Европейци
КЕЙМБРИДЖСКО
Петър УВАЛИЕВ

Хубаво беше вчера да си българин в Кеймбридж! Безпощаден университетски град, крепост на английската философска логика, в която все още витаят призраците на Ръсел и Витгенщайн, и не се допускат никакви мисловни недоносчета. А ето че цял ден странното за мнозина понятие България непрестанно се връщаше в разискванията на логици и богослови. Защото стремежът им да проумеят завоите и застоите по един неутъпкан път от човешкото до божественото минаваше през Рила и Търново, през исихазма и богомилството. Това вглеждане в една странна страница на българското минало едва ли ще надмогне всезнаещите Димитър Ангелов и Борислав Примов, но неуките преселници през Ламанша останаха поразени от факта, че последният богомил бил изгорен на английска земя, в градчето Сейнт Олбън, на 15-ина километра от студиото, където сега ви говоря.

Не по-малко интересна беше преоценката на обвиненията на Презвитер Козма. По чисто логични съображения той бе превърнат от съкрушителен порицател на обругана ерес в неволен защитник на съществено християнско верую. И друг въпрос бе повдигнат: ако Бог е сътворил всичко видимо и невидимо, допустимо ли е той да бъде първопричина за неспъваното развихряне на злото - от изтребването на милиони невинни евреи до масовата гибел след атомната бомба, от Холокоста до Хирошима? Неотдавна Исак Паси изповяда, че си задал подобен въпрос по времето на закона за защита на нацията и се видял принуден да отрече съществуването на безсилния и безцелен Йехова.

Отговорът на богомилите е друг. Понеже дълбоко вярват, че Бог е колкото всемогъщ, толкова и милосърден, те не могат да приемат, че създаденото от него някакво покварено ангелче на име Сатанаил би могло да се опълчи против Създателя си и даже да го срази. И понеже на всяка цена държат да запазят Бога извън обсега на всяко зло, те вярват в един втори, равен нему бог на злото. Вярата в този могъщ бог на злото не е отрицание на християнския бог на доброто. Тя е загриженост за неговата духовна ненакърнимост.

Но ако Бог е чист дух, а човешкото тяло е омърсен носител на злото, не е ли грях да представяме Бога по образ и подобие на човека? Който устоява на плътските съблазни, превъзмогва въздействието на злото. Целомъдрието пречистя човека и го прави подобен на духовния Бог. И понеже духът е невидим, той не бива да бъде представян във видим човешки образ. Абстрактните квадрати на Марк Ротко и Казмир Малевич са по-близо до него от олизаните мадони на Васил Стоилов и дори на Рафаело Санцио. Но не ни ли учат и логиката, и реториката, че от само себе си всеки знак е празен съд, в който ние влагаме известно значение, съобразно с културния ни бит? Затова иконата не се различава от думата. Едната е гледка, другата е звук, които ние осмисляме. Дървото на Кръста си остава мъртва материя, която съзерцателят одухотворява. Христовото разпятие не е зрително възприятие, то е умозрително понятие. Прозрем ли механиката на тази символизация, обичайната описателна иконография се превръща във философска иконология под опеката на Ернст Кесирер и Ервин Пановски и тяхната теория за символичните форми. Но по-дълбоко се спуска семиотичният, т.е. смислов анализ на православната икона, проведен от Борис Успенски, вдъхновен от проницателния основен структурализъм на Трубецкой и Якобсон, дооформен във Виена и Прага, но изначало замислен в София, на булевард "Дондуков", точно срещу днешния клуб "Бай Генчо". Там след Октомврийската революция намерили подслон емигриралите от Москва най-далновидни млади руски езиковеди, които са били и изкуствоведи, и затова - вдъхновени душеведи. И те бяха споменати вчера в Кеймбридж, където из задълбочените разисквания неведнъж и недваж избликваше името на България, свързано, слава богу, не с пазарни печалби на винопроизводители, а с лъчезарни стремежи на духовни будители и водители.

Излъчено по Би Би Си

през май 1997 г.