ПРИКЛЮЧЕНИЯ В БЛАТИСТА МЕСТНОСТ
Калофер ГРИГОРОВ

Откакто действителността в тази държава безнадеждно се разминава с приказките на управниците, откакто националният идеал и всяка поредна социална идея грубо и безцеремонно се приспособяват за лична изгода - до превръщането им в тяхната противоположност, сиреч в последните стотина години, учени, литератори и най-банални агитатори по нашите земи се специализираха в ловко пренасочване на вината, в пробутване на намеци и инсинуации срещу исторически образи и... литературни герои. Никоя власт до днес не се е отказвала от мерките за отвличане на вниманието и в тази й дейност, абсурдна, но и прагматична, усърдно й слугуват няколко поколения доброволци. Слугуват вдъхновено, но никога безплатно. Разгорещено, но никога отговорно. Находчиво, но никога морално.

На властта все някой друг трябва да й е виновен. Има генерални виновници, които, като адрес за прехвърляне на отговорностите, обслужват всички режими. Например Аспарух - загдето избрал такова оживено място за заселване. Например турското робство - защото редуцирало добродетелите на българина до два-три. Или капиталистическите наслоения в съзнанието. Сега пък - социалистическото минало. Всяко време си въвежда своя теза, нарочва си свой виновник и си го спряга в медии, речи, проповеди и дори в научни разработки.

Има и виновници според случая. Не беше отдавна - охулваха богомилите, че станали основоположници на дисидентството и антидържавното мислене. Техният подход към ролята на държавата съсипвал царствата, а сетне и републиката по нашите земи. Но тогава се засягаха главно на идеологически различия и затова наблягаха на богомилството. Сложно беше с това учение. От една страна: богоборци, противници на монархия и експлоатация. От друга: бунт. Не се харесваше второто на властта, но пък първото много добре се вписваше в революционната традиция по нашите земи. И хем се пъчеха с богомилското наследство, хем очакваха някакъв номер да им извърти. И дочакаха, естествено...

Изтече времето на идеологиите, дойде времето на икономическото мислене. Няма вече да ни управляват идеите, парите ще управляват.

Обаче много бързо свършват, пустите пари.

И емнаха Андрешко.

Десетилетия "Андрешко" бе еталонен разказ в българската литература. Класика в класиката. Спомням си от моето литературно юношество, че когато на кафе или на трапеза се одумваше някой колега, стари писатели имаха обичай да теглят чертата с въпроса: има ли тоя автор "Андрешко", или не? Ако няма - защо изобщо се занимаваме с него. Ако има - останалото губи значение, всичко може да му се прости. Това беше доста мъдро, справедливо беше, но и някак несериозно, защото кой ли можеше да "има" такова изпипано нещо като "Андрешко"?

Не бихме тревожили безсмъртието на това творение, нито на неговия герой и нямаше да го вадим от вечността, ако не бяха му се вгледали напоследък екзотични активисти на перото - да го хулят и ковладят пред обществото, че неговият нрав и ген разсипвали държавата. Има нещо продозрително, нечисто в това, че със същия патос, с който бе възпяван като защитник на бедните и слабите, като изпълнител на социалната правда, днес Андрешко се обругава като нихилист, саботьор и конспиратор срещу държавата. Като положителен герой пък отскоро се явява съдия-изпълнителят. Авторите на тези текстове са в крак с конюнктурата, но разказа са позабравили, замазал се е в съзнанието им и си го досъчиняват, както им падне. Ако бяха си направили труд да го прочетат отново, може би щяха да попаднат на редове като тези: "По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци, над които прозираха късове от също тъй замислено и студено зимно небе. Земята тънеше в кал и влага. Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи на села, речища, далечни гори и планини. По полето лъщяха големи локви, тъмни, студени и оцъклени като мъртвешки очи." И прочитайки това, или някой друг изумителен откъслек от този разказ, може би тези злополучни критици щяха да изтрезнеят и да захвърлят молива. Или най-малкото, щяха да си преговорят "материята" и да не разместват герои и събития, както им приляга на тезата. Да си ги поприпомнят, преди да ръсят обвинения.*

Най-общо, въпросната теза внушава, че държавата ни не процъфтява, защото българинът е поразен от Андрешковата зараза. Тази зараза се предавала в поколенията и блокирала икономиката. Андрешко се представя за родоначалник на данъчното кръшкане, заради което държавата не свързва двата края. В заслеплението си и в усърдието да изкарат някого виновен, авторите изпускат, че нередовният платец не е Андрешко, а някой си Станой. В разнообразието от ругатни и оскърбления,** съдията дори не намеква, че Андрешко се е отклонил от данъчните си задължения. И следва да го освободим от тази отговорност.

Остава обвинението в данъчен саботаж. И разбира се, в пълна липса на гражданско (селско) съзнание. Оставил съдията в блатото и търтил да предупреди длъжника. Хич не го е еня за държавата!

Но никой не се опитва да надникне зад това обвинение. Може пък в онова нощно приключение Андрешко да има смекчаващи вината обстоятелства! Може да има някакъв горчив опит като данъкоплатец, може да има някакви разочарования като гражданин (селянин) на тази държава, за която го обвиняват, че бил потопил! Може дори да има някаква сантиментална причина. Или просто (и най-вероятно) като истински шоп да мрази да го лъжат.

Ако Андрешко знаеше поне онова, което днес читателите на "Европа 2001" знаят, той също нямаше да си плаща данъците.

Ако знаеше, че заплатените с неговите пари генерали Рачо Петров и Михаил Савов ще завъртят епичната далавера с вноса на патрони за българската армия и ще влязат в летописа на световната корупция. (Бр. 2, 1997)

Ако знаеше, че Фердинанд, чиято цивилна листа е попълвана точно с данъците на Андрешко, ще залага страната на различни военни съюзи и групировки срещу огромни суми, получени в тайни сметки.(Бр. 1, 1997)

Ако знаеше, че група политици, на които пак той осигурява депутатските заплати, ще останат в историята с голямата житарска афера, чиито последствия доразоряват и доизгребват България след Втората национална катастрофа. (Бр.6, 1996)

Ако знаеше поне това, Андрешко също нямаше да си внесе данъците. Но все нещо трябва да е подочувал Андрешко, все за нещо трябва да се е договедил: иначе шопът трудно взема страна. А и главното е още занапред. Защото заради широките пръсти, заради лакомията и корупцията на същите тези особи, политически и държавни мошеници той ще показва чудеса от храброст с калпави патрони, с пробити ботуши и гнил шинел, с оскъден залък за стомаха и без лекарства за раните. И отвоюваните с тази гола храброст земи и слава ще бъдат пропилени, профукани като всичко останало от същите продажници - монарх, министри, дипломати, които нито в един момент от българската история не са си изработвали парите, дето Андрешко им ги дава, а Станой - не.

Ако държавата не лови мишки, защо да я храня? - си помисля някой ден всеки данъкоплатец. И обръща другия лист. А никой шоп не е чак толкова дървен, че последен от всички да се сети за това.

Ето защо така дълбоко в миналото бърка агитката от социолози, литератори и политолози, която напоследък се суети (и в клин, и в ръкав!) да изрови за нуждите на управниците поредния необходим грешник. Андрешко може да е оставил кости пред Одрин, Чаталджа или Криволак, може да е погинал в българските междуособици, да е угаснал от бедност, разорение или колективизация, но симпатичното приключение от мочурищата около София още не му е простено. И цялата тая абсурдна пукотевица има само една цел: алиби.

Един от големите американски юристи, съдията Ханд, през 1934 г.произнася решение, което се цитира (и следва) и до днес: "Всеки има право да урежда финансовите си дела така, че да плаща колкото може по-ниски данъци. Никой не е длъжен да избира начина, по който би платил най-много на държавата. По-високите данъци не са въпрос на патриотичен дълг."

И това в една държава като американската, която заради няколко свои поданици праща канонерки във всяка точка на земното кълбо! Която заради шепа заложници хвърля самолетоносачи и хеликоптери срещу многомилионна, въоръжена до зъби страна като Иран. Която заради харлемските си наркоманчета не се колебае да отвлече президента на Панама и да го съди по собствените си закони. И която в спора за пиратските компактдискове подробно ни показва как се защитават интересите на собствените производители. А ги защитава тази държава, прави разходи, включва войски и набляга с политика единствено в качеството им на граждани, на данъкоплатци. И там плащането на данъци не е въпрос на патриотичен дълг, на съзнателност и на политическа преданост. Така се опитват да го тълкуват тук, където държавата се отървава и от последните си задължения към данъкоплатеца - а от които няма как да се отърси, просто не изпълнява. Защото и тази власт не гледа на законите като договор между човека и държавата. И тя е дръзко арогантна в пренебрегването на конституционните си задължения към гражданина. Днешната българска държава е копие на собствените си кредитни милионери. Тя прибира парите, без да си ги отработва или връща. Данъците на населението са най-обикновена, вулгарна, но не и доброволна вересия - срещу тях то не получава дори едно merci...

Но демонстративната едностранност на данъчните отношения отдавна дори не възмущава обществото.

То преглътна факта, че данъците му не се събират за покриване на неговите разходи и нужди, за неговата сигурност, здраве, образование и култура, а за издръжка и охолство на онези, които тези средства прибират и управляват.*** Или за покриване загубите на предприятия, където мутри стоят на входа и на изхода. Или за възстановяване на парите в банки, ограбени от кредитните милионери. Или за издръжка на газови, зърнени и приватизационни войни.

То се примири, че по традиция данъците му са единствените "свободни" пари в държавата, които министри, чиновници и депутати си заплюват във вид на безсрамни заплати, на мерцедеси, купувани на партиди, на екзотични командировки, на служби за роднините и слугите, на отстъпки и облекчения за партньори и съдружници, а и на най-обикновени рушветчии. И загадка ще остане защо според днешните ни нагласи, тъй ловко формирани от често споменаваните тук автори, да бъде отърван Станой е лошо, а "Сапио" - не.****

Може би те имат предвид, че нещо в държавата се е променило? Или че самата държава не е вече онази, която Андрешко тъй точно бе претеглил на своя си шопски кантар? Но доказателства за промяна авторите не дават. Още по-малко е приготвила такива доказателства и държавата.

Освен едната промяна, за която всички си затваряме очите: че днес бирниците зарязаха данъкоплатеца в блатото.

В калта...

_______________________________________________________

* Този вреден разказ Елин Пелин отпечатва през 1903 г. в сп. "Просвета", предназначено, според собствените му думи, "за учениците от гимназиите, за интелигенцията, за учителите". Редакторът му дал сто лева и писателят спомня този хонорар с благодарност - тогава сто лева били много пари. Очевидно, за да отпечата разказа в ученическо списание, Елин Пелин, който, без друго, е и между моралистите в нашата литература (пък и сам бил учител), го е смятал за поучителен, разполагащ към благородни помисли. А и няма данни да бъде причислен този автор към рушителите на нравите и дисциплината в държавата.

** Хитрец, дявол, говедо, шоп, гнидав селянин, канибал, вол, дръвник, животно, селяндур.

*** Най-високата средна заплата между държавните ведомства през 1997 г. бе в... Министерството на финансите.

**** Това ни подхвърля съмнението, че, макар и тъй бурно нехаресван, днешният Андрешко прави страхотна кариера.

ПРОЕКТ ЗА ДАНЪЧНА ХАРМОНИЯ И НАРОДНИ ПРАВДИНИ

Идеите на тихия данъкоплатец обикновено са миролюбиви и градивни. Да разсипва държавата си, той няма да посегне, дори ако държавата го скубе и му се надува. Но да измисли как да се възстанови правдата - това да! Според най-скромните предвиждания един хладен икономически подход би осигурил дори подредба и разцвет на чувствата между него и държавата. Защото тихият данъкоплатец все си въобразява, че справедливостта в отношенията е изгодна и за двете страни. А и жал му е за котката, макар да я мързи да лови мишки. Не е по джоба му да я храни, но пък мило му е да я натири. Затова и проектите му са светли, хуманистични и обаятелни. Като... сън.

Ето един от тях.

Просто: когато държавата не изпълнява обществения договор и гражданинът търпи щета - да си възстановява тази щета от данъците. Щом в бизнеса всички загуби се приспадат и компенсират, тъй да бъде и в поданството. Защото, както бизнесът, тъй и частният живот, днес са поле на величави усилия за просъществуване...

Например: открадват му на гражданина портфейла със заплатата (държавата държи крадеца на свобода, въобще не го залавя, а когато го залавя - го пуска), тази сума човекът си я изважда от данъците.

Открадват му на гражданина велосипеда - и тази загуба се изважда.

Задигат му, както се очаква, автомобила - хайде, олекнаха му данъците и с един автомобил.

(Същото и с телевизора, с часовника, с балтона, с чадъра дори - ако му ги откраднат.)

Отива гражданинът на лекар. Бръква се да плати за апандисит, за рентген, за инжекция, за клизма. Но той на този доктор му е вече наброил заплатата (нали редовно му прибират осигурителните вноски!). Значи - ще си удържи апандисита (и пр.) от данъците.

(Същото - с пломбите и ченетата.)

Или, когато ти вземат момчето войник, свещения си дълг да отбива, па ти го пращат през, ден през два вкъщи - да си го храниш, или в казармата храна да му носиш и пращаш, ти (който си платил и за отбраната също) този порцион от данъка преспокойно си го отчисляваш.

Или, като не ти доучат детето в училище (понеже и официалното образование пак ти го издържаш), като трябва за матура или за изпит приемен от джоба си да даваш, на частни учители ръката да позлатяваш - приспадни си и този разход от данъчната сметка, опрости на бирника службата: по-малко пари да брои, по-малко числа да смята.

А когато хляба насущний за трапезата си купуваш, когато ти се озъби хлябът и нокти забие в кесията ти изтъняла - ти и тази цифра я пиши в тефтера, поискай си я от данъците, които чинно си внесъл. Защото, да не би (тя, държавата) мирно седяла, да не би дремала, спала, мъркала и зад ухото почесвала, не би таквоз чудо видяла: в най-житната година - най-скъп и оскъден хляб за народа...

Така и с парното, така и с водата, така и с тока... За всички, които под мустаците й шетат и пакостят, за всички, които плюскат и се покапват, облизват се и дупки на коланите през ден отпускат - нека тя да се разплати с данъкоплатеца...

И ще настъпи хармония някаква.

И правда също.

Може би...

P.S.

Тук тази сладка утопия се разклонява в други две утопии. Още по-сладки и... още по утопии.

Първата: ще се събуди един ден държавата, а паницата й празна. И ще подгони мишките. Най-сетне.

Втората: като ще трябва гражданите толкова много пари да си удържат, вземанията им ще надхвърлят данъците, държавата няма да има с какво да плати. Е, българинът патриотично ще й опрости дълговете, но, за да се спази редът, тя ще трябва до всеки от нас молба да подаде. И тогава от гербовите марки ще се съберат такива суми, че хазната за пръв път ще се напълни. И ще се чудим в коя държава сме осъмнали...