Европейци
БЪЛГАРОМАНЪТ ПЕТЪР УВАЛИЕВ
Мария ГЕОРГИЕВА

Напоследък, особено зададеше ли се Хайневият чуднопрелестен месец май, и мнозина се подсещаха за Петър Увалиев. Около и на самия 24 май дори електронните медии му предоставяха ефирно време да се изкаже от лондонското си студио (ако не е в България) за своя най-необходим празник и за насъщната си кирилица, а печатът поместваше традиционното есе за родната култура. Осведомителните средства бързо свикват да употребяват по определен повод точно определени личности, но по-дълъг е пътят до откриването им с всичките гаранции за внимание от страна на слушателите.

Като участник в работата на Българската секция на Би Би Си кажи-режи от самото й основаване Петър Увалиев не след дълго получава правото да води авторско предаване, известно десетилетия наред с наслова си "Пет минути с Петър Увалиев". Тези кратки еженеделни беседи са символ на трагичните абсурди, от които за съжаление гъмжи изминаващото столетие, сред които две тоталитарни системи, коя от коя по-демонични, студена война, да не говорим за горещите! Затова те са драматично съдбовни и за двата субекта, участващи в случващото се: Говорещият и Слушателят.

От една страна, емигрантът, дамгосан с клеймото "невъзвращенец", застава пред стоманеното глухарче на микрофона, обречен на космическа самота, и заговаря по вятъра на един слушател, когото не само не познава, а и няма надежда като че ли някога да срещне. Говори му за всичко, освен за политика, и най-вече за своята теория за "колчетата": човекът е крехка фиданка, за да устои на ветровете, трябва му колче, за което да се привърже, а колчета са всички онези неща, които крепят самочувствието, сиреч, които са достойни за похвала. Така шареният Аз на Говорещия става Глас. Глас, но който казва Глас, казва Език, и неизменно Езикът сам заговаря Говорещия на него, особено ако е привърженик на принципите на структурализма, и превръща монолога му в многолог. Подобно ефирно скиталчество на Езика неволно насочва към теологичния термин екклезия перегрина: църква-бродница без епархии и без приходи, с която след години спокойно може да се идентифицира Говорещият.

А Слушателят чисто и просто е омагьосан: от собствената си дързост да слуша забранената и заглушавана радиостанция и от могъщото дихание на всемира, чиито приливи донасят до зажаднелия бряг сакрални слова като МОСТ и неординерни съждения, облечени в ослепителните одежди на един близък, познат, но и загадъчен, и неописуемо вълнуващ език.

В началото на 70-те години обаче най-неочаквано, по промисъл Божия и с благословията на властта, която е преходна, Петър Увалиев прави някоя и друга случайна, гастролна поява в ресторанта на хотел "София", но му е ясно, по собствените му думи, че хората, с които се среща, се боят като дяволи да разговарят с него. И той сякаш не е в България, а в безвъздушно пространство.

Тази драматургия остава тайна за широкия кръг от преданите му слушатели, и слава богу, защото и той им е предан.

Едва през 1992 г. Петър Увалиев е официално поканен да посети България, където в рамките на тържествата по случай 24 май става Почетен доктор на Софийския университет за дългогодишното си радиотворчество (поради почти пълна липса на познания за останалата му дейност). Академичното му слово на церемонията при награждаването, както и специално подготвената лекция "Успоредната Европа" се превръщат в събития с такъв отзвук сред обществеността, че почти едномесечният му престой в страната се следи от медиите с изключително внимание, както подобава за гастрол на "марсианец", по собствения му израз, пропит с нагарчаща ирония. Средствата за масово осведомяване го откриват преди всички както за себе си, така и за все нови поколения зрители, слушатели и читатели.

Най-сетне този българин като че ли е на път да бъде открит от сънародниците си. Предлагат услугите си някои от малцината избраници, имали възможност да го посещават в Лондон и да общуват по-дълго с него главно при предишните му посещения, които със самочувствието на познавачи добавят към попрището на "бродкастър", с което е най-известен, и други, многобройни негови превъплъщения: театрален постановчик и критик, изкуствовед, филмов продуцент, семиотик, писател, университетски преподавател, гостуващ професор, лектор, журналист, ерудит с принос в области като философия на историята и изкуството, психология и психоанализа, антропология, лингвистика, който по образование е юрист и философ, и владее 7-8 езика...

За съжаление обаче като че ли твърде лесно се пишат формулите за функционирането на творческата му личност в редките опити да се очертаят контурите й. И в тази леснота прозира сякаш ревнива повърхностност. Човек се пита дали прословутата увалиевска самоирония не му играе лоша шега, като подмамва хората да смятат, че лични данни като феноменална памет и силно въображение, съчетани с ерудицията, в чийто основи лежат гъмжило от чужди езици, са единствено достатъчни, за да се свърши всичката работа, която той е свършил за няколко десетилетия главно в емиграция. Защото става въпрос и за огромен обем нечовешки труд, за да се впишеш, първо, а след това и да получиш признание в един чужд, макар и не непременно враждебен контекст. Нещо повече: да се впишеш със собствен принос в приемната среда, какъвто е случаят с "Граматика на зрителното" и монографията за Търнър на Петър Увалиев. Но нима повече от десетина души - в най-добрия случай! - са посветени за какво става реч в случая и са готови да възкликнат: "Граматика! Още една сакрална дума в неговия речник!", та да си заслужава трудът да приложим обширен цитат от възхвалата на монографията за Търнър от титан в лингвистиката и структурализма като Роман Якобсон, влязъл трайно в учебните програми на всички световни университети? Затова пък ще цитираме автора на споменатата монография, който при друг случай, по друг повод възкликва: "Говори ли се в "Гамбринус" за семантика и семиотика, за текстуален разкол и интертекстуален разгъв?..."

През току-що отминалия месец май, който настъпи в отсъствие на Петър Увалиев, бе присъдена именно нему новоучредената награда "Оборище" - за висок принос в укрепване на българската национална идентичност. Но той си остава почти толкова непознат, колкото и при стъпването си на българска земя през май 1992 г. с тази разлика, че в неделния ефир вече не се разнася гласът му: "Глас не се и погребва - той се забравя. Или най-много да се превърне в спомен..."

Колкото до крепкостта на българската национална идентичност, сега вече тя си е наша, а не негова грижа: прекалено дълго той бе упорствал с помощта на своите колчета да бъде българин НА ИНАТ на всичко и всички. И бе успял. Но дали ще имаме късмет НИЕ да постигне и целта си, която някога изповяда с намигване и горчива - както се оказва! - ирония:

Целта ми е да се превърна в спомен...