ПЕПЕЛЯШКАТА НА МАДРИД

Снимки: ПАБЛО ПЕРЕС РУИС
МАДРИД, Ивайло ХАРАЛАМПИЕВ, специално за "Европа 2001"

Възходите и паденията на "Вратата към Европа"

Врата към Европа - име съвсем в стила на идеята за единно пространство на Стария континент и за все по-пълно приобщаване към Европа. Наклон - пълна гаранция за скандалност и повод за сравнения не с какво да е, а с наклонената кула в Пиза. Качество - от най-доброто в света. Двете наклонени кули, разположени на възловия мадридски площад "Кастиля", разполагат с всички съставки, за да бъдат символ, да се превърнат по право в част от съвременната градска легенда на Мадрид. Парични машинации, семейни саги, мастити богаташи, възходи и падения на финансови империи, арабски шейхове - толкова многопластова и изпълнена с мистерии е приказката около двете кули, че те отдавна вече са един от онези паметници, неизменно предизвикващи пристрастен коментар или най-малкото - цветиста клюка.
Историята започва отдалеч. Още в началото на изнизващия се век вече се умува как да бъде устроен този северен и по онова време, краен квартал на испанската столица. На мястото на днешните кули царствали мръсотията и нищетата. Боклукчийски кофи, остарели рекламни плакати и бездомни животни обитавали мястото. Понякога пътуващ цирк вдигал шатра и развеселявал неуютния площад, но когато клоуните и акробатите си отивали, призрачната атмосфера отново заемала традиционната си главна роля. През първите няколко десетилетия на XX в. се обсъжда идеята за вдигането на небостъргачи, които да увенчаят с модернизъм и монументалност северните подстъпи към Мадрид. Войни, политически интриги и икономически беди възпрепятстват прилагането в действие на иначе амбициозните чертежи и скици. Само на парче хартия остават идеите чак до 1985 г., когато новият градоустройствен план се сеща за площад "Кастиля".
Година по-късно е организиран конкурс за преустройство на терена. Печеливш не е излъчен, но шестима от архитектите са поканени да преработят и доразвият предложенията си. Състезанието отново завършва безуспешно. Тогава мадридското кметство решава да предостави проекта в ръцете на прочутите американски архитекти Филип Джонсън и Джон Бърджи. Подобен ход е повод за бурни, нестихващи и до днес полемики из средите на испанските архитекти, обидени от факта, че талант и съзидателност за подобно важно начинание се търсят отвъд океана. Избраният екип има в автобиографичната си справка уникални строежи - центърът IDS в Минеаполис, кулата Транско в Тексас, стъклената катедрала на Ориндж каунти, седалището на AT&T в Ню Йорк. Американците приемат хвърлената ръкавица и след спешна визита в Мадрид излизат с възмутително според мнозина предложение - две наклонени кули в северната част на площада. Въпреки споровете офертата е приета. Според друг американски архитект, Гънар Бъркетс, наклонът освобождава сградата от оковите на вертикалността и оставя на заден план традиционната функционалност, за да даде път на визуалната наслада. В този критичен момент, когато площад "Кастиля" е на път отново да остане безлюден и грозен, всякакви доводи влизат в употреба. Убедени, че всяка тяхна стъпка ще бъде гледана и цензурирана под лупа, архитектите от самото начало отказват каквото и да било повторение или имитация на съществуваща вече сграда. Те обещават, че творението им може да бъде всичко друго, но не и скучно. Заложените в договора изисквания от страна на мадридските власти са много, но архитектите не забравят да погъделичкат местните вкусове и традиции. И така новите кули съвсем заприличват на врата в град, в който вратите, независимо дали под формата на арки, колони или дори само илюзии, са издигнати в култ. Дори най-известният централен мадридски площад носи езическото заглавие "Врата на Слънцето". Колкото и да търси обаче човек и най-малък признак за наличието на врата, няма да го намери, защото тя, макар и да е съществувала някога, днес е само метафора. И американските архитекти твърдят, че за да видиш най-модерната врата на Мадрид, ще трябва да се разходиш по булевард "Кастеляна" - най-голямата пътна артерия север-юг на испанската столица. От двете страни на грамадното авеню са останали следите на "фараонската архитектура" от времето на диктатора Франко. Мастодонтските сиво-каменни лица на сградите доста приличат на култовата комунистическа архитектура и се превръщат в доказателство, че диктатурите, независимо от разцветката и разположението си в политическото ветрило, винаги са готови да родят грозотия и безличност. Но призраците от миналото са прогонени и днес "Кастеляна" е сред най-шикозните места в Мадрид. Бликащите на всяка ротонда фонтани отдавна са измили спомена от миналото. Пременените сгради, лъскавите витрини, изрядно засадените лехи, новоизлюпените небостъргачи са се погрижили да посрещнат подобаващо всеки, решил да навести Мадрид от север. И точно на края на големия булевард е площад "Кастиля" - сцената, на която близо десетилетие ще се разиграва спектакълът около наклонените кули с помпозно име "Врата към Европа".
Височина от 115 м, квадратни основи от 35 м, 26 етажа, 60 000 кв.м площ, стил авангард, начална сума над 1 млрд. долара - така изглежда експресната техническа справка на проекта. В началото никой не предполага, че строежът и свързаните с него участници ще наподобяват латиноамерикански сапунен сериал.
Първите проблеми изскачат наяве, когато става ясно, че мястото съвсем не е идеално откъм устойчивост и стабилност. Най-известните световни специалисти в бранша, американската фирма LERA, изработват план за строежа с над седем хиляди скици. През есента на 1990 г. строителните машинарии и пояснителните плакати поставят началото на приключението около издигането на кулите. Няма прецеденти за подобно начинание в Мадрид, което налага детайлното разработване на всички аспекти на работите. Още с първите копки обаче става ясно, че под земята дълги години са се инсталирали - къде законно, къде нелегално, канализационни тръби. Отклоняването им забавя строежа. Не липсват проблеми и с тунелите на метрото, проврели се под целия площад. Няколко наводнения и скандали с отчуждени съседи са сред техническите препятствия. И когато най-после кранове, багери и булдозери са на път здраво да се заемат за работа, строителите се изправят пред най-забавния анекдот от кратката история на строежа. Археолози се кълнат, че мястото било център на древна цивилизация. Безпомощни пред дълга пред историята, архитектите спират строителството. Въпреки разкопките не е открит дори и камък, свидетелство за някогашен живот по тези места. По този начин предвиденият по график и с прецизна точност развой на събитията завинаги загубва предначертания си ритъм.
Скелетата все пак растат, стоманата набъбва и за пръв път изглежда няма кой да спре устрема на двете кули към лазурните мадридски небеса.
Но наглед невъзможното става реалност. Парите секват, пренареждат се позициите сред инвеститорите. Финансовият крах прибавя на проекта привкус от сапунен сериал с неочакван обрат. Сред фалиралите и новоприетите в списъка на инвеститорите не липсват персонажи, напълно достойни за холивудски трилър. Най-фаталноизвестен си остава Кувейтският инвестиционен офис (КИО), който според мълвата се радвал на благоволението на британската експремиерка Маргарет Тачър. И както често се случва, медийните скандали запечатват името в съзнанието на испанците. Днес, вече завършени, сградите продължават да са известни повече като "кулите КИО". Сред мераклиите за собственици са и двете най-мастити испански богаташки, сестрите Естер и Алисия Копловиц. На сцената изскачат и братовчедите Алкосер, за които двете сестри се омъжват и съответно развеждат, за да стане конкуренцията още по-пикантна. Няколко големи банки също наддават в спора. Скандалите прескачат границите на чисто финансовата надпревара и стигат до голямата политика. Кулите струват главите на няколко министри и висши представители от първия ешелон на властта. Но въпреки комбинациите финикийските знаци не достигат и строежът спира в края на 1992 г. Данданията секва, машините утихват и светлините угасват. Няколко пазачи остават да бдят над запуснатия строеж, но скоро и те се разпръсват. Само вятърът остава да свисти между отвърстията на незавършените кули, превърнали се в самотни призраци сред мадридския пейзаж. Завинаги ще останат неприключени, както и присъединяването на Испания към Европа, проповядват вечните противници на начинанието. Но след големи рокади в инвеститорския екип средства отново са осигурени. Организацията, планирането и проектирането стартират отново. Оставените на волята на природните елементи железа се събуждат. След двегодишен застой двата гиганта отново чуват шума на крановете.
Още близо две години са необходими за завършването на скандалния проект. Едната от кулите днес вече е собственост на известната столична банка "Каха Мадрид", побързала да намекне за присъствието си, поставяйки символа си - зелена мечка, на върха на седалището си. Бързо "вратата към Европа" катализира живота около себе си. Под нея изниква голяма автогара, която според договора строителите на кулите са задължени да вдигнат. От северни опърпани покрайнини кварталът се превръща в една от най-елитарните и скъпи зони на столицата.
Мнозина традиционалисти още не могат да приемат кулите като равноправен участник наред с изобилстващите гордости на Мадрид. Някой апокалиптичен пророк дори твърди, че двата наклонени великана щели да паднат. За други пък това е безапелационен символ за модерния напредък на Испания. Едно обаче е сигурно - който иска да отиде в Европа с автомобил, ще трябва да премине под двете кули, независимо дали от любов към метафората или просто защото пътят минава оттам. Веднъж издигната и започнала да действа, "Вратата към Европа" забравя изпълненото си с премеждие близко минало. Раните по снагите на двата гиганта са зараснали, а с всеки изминал ден Европа е по-близо.