Ярослав Линденберг:
Българите са талантливи и открити, но са някак задрямали

Ярослав Линденберг е посланик на Република Полша у нас от декември 1998г. Роден е през 1956 г. във Варшава и е завършил философия във Варшавския университет. По време на следването си през 70-те години се свързва с демократичното опозиционно движение, сприятелява се с Адам Михник и посещава организираните от него частни семинари.
Започва работа като преподавател в университета в Бялисток. Бил е сред дейците на "Солидарност", а по време на военното положение е интерниран за малко повече от два месеца. Защитава докторат и от 1986-а до 1990 г. работи във Висшето педагогическо училище във Варшава. Редактира и едно от нелегалните издания през 80-те във Варшава. След промените през 1989 г. работи за в. "Газета виборча", както и за националното радио и телевизия. Автор на редица статии, фейлетони, както и на сценария за филма "Човекът от В".
България е третата страна след Латвия и Естония, където Линденберг оглавява дипломатическата мисия на своята държава. Тук е със съпругата си Александра и двамата си синове - Михал на 7 години и Якуб на две.

- Пан Линденберг, бил ли сте в България преди да станете посланик на Полша в София?
- Да, три пъти, но винаги като турист. Едва 4-5-годишен, почивах с родителите си на Черно, море - това беше първото ми пътуване зад граница. После дойдох отново тук на сватбено пътешествие със своята съпруга. А за трети път посетих родината ви през 1990г. -пак почивахме на морето.
- Сега, след толкова години и промени, откривате ли някава друга България?
- Разбира се. Най-малкото защото тогава идвах като турист и визитите ми се изчерпваха само с черноморскя бряг, без да надникна по-дълбоко във вашата страна и обичаи. А сега нещата са поставени по друг начин. Когато пътуваш с кола и минаваш през малки градчета и села, виждаш не онази България, създадена най-вече за турстите - някаква украсена витрина, а друга, истинска България.
- Ако трябва да сте искрен и да пренебрегнете дипломатичния тон, как ще я определите?
- Изглежда някак особено - много задрямала. Така, сякаш никой за никъде не бърза. Навсякъде има малко хора, а там, където групите са многобройни, това непременно са кафенета и ресторанти - всичките са пълни. Този факт малко ме учудва, защото в Полша няма такава традиция. Ако се влиза в кафене или ресторант, то винаги е по някакъв повод, обикновено в късния следобед или вечерта. През деня подобни срещи си устройват най-вече бизнесмени, които използват един работен обяд, да речем, за да сключат някаква сделка. А в България тези кафененца и ресторантчета на открито са на всяка крачка, масите са пълни с хора, които пийват някое кафе с чаша вода и седят с часове, приказвайки си сладко.
- Когато пътувате из страната, навярно срещате много българи - за какво си говорите?
- Случва ми се често, особено когато бродя из планините. И това, което ми прави впечатление, е, че българите са много отворени към нови запознаства, открити и честни хора са. Приятелски настроени са и още при първата среща започват да говорят с непознатия така, сякаш се познават от години. Точно така реагират и към мен, особено когато съм с цялото си семейство - децата винаги събуждат доброжелателни реакции. Само да спрем някъде и тутакси идва някой, заговорва най-напред децата, а след това и родителите им. Много е мило, но в Полша подобно нещо не можеш да срещнеш. Ето, това е моята представа за българите - много са добронамерени, но и някак задрямали. Всъщност това като че ли има и своите преимущества - все още никъде не съм забелязал агресия от страна на хората по улиците в София, а и другаде. Докато в Полша, особено в големите градове, патологията на всекидневния живот е навсякъде, агресията е на всяка крачка по улиците. А тук е спокойно, не съм видял нито един човек да псува на висок глас, нито пък шофьори да се карат на улицата.
- Пан Линденберг, вие наистина ли говорите за България?
- Да, разбира се (и тримата прихваме). Може би и у вас има такива неща, но аз не съм ги забелязал. В сравнение с Полша животът тук изглежда много спокоен, истина ви казвам. Е, вярно е, че бългаските шофьори имат малко мъгляво понятие за правилата на движение по улиците и това често води до стресиращи ситуации, но не ми се е случавало както в Полша шофьорите да отворят прозореца на автомобила и да изсипят всички ругатни, които имат в главата си, защото онзи му се изпречкал на пътя, да речем. А тук какво - ще му махне с ръка или ще му направи някой знак. Ето това спокойствие, търпение и флегматичност на българите ме учудва най-много.
- А какво в България предизвиква най-често гнева ви?
- На първо място неточността и безотговорността на българина. Когато се наложи да се прави някакъв ремонт в посолството, винаги ни е много трудно да намерим фирма, която да изпълни всичко както трябва и в срок. Или ще е с огромно закъснение, или ще го направи така, че след това да трябва да се дооправя. И най-лошото е, че това нас ни учудва много, а тях - никак. В България времето е много разтегливо понятие, докато в Полша всеки бърза и се старае да спази всички срокове и условия на договора. У нас конкуренцията е много по-голяма, има страхотно надбягване, което се усеща на всички нива. Конкурират се фирми помежду си, конкурират се хора от една и съща фирма, защото знаят, че добрите ще останат, а лошите ще трябва да си отидат - да, това го нямаше по време на социализма, но новите условия го наложиха и ние свикваме, защото това вече означава друг стандарт. А в България има някакво пренебрежение към времето и отговорностите. И всичко е за сметка на тези, които ги пренебрегват - това е бедата, но тя все още е неосъзната.
Другото, което ме дразни, е, че българите обичат да си причиняват неприятности един на друг - например да паркират на тротоара и да пречат по този начин на останалите. Подобни неща не се срещат в Европа и е доста изнервящо дори за човек, идващ от Полша. И още нещо - боклукът. Има служби, които го събират, но хората като че ли смятат, че могат да мърсят навсякъде. Най-много обаче ме боли не за мръсотията в градовете, а за замърсяването на тази ваша прекрасна природа. Когато човек се разхожда из тези красиви кътчета и на всяка крачка се спъва в остатъци от човешкия бит - това наистина е потресаващо. Още повече ме учудва, че и частните домове са в не по-добро състояние, малко са къщите, където личи, че всичко се стопанисва добре, може би са едва една четвърт. А да почистиш собствения си двор не изисква никакви финансви вложения, т.е. не можем да оправдаваме явлението с икономическата криза.
- А Полша промени ли се в това отношение - преди години и там можеха да се видят подобни картинки?
- Много се промени. И то не само във Варшава, която все повече изглежда като европейски град, а и в най-дълбоката провинция. Дори и най-бедните райони с всеки изминат месец все повече се съживяват и разцъфтяват, стават все по-добре стопанисвани. А и хората започват да разсъждават по друг начин, стараят се да има повече зеленина наоколо, да цъфтят цветя, тротоарът пред къщите им да е чист и ремонтиран. И ако някога ни критикуваха, че повтаряме като папагали всичко, което се роди на Запад, днес тази черта на характера ни се оказа може би благословена. Поляците много пътуват през последните години, наблюдават и много бързо привикнаха към културата и естетиката на всекидневния живот на Европа. Достатъчно е само един в някое малко селце да промени вида на своята градинка и веднага всички започват да го следват.
- А опитвате ли се да опознаете българската култура?
- Все още не знам добре български, за да чета книги в оригинал, но затова пък всеки ден преглеждам пресата , най-вече "Демокрация", "Труд" и "Монитор" - т.е. от най-ляво до най-дясно. Чета не само политическите новини, но и това, което се отнася до обществения и културния живот на вашата страна. Гледах вече няколко постановки в театъра, рядко пропускам покани за концерти, но на кино рядко ходя - трудно е с малките деца. Затова пък гледам много телевзия и се старая да свиквам с езика. Най-често ходя на изложби, много обичам изобразителното и пластичните изкуства. И мога да кажа, че във вашите галерии се излагат творби на много високо ниво. А това, за което съжалявам, е, че в София по-трудно можеш да чуеш прочутите български музиканти и певци, отколкото в Лондон, Рим или Париж. Харесва ми и българският фолклор, защото е съвсем различен от полския. Хубаво е, че тук той все още е жив, докато в Полша вече се е превърнал по-скоро в атракция за туристите. У нас е много трудно сега да придумаш някое дете да се изявява тъкмо с това. А при вас корените са още живи.
- Пишещ човек сте - имате ли време сега за това?
- За съжаление от работа в посолството не ми остава време да се занимавам с това. Имам нов сценарий в компютъра, трябва малко да го променя, за да го предложим с моите приятели за реализация, но кога лище го сторя… Иначе от полската телевизия "Канал плюс" биха го финансирали - значи имам задача за изпълнение.(смее се)
- Кое е по-интересно - да сте дипломат или журналист?
- Определено журналист. Първо защото журналистът не се притеснява и може да си позволи да се държи безцеремонно. В същото време има достъп до личности, до които дипломатът не може да се добере. Да, той има достъп до други неща и информации, до които журналистите не са допускани, но работата на журналиста е далеч по-интересна. А и журналистът винаги говори със своя глас. Сам си отговорен за това, което пишеш. Докато дипломатът е длъжен да говори с гласа на своята държава. Забравяш себе си и мислиш само за държавата, която представляваш. Убеден съм, че е по-интересно да бъдеш журналист и може би някой ден отново ще се върна към тази професия.
- Струва ми се, че обичате да се шегувате, задължителни ли са шегите в живота?
- Не знам дали са задължителни, защото има хора, които никога в живота си не са изричали нито една шега, нито пък са одобрявали шегите на другите, не са се и усмихвали. Затова пък смятам, че шегите правят живота по-лек… В дипломацията понякога шегата или автоиронията ти позволяват да реагираш по-лесно на високото напрежение, а на журналистът винаги му е нужно чувство за хумор.
- Как препочитате да говорите - с езоповски език или честно?
- Предпочитам да бъда откровен, въпреки че в дипломацията често трябва да говориш дипломатично. Да, този език може би не е езопов, но е език на дипломацията. В обикновения живот обаче говоря това, което мисля.
- Тежи ли ви дипломатичаската работа?
- Не бих казал, че ми тежи, но понякога чувствам някаква вина към самия себе си, че по някакъв начин се пренебрегвам, че не върша това, което трябва. Затова наистина се замислям след мандата си тук дали да не се върна към журналистиката. Разбира се, ако намеря интересно предложение...

Интервюто взеха
Виолета ЦВЕТКОВА и
Георги АСЬОВ