Футбол
КОЛКО МЪКА ИМА В ТОЗИ ФУТБОЛ
Пламен НИКОЛОВ

В своята сравнително скромна 85-годишна история българският футбол пази с особена ревност няколко златни страници и винаги е готов да се легитимира пред света с тях. Верните приятели на играта у нас във всеки момент могат да цитират с изключителна точност и по минути най-ярките факти във футболния летопис. Над всичко красиво, случвало се някога на български отбори, се открояват три събития, три исторически победи и няколко феноменални гола: 29 декември 1965, Флоренция, България - Белгия 2:1 с головете на Аспарухов; 17 ноември 1993, Париж, България - Франция 2:1 със златните попадения на Костадинов; 10 юли 1994, Ню Йорк, България - Германия 2:1 с брилянтния победен гол на Лечков. Това са върховните три мига на футболното щастие за нацията, която е имала и други, по-семпли поводи да се гордее с футболистите си.

Великата игра обаче е носила и много покруса на своите поклонници. Историята изобилства с черни страници, коя от коя по-драматични. Героите са се превръщали в пигмеи, в отрепки и несретници, в жертви на трагедии, в нещастници. Животът е такъв, че всичко, дето става на терена, някак се преглъща, после се прощава и остава споменът за далечна, тежка драма. Трагедиите обаче се случват извън терена.

Вече 27 години

най-черният ден в историята на българския футбол

си остава 30 юни 1971. В обедните часове на този ден националното радио разпространи злокобната вест, че на път за Враца, някъде в прохода Витиня, в автомобилна катастрофа са загинали на място любимците на целия народ Георги Аспарухов и Никола Котков. Страната потъна в траур - спонтанен, нережисиран, искрен, дълбоко осъзнат траур. България се разделяше с кумирите си, с две слънчеви, лъчезарни, прекрасни момчета, България ги изпращаше с горестен плач и нямаше място в сърцето си да ожалва по задължение загиналите по същото време съветски космонавти. Море от хора, стотици и стотици хиляди, заля софийските улици, за да изпрати по последния им път Гунди и Котето. Народната мъка не можеше да бъде овладяна от "народната" милиция, тълпата, сломена от скръб, прегазваше всичко пред себе си, за да стигне там, до целта - до двете черни дупки в земята, където щяха да потънат усмивките на нейните слънчеви момчета.

Катастрофата, отнела живота на Аспарухов и Котков, може да бъде сравнена само с две такива трагедии в Европа - самолетните катастрофи на "Милан" и "Манчестър Юнайтед", които в различни години потопиха в печал Италия и Англия. Озлобена от безсилието си пред хорската любов,

властта подложи на преследване мъртъвците

късаше некролозите им, спираше публикации за тях, осуетяваше годишнините от смъртта им, системно и неуморно се стремеше да ги подложи на забвение, защото в тази страна никой друг нямаше право на обожание, освен комунистическите велможи. Народът обаче не забрави любимците си. Вече цели 27 години гробовете им не остават без свежи цветя, както и паметната плоча на лобното им място, макар пътят отдавна да не минава оттам. С техните имена днес са кръстени турнири и стадиони, а 30 юни завинаги ще остане ден на траур за българския футбол. Няколко години по-късно участта на двете сини легенди сподели и Антон Милков, също играч на "Левски", който загина в автомобилна катастрофа на път за родния си Пловдив.

Съдбата не бе благосклонна

и към някои от най-големите таланти в родния футбол

Виртуозът Георги Соколов, играл в националния отбор едва на 16 години, в момента бере душа в занемарения си апартамент до пазарчето на кв. "Иван Вазов". Соколето, както гальовно го наричат всички запалянковци, напусна футбола и се отдаде на алкохола. Още ненавършил 60, бившият фамозен техничар се е превърнал в пълна развалина, но между две бири сутрин неизменно връща лентата на спомените си към онези чудесни дни, когато бе голямата атракция на терена и караше десетки хиляди по трибуните да си дерат гърлата от удоволствие при неподражаемите му изпълнения.

Соколов бавно гасне в южния софийски квартал и може би скоро ще поеме пътя на своя противник в "Славия" и съотборник в националния тим Петър Величков. Не по-малко талантлив и виртуозен, обичан и аплодиран, признаван, удостояван и награждаван, Величков се пропи безпаметно и една сутрин бе намерен мъртъв на улицата. Едва няколко дни по-късно роднини разпознаха в моргата тялото на някогашния футболен кумир. И до днес по-възрастните запалянковци разказват на синовете и внуците си за Соколето и Величков, описват финтовете и головете им и обезателно завършват със заключението, че такива играчи оттогава не са се раждали в България.

За своите 85 години история футболът у нас премина и през няколко болезнено тежки драми на терена. На дъното на паметта на днешните поколения още е запазена глупавата, а донякъде и загадъчна развръзка на олимпийския турнир в Мелбърн (1956), където изпуснатият мач срещу СССР без съмнение ни лиши от олимпийска титла. Там прочутият български отбор от петдесетте години така и не свари да започне възможната си (във футбола от онова време) славна летопис.

По-пресен, но не по-малко горчив е споменът от 11 ноември 1987. България - Шотландия (в София!) 0:1! Това бе последната квалификация за европейското първенство във ФРГ и дори само при равен резултат България щеше да се класира за пръв път за финалите на континенталния шампионат. Освен това Шотландия отдавна бе отпаднала от борбата и играеше единствено за престиж. Оставаха само три минути до последния съдийски сигнал, 60 000 безрезервно предани приятели на футбола стискаха палци до премаляване в студената и дъждовна ноемврийска вечер, а най-нетърпеливите дори бяха запалили факли, когато бъдещата звезда Стоичков направи фатална грешка и вратарят Михайлов бе прострелян с най-неприятния шут в кариерата си. Тази победа на шотландците облагодетелства тима на Ейре, а за българите остана огромното, болезнено и изпепеляващо разочарование. Това бе един от онези мигове на пречистване, когато човек осъзнава, че спортът може да носи и мъка, че съдбата невинаги е справедлива, че на този свят доброто и злото вървят ръка за ръка и никога не е ясно кое ще вземе връх.

Към болезнените драми може да се причисли и друга нелепа загуба на държавния тим в София - 1 май 1991, България - Швейцария 2:3. Този мач имаше пряко отношение към класирането на България за следващото европейско първенство, в Швеция. Всичко изглеждаше решено след първото полувреме, през което нашият тим взе аванс от два гола. Фиаското настъпи след почивката, когато швейцарците като на шега вкараха три гола и потопиха стадиона в мълчание и срам.

Първенството в клубните футболни анали за драма с ужасен край безспорно се пада на "Левски". През есента на 1989 сините срещнаха в турнира за Купата на УЕФА белгийския "Антверпен" и след равенство 0:0 в София имаха нищожни шансове да продължат в следващия кръг. На реванша обаче българските футболисти поведоха с 3:1 и до края на редовното време оставаха отново онези фатални 3 минути. Домакините успяха да изравнят, но дори при 3:3 предимството бе на наша страна с отбелязаните голове на чужд терен. Дяволът обаче си нямаше работа и в безпрецедентното продължение, дадено от съдията, играчите на "Антверпен" се добраха до победния гол и превърнаха тази вечер в кошмарен сън за бъдещия национален вратар Здравков и за всички левскари в България.

Разбира се, провалите в българския футбол не свършват с този мач, но той е илюстрация на най-инфарктните ситуации, които предлага великата игра и без които би била една съвсем обикновена игра. Хубавото в нея е, че понякога шансът, небесната целувка, помощникът от Космоса са на наша страна, за нашия отбор. Тогава страдат другите.