КОРНУОЛ
от менхирите до електрониката

Мариана Мелнишка.

Там, където Албион е потопил в Атлантическия океан върха на изящно сочещия на югозапад палец на стъпалото си, е Краят на Земята - отвесна скала с причудливи форми и красива малка арка, изваяна от вълните сякаш за венец на епохалното им дело. На няколко мили отвъд са само островите Сили с големия фар, който - уви - не е предотвратил много корабокрушения, а в гъстата мъгла пробива само протяжният му зов. Или може би това са камбаните от църквите на потъналата през ХI век митична земя Лайънис, чийто звън крайбрежните жители твърдят, че все още чуват. Там някъде се е виждала и мачтата, от която в самото начало на миналия век Гулиелмо Маркони (ирландец по майка) е изпратил първия радиосигнал през Атлантика до САЩ, а днес в много от своите гранитни къщи на някогашни ферми се изработва електронната съобщителна техника на бъдещето. Според легенда, разправяна от местните хора, дотук стигнал някога един от седемте кораба, пренесли цивилизацията на Атлантида - всичко е възможно по тази древна и романтична земя, осеяна с манхири, брулена от ветрове, яростно плискана от вълните, подхранила с недрата си индустриалния напредък, дала на Америка мнозина от бащите-основатели, а на света - вдъхновението на Хенри Мур. Скалистият бряг на Корнуол беше на една линия с брега на Шабла, когато Слънцето влезе в сянката на Луната през август миналата година: природните явления не признават граници. Някак засенчена от героиката на Шотландия и страдалчеството на Ирландия си остава и сега тази част от Обединеното кралство, която е била в периферията и на Римската империя. Навярно поради това може човек и днес да поседне за отмора върху някоя от каменните плочи над гробници с 6000-годишно минало: пощадени от времето и строителството, тези паметници на човешкия бит и вярвания са датирани от преди каменния кръг Стоунхендж и Хеопсовата пирамида. Сега са защитени и от закона, и макар че се намират в частни дворове и ниви, всеки може да ги посети поради действащото вече във Великобритания право на публичен достъп до места от национално значение, стига да не се руши оградата на частната собственост. (За целта са поставени дървени или каменни стъпълца за по-лесно преминаване, а пътеките през заградените площи са точно маркирани и отразени в малки туристически наръчници, с каквито всеки гост - бил той от съседното графство или от друг континент - се чувства задължен да се сдобие.) Но накъдето и да се обърнеш, не може да не съзреш редици или окръжности от огромни и по-малки изправени или балансирани едни върху други камъни - менхири и долмени, които въображението и легендите свързват с култовете на друидите. В Пенуит е кръгът на дванайсетте "Весели девойки", почти скрити в храсталаците, а зад тях се виждат "Свирачите" на стража пред няколко погребални могили, вероятно от неолита. Особените кръгли камъни с отвор в средата, наподобяващи геврек, дават сила и здраве, ако човек се провре през някой от тях. И нищо чудно, щом и днес има официално признат Принц на друидите, а местните жители са едри и силни с обветрени лица, съвсем не като "англичаните" в Манчестър и Лондон. Всъщност вече не е "политически коректно" да се поставят под общ народностен знаменател така различните по нрав и национално наследство келти, шотландци, уелсци, да не говорим за ирландците. Келтите са мигрирали до този отдалечен остров почти (реката Теймар е географска и историческа разделителна линия от главния Британски остров) пет века преди Христа и са заварили много по-дребните от тях потомци на хората от неолита и бронзовата ера, които отдавна вече извличали калай и мед, че и злато, от съпротивляващите се скали. Затова в келтските митове се срещат гиганти и джуджета, които се борят със земната твърд, а русалките се грижат за рибарите и лодкарите, по-често побеждавани от морето. Край шеметно надвисналите крайбрежни скали непрекъснато засядат големи и малки отломки от вечните дуели на човека с океана (последното голямо корабокрушение там стана през 1981 г.). Фаровете са едновременно необходимост и артефакт, има ги и на сушата под формата на високо вдигнати на стълбове метални кошници, в които палели сигнален огън.
Но миньорството е извечната орис на хората по тези места, така както изкуството им е призвание. От примитивните праисторически топилни на калай, от чиято сплав с мед правели бронз за оръжия и накити, през откритите рудници и каменоломни на средновековието до никналите като гъби мини с водни помпи за изтегляне и промиване на рудата, задвижвани от парни двигатели, изобретени от двама местни жители - Нюкомън и Сейвъри, и усъвършенствани от Джеймс Уат пак тук през 1777, Корнуол е бил силен с богатствата на земните си недра и с труда на хората, борели се на живот и смърт за насъщния, докато областта е била най-важният ариегард със суровини за британската индустриална революция. Но още по-големи били трагедиите на изгубилите хляба си, когато през миналия век започнало закриването на мините, след като Китай, Малайзия и Южна Америка предложили на света суровината в по-големи количества и на по-ниски цени. Почти зловещо стърчащите днес стотици комини са станали характерна част от пейзажа на Корнуол.
Сравнително мекият, влажен климат облагодетелствува главно южния бряг, опасан с пясъчни ивици и изобилстващ на заливи, прислонили китни градчета, събуждащи се за изкушенията на туристическата индустрия. Тя и електронната съобщителна техника ще бъдат вероятно обещаващото бъдеще на този миролюбив, но изстрадал поминъка си край. Неговата изолираност е съхранила келтския дух през времето на Римската империя, но река Тамар не е спряла английското нашествие през ХIII век. Последният крал, Думгарт, наследник на кралството Думнония, се удавил в края на IХ век и Корнуол станал част от Англия. През следващите векове тук намирали подслон много свети мъже и жени, прогонени от Ирландия, Уелс и Британия, които оставили спомени за добрите си дела навсякъде, та хората назовали селцата си на техните имена. Затова днес казват, че в Корнуол има повече светци, отколкото на небето. Две от големите британски легенди също имат корени тук. Духът на крал Артур витае около останки от замъци, вдъхновили много поети. Местните жители си предават легендата за окървавената при последната му битка река край Камелфорд, откъдето вълшебният меч Ескалибур бил върнат на ръката в бездънното езеро Дозмари. В поетическото въображение на лорд Тенисън лодката с тялото на рицаря отплавала от малкото пристанище Боскасъл към замъка Авалон. Тристан и Изолда се крили от гнева на крал Марк в центъра на Корнуол близо до Труро, където - според френския поет Берул - бил дворецът му.
Макар и далеч от Лондон, корнуолци не търпели неправдите. Когато в края на ХV век им дотежали данъците за поредната война на краля с шотландците, изпратили 15 000 мъже да протестират пред двора, но ги посрещнали с двойно повече войници и парламентьорите загубили битката. Хенри VIII също се разправил безмилостно с протеста на Корнуол срещу въведения в църквите английски език, неразбираем за келтите. Но именно поради отдалечеността си Корнуол ставал убежище и на парламентаристи, и на роялисти - според приливите и отливите на събитията в столицата.
Изолацията на областта свършва едва в средата на миналия век, когато внушителното мостово съоръжение на находчивия инженер Изомбард Кингдом Брюнел, роден в Портсмут, близо до Корнуол, и образован в Париж, пренася Голямата западна железница от Лондон до Труро. Вместо да превозва руда към широкия свят, тя докарва първите туристи, откриващи чара на Атлантическото крайбрежие - викторианците, замогнали се от индустрията, развита с помощта на миньорския труд на корнуолци. А хилядите местни семейства, заплашени от глад, започнали да се преселват в Америка по стара традиция още от 1620 година, когато от пристанището на Плимут в най-югоизточното ъгълче на областта отплавал прочутият "Мейфлауър" с много от бъдещите законодатели на Нова Англия. В прекрасните местни песни, които малки групички аматьори изпълняват почти всяка вечер в някоя от бирариите, още се възпява смелостта да емигрираш на 3000 километра. Тези музиканти са си изобретили странни инструменти от бита - дългокоса девойка "свири" с две лъжици, които сменя от време на време с малка дъска за пране. Песните са мелодични, миролюбиви, доста различни по дух, ако не по звучене от шотландските и ирландските.
Драматизмът е заложен в каменния пейзаж на Корнуол, сътворен от стихиите или от нечия свръхсилна ръка... Привлечени от тези чудеса, скулптори от близки и далечни краища се заселват тук в началото на XX век и основават прочутата школа на каменоделци и грънчари-ваятели по името на живописното градче Сент Айвс. В правоъгълните къщи, великолепно хармониращи с безброй малки гранитни параклиси от незапомнени времена, се откриват работилници и ателиета, в които става синтез между формите на природата и тези на човешкото тяло. Хенри Мур и Барбара Хепуърт си съперничат, кой пръв е заимствал облия отвор в камъка, пренесен от Мур по цял свят. Барбара, удостоена по-късно с титлата "дейм", съответстваща на "сър", създава в Корнуол мечтаната градина-галерия, където нейните монументални творби общуват свободно с природните. Не по-малко прочутият ваятел Бърнард Лийч възражда местната традиция в керамиката и я свързва с японската художествена естетика.
Затова през 1993 г. Сент Айвс става третият британски град след Лондон и Ливърпул, където се открива национална галерия "Тейт" - по името на търговеца-филантроп, поставил началото на този културен институт; вписана в крайморския пейзаж, "Тейт" на Сент Айвс отразява през стъклените си стени слънцето и морето върху модерна скулптура и живопис, изложена в белите й раковиноподобни зали.
В Сент Айвс прекарвала ученическите ваканции писателката Вирджиния Улф и по-късно пренесла силните си впечатления в своя роман "Към фара". Замъкът Мандърлей от романа "Ребека" на Дафне дю Морие се нарича в действителност "Менабили" и може да се види и днес недалеч от Хоули. Томас Харди дошъл на работа в Корнуол и отразил вълнението си от морските скали и тучните долини в романа си "Две сини очи", а Д. Х. Лорънс написва "Влюбени жени" сред живописни останки от каменната ера край селцето Зинон. Поетът Дилън Томас, роден в Уелс, се оженил в приказното градче Пензанс в Южен Корнуол и възпял в пасторалните си стихове съседните селца като "най-красивите в Англия". От Корнуол е родом авторът на "Белия хотел", Д. М. Томас. Още много имена на поети и писатели биха могли да допълнят фразата "земята на...". Всъщност това е земята на всеки, който има сетива за природната магия и за силата на човешката история. Може би затова и корнуолци, дружелюбни и гостоприемни, бързо се приобщават към други земи, където има място за добри дела и вкус към красотата.