, към която все си повтаряме че принадлежим, но не чак дотам... Църквата е най-действената сред институциите, защото зачита индивидуализма, отчита любовта (не в поп-фолклорния, а в дълбинния смисъл на думата) като висша проява на човешката психика. И всичко това без високопарна мистичност, е съчетано в ежедневието с етиката, с мъдростта в текста и подтекста на десетте заповеди, с които по нашенско често се издевателства, дори в изкуството.
През последното десетилетие студентите и университетските личности у нас (включително тези от Богословския факултет) бяха употребени за една особена "революция в името на еволюцията". Ако работниците от военопромишления комплекс или безработните бяха главни действащи лица през зимата на 1997 година, нещата наистина щяха да бъдат страшни, при това не за пръв път през българския ХХ век... Но новите млади винаги ще се питат какво следва, какво предстои. Те винаги ще се стремят да запазят самоуважение, да бъдат личности, хванали бъдещето в собствените си ръце. Защото да бъдеш личност, означава не само да знаеш и не само да си добре днес. Не е достатъчно и само това да знаеш все повече, да се учиш постоянно и да прагматизираш знанията си, така че те да ти служат в ежедневието. Бедата в западното общество, казват замислени тамошни наблюдатели, идва, когато прагматизмът започне да измества и знанието, и любовта. Когато самоуважението надмогва креативността. В САЩ, казва Уилям Макнаб от университета в Ню Арк, има цели общности, които искат все повече и повече, като в замяна дават все по-малко на обществото. И в Щатите това е огромен проблем, на фона на който нашите балкански оплаквания наистина изглеждат прекалено камерни.
Българските млади днес не бива да се мислят само като прагматици, нито само като литератори, нито само като технократи, нито само като юпита или неформали. За тях наистина са важни парите, които могат да изкарват, както и възможността да имат достъп до новия дизайн на обществото. За тях е важно също така дали депутатите са кръводарители или кръводарителските акции са запазена марка само за учащите, които колкото повече знаят, толкова по-малко ще имат... Макар че електронните изкуства, рок-и рапмузиката, страстта по фините усилия със скейтборда дават окрилящо усещане за свобода истинският проблем на днешния млад българин е другаде. В геронтизираното ни общество той (тя) трябва да полага свръхусилия, за да заслужи уважението на следващите поколения... Едно истинско предизвикателство, което изглежда че си струва. И след което бъдещите щастливци няма да си разправят горчиви истории за именития нашенец Бай Ганьо, а светът ще възприема BG като една от европейските марки за цивилизованост.