Общество
АРХИМЕДОВИЯТ ЛОСТ НА ИСТОРИЯТА
Андрей ПАНТЕВ

Преди години на едно световно първенство футболната звезда Диего Марадона вкара гол на англичаните с ръце, които той обяви за ръцете Божии. Всички тогава видяха това скандално нарушение, близко до гражданска непорядъчност, всички разбраха, че най-добре знае това самият Марадона. Но той си остана обожавана звезда за целия свят и никой не бе особено притеснен от тази скверна история. Мисля, че това едва ли би се случило в предишните столетия, но е напълно възможно да се повтори в следващите. В това виждам идеята за "изкривяване на историческото време" на Даниел Бел. Майкъл Джаксън едва ли би бил нает да пее в енорийски черковен хор през миналото столетие. Както вероятно и Битълсите. Но те ще останат в историята не само на музиката. Те символизираха ритъма на епохата, скъсването със стереотипите на традицията, значи бяха носители на модерното, което невинаги е естетическо и хармонично. С това несръчно и непълно сравнение търся милост за миналото, без да отричам човечността на техническия прогрес днес и утре. Ние сме безсилни не само спрямо миналото. Но най-вече от него идва бъдещото ни безсилие.

Заемам част за това заглавие от позната фраза на Яков Бургхарт, който пише за "архимедова точка, вън от историческите събития", чрез която историческият лост може да "повдигне" и покаже истината за нашето минало. Е, да, но ако следваме познатото условие на Архимед за "повдигането на света", такава точка още не е намерена. Знаем също, че такова универсално и всемогъщо изобретение няма да се състои. Тогава? Винаги ми е било забавно да слушам, когато кажат за историческите интерпретации "Това не е вярно!" А откъде се знае това? От друг източник, също написан от историк, дори и ако е документ, който също може да е пристрастен. Нещо повече. Пристрастието също е историческо свидетелство и често пъти това, което липсва в един документ, е по-убедително свидетелство за епохата, отколкото това, което е отразено там! Нима след столетие няма да се диви историкът на българския печат? На това как е отразено в нашата преса например стъпването на човешки крак на Луната? Това не е ли по-важно като брутално игнориране, отколкото протоколното хроникиране, дори и ако е направено с припрян възторг? Нима не са пристрастие донесенията на дипломатическите рапорти от съответните посланици и дори от тайните разузнавачи. Там присъстват много предопределени постулати - възможностите за информация, предпочитанията на автора на доклада, стремеж да се угоди на началството, влиянието на общоприетите или господстващи стереотипи, клишета и представи за определен исторически момент. Значи и документите, включително и архивите могат да подведат онзи изследовател, който не е способен да отдели значимото от по-малко значимото, тенденциозно преувеличеното от вярното. Малцина са онези, които са преодолели подобни илюзии, заблуди и грешки.

В третото издание на вече окачествената като класическа книга "Капитализъм, социализъм и демокрация" нейният автор Джоузеф Шумпетър потвърди странното си пророчество, че капитализмът няма да оцелее като система и ще бъде заместен от икономическия ред на социализма. Това заключение бе направено тридесет години преди рухването на берлинската стена от авторитетен учен, който не бе зависим, контролиран или ухажван от държавнополитически институции или от идеологически ласкателства. Застаряващият мъдрец Съмърсет Моъм в "Равносметката", охотно и преднамерено преведена отдавна на руски език, предсказа, че още при неговия напреднал жизнен опит, дори и в някои западни общества ще се установи социален ред, подобен на този в социалистическите държави. Ироничният екстерминатор на всякакви пророчества А. Дж. П. Тейлър пък обяви, че да вярваш в разрухата на капитализма означава да повториш наивитета на якобинците през 1793 г., които никога не биха и помислили, че ще настъпи Реставрацията от 1815 г. Малко ли други умове се надсмяха над бъдещето на този ред, който глобализира цялото човешко общество и изглежда по-непоклатим от всякога преди?

Изглежда че само Сър Уинстън Чърчил, който не бе възприеман като професионален историк или политолог-футуролог, имаше способността на Касандра. Но кой е слушал Касандра дори и в митологията? После, неговите сбъднати пророчества са се отнасяли за близка историческа перспектива и в кратко историческо време. Но има и случаи, в които инстинктът или способностите на Сър Уинстън са му скроявали лоша шега! Така се опитвам да покажа възможностите от прогнози чрез далечен исторически опит. Тук се отправям към разбирането за близка перспектива, която също ни отвежда от исторически опит.

След 1989 г. кремлинологията, съветологията, политологията изобщо, като научноизследователска дисциплина с обществено предназначение претърпя спектакулярно фиаско. Колко зрелищни и многовариантни пресъздавания за Третата световна война прочете, изслуша и "видя" днешният съвременник едновременно на малък и голям екран, на театрални подиуми и на академични семинари. Обикновено тя, Третата, започваше с малък, но съдбоносен инцидент някъде в Източна Европа, най-вече върху територията на бившата ГДР. Но ето че в един прекрасен ден съветската армия се натовари на влакови композиции и по живо-по здраво се изнесе оттам! Апокалиптичните катастрофи, спасяването или гибелта на света не се състоя! Не успяха да реализират своето спасително предназначение, или пък разрушителните си амбиции нито една от онези злодейски и благородни сили, на които им бе съдено да се срещнат рано или късно в грандиозна схватка. Студената война и горещият мир си останаха само такива.

Но все пак тъкмо в обречените общества се разви самокритичната идея за обновяване чрез самоотрицание. Те са аналогични на онова временно съживяване на предмодерните общества, благодарение на което те загинаха. Не сте ли забелязали общите неща между "перестройката" и просветения абсолютизъм. И двете системи искаха да се спасят чрез реформиране и ограничен либерализъм, а само подготвиха и ускориха своята гибел. От сериозното, а не симулативното дисидентство, през невъзможността да се издържи на наложената надпревара във въоръжаването, до кожените палта на Раиса Горбачова - всичко показваше колко самоубийствено безсилен може да стане страховитият тоталитарен режим. Неговото сгромолясване не бе предшествано или съпроводено нито с гилотини, нито с всенародни бунтове, нито със загубени войни! Просто така, тиха смърт от старост. Както през времената на просветения абсолютизъм, реформизмът бе извикан не толкова да предпази обществата от революционни изригвания, колкото да ги регенерира, запази и заздрави. Но тъкмо тази еволюция доведе до революцията и обратно!

В този смисъл ние можем отново да се подсетим какво означава модерната, масова демокрация, ако я лаконизираме единствено с условието-предпоставка "народната воля" и "управление на мнозинството". Тя е числов статистически израз на убеждения, предпочитания и решения, основани върху мотиви и съображения, които невинаги изразяват мъдрост, зрялост или чувство за реалност и перспектива.

Ако много от светлите умове и таланти на европейската култура от средата на този век са били изкусно заблуждавани, то какво може да направи един балкански, сицилиански или ирландски селянин, поставен в лабиринта на изборните предпочитания и веднага след това забравен презрително, секунди след пускането на бюлетината? В историческото битие и злободневно настояще винаги ще има изобретения, носещи надежди и предизвикали по-късно драматични до омраза разочарования. "За добро или за зло ние вечно ще бъдем изненадвани с повечето съвременни исторически изводи!" - така завършва знаменитата си "История на света" живият класик на модерната британска историография Джон Робъртс. Не са ли тези изненади от миналото видени едва днес производни от изненадите ни от динамиката на съвременния свят, която не може да бъде програмирана, въпреки няколкото технологически революции, които преживя светът в последните 300 години? Естествено, историческият процес е уникален като реалност в миналото, защото се е осъществил по един единствен и вече неповторим начин. Но неговите проекти като резултати и тенденции са не само различни, те са и противоречиви. Затова винаги ще има знаменити библейски историци, антични познавачи и средновековни авторитети, които по различен начин ще тълкуват и поднасят за размисъл една и съща културно-историческа субстанция... Често именно такава интерпретация, особено ако е вградена в дългоочаквана националнополитическа платформа или е изнесена в подходящ психологически климат и конюнктурен момент, може да има съзидателен или унищожителен ефект. Вероятно такава евентуалност има предвид Ерик Хобсбаум, който сериозно твърди, че често историците са по-опасни за човечеството, отколкото ядрените физици. Защото преди бомбата да бъде хвърлена в буквалния или преносен смисъл, следва да се намери някакво причинно оправдание за разрушението. И това става днес във века на декларираната толерантност, демокрацията и обединителната способност на културата. Всичко това означава, че в историографията, както впрочем и във всички други науки, са допускани заблуди, които са преживявали чудни приключения, когато излизат на широкия друм на реализацията. Нима Гелнер не пише, че националния език е "диалект, зад който стои знаме и оръдие". Преувеличено, но малко!

В точните науки заблудите не са по-малко. Но Хербърт Мюлер твърди, че тихият математик Лобачевски е по-голям революционер от Ленин. Това персонифицирано откритие е стара история. "Ти, изтънчени аристократе, изискано танцуваш по звуците на арфата, но нея съм я направил аз!" - така се пее в една ариета в опера от ХVIII век. По същото това време дори и музиката се "правеше" от неаристократи и това страшно много допринесе за рухването на тавана на стария режим. Значи интелигенцията, а не "народните маси" започнаха класическите социално-политически революции в модерно време. Между тях историците заемат особено място с онова "приспособяване", което даваше възможност първите атаки срещу овехтялата система на управление да започнат с атаки срещу... миналото! Тогава да се върнем към саркастичния израз на Андре Мороа, че най-много и най-често историческият ход е променян от... историците?! Този знаменит писател-историк вероятно с това е искал не да принизи, а да подчертае универсалната значимост на науката история, а също нейните романизирани или есеизирани варианти.

Ние не можем да промени нито света, нито себе си в желаната благородна насока, още по-малко бъдещето на идните поколения. Не зная дали те биха искали това. Но можем да подобрим нашия условен имунитет срещу измамни пророчества, обезоръжаващи илюзии и най-вече срещу заблудите на предсказуемата приветливост. Онези, които горчиво са страдали от тази илюзия, имат право да ни предупреждават поне срещу това! Затова следва да има Хипократова клетва за всички. Не като пазене на професионални тайни, а като задължение да се каже всичко, да се отиде при всеки, да не се скриват симулативните конвулсии и словесните полюции на световната демагогия, на ефектните изобретатели и продавачи на лесни чудеса, на мнимите пророци, спасители и отмъстители. На тези, които ви уверяват, че открехват тежки завеси, отварят невиждащи очи, откриват непознати истини. Ако не стане така, за какво ни е цялата необятна маса от познавачи, втурнали се към, или сгушили се в гъстия интелектуален смог на науката, назована хуманитаристика? Тя следва да потвърди и заслужи името си и по-нататък! Така разумното разбиране на нашето безсилие ще ни носи не тихата печал на всеобща инертност и примиренчество, а ще ни покаже границите на нашите възможности. Нима сме забравили, че първото условие за интелигентност е да знаеш какво подлежи на познание. И какво не може... Ако с право доскоро се подигравахме на израза "светло бъдеще", то все пак бъдещето не е толкова безоблачно, колкото ни се иска да бъде. Това означава, че следва да гледаме към него с надежда, но не и непременно с ентусиазъм. Не, Архимедов лост, както и перпетум мобиле не съществува. Защото справедливото не винаги е възможно. И обратното!