Пряка реч
ЗНАЦИТЕ НА ИЗКУПЛЕНИЕТО
Валентина РАДИНСКА

"Всичко мое е с мене..." - чух този израз за пръв път в един ярък майски ден. Слънцето напичаше Сините камъни, долу в маранята трептяха червените покриви на Сливен, а пътеката нагоре изглеждаше все по-стръмна в това слънчасало пладне. Изплезили езици, гълтахме кратката почивка. И тогава, докато сърцето ми блъскаше в гърлото, в ушите и в главата, чух зад гърба си: "Е, както се казва - всичко мое е с мене..." Беше гласът на нашата учителка. И в осемгодишното ми съзнание се роди образ: катеря се нагоре с раницата си, и всичко мое си е вътре - и шишето с вода, и пликчето с храната... "Всичко мое е с мене..." После го забравих.

Някъде в горните класове на гимназията, когато прочетох в една анкета въпроса: "Ако гори къщата ви, какво най-ценно ще спасите?" - си помислих, че сигурно ще измъкна от пламъците книгите на няколко любими поети. И собствените ми недозрели куплети, разбира се. И си представих как наблюдавам горящата ни къща, и не ми е жал за нищо, защото стискам под мишницата си онова, което смятам за най-мое. И точно тогава отново си спомних: "Всичко мое е с мене..." Изречението беше придобило нов смисъл, беше се изместило в друга посока...

Занизаха се годините - ту потъваха като пробити гемии, ту прекосяваха като падащи звезди небосклона на някоя надежда. И все повече илюзии изчезваха, и все повече натежаваше в ръцете ми по стръмнината Сизифовия камък на ежедневието. Имах все повече неща, и все по-малко от тях бяха мои... И ето че в една от нощите на четиридесетте ми години ме прониза с тънкото си скалпелно острие забравеното - "Всичко мое е с мене...", прониза ме истинският смисъл, същината, безпощадната обратна страна на медала, на която пишеше: "Не притежавам нищо..." И в този кратък миг на зимната нощ с ледена яснота видях: да, нищо не е мое: нито спящото ми дете, нито спящият му баща, нито къщата с книгите и предметите в нея, нито ръкописите ми, притихнали в чекмеджетата - нищо всъщност не е мое, макар че изглежда такова в измамната светлина на земния ден... "Човек е сам върху сърцето на земята" - написа големия поет Салваторе Куазимодо, и това е пак същото - всичко мое е с мене... Този урок е мъчителен и дълъг, много пясък трябва да изтече между пръстите, и в стремглавото изтъняване на човешките дни той преминава в съзнанието и дава на умните облекчение, а на примитивните - паника...

Във всички български времена най-крехките жертви на тягостните български уроци са били хората с прозрачни души - поетите не само по призвание, но и по дух. Вглеждайки се в техните съдби, всеки би могъл да различи знаците на изкуплението, с които немилостивата българска съдба ги е белязала. А днешнят ни ден - изтъкан в еднаква степен от надежда и жестокост - съвсем не би могъл да мине без тях, без хората, усвоили урока, че нямат нищо освен душата и нейните съкровища, и успели да живеят според неговите изисквания. А този урок е още по-труден за усвояване в лапите на цивилизацията-Мефистофел, на която всички сме предали душите си, за да имаме възможност да се насладим на удобствата и удоволствията й.

Хората с вътрешен живот нерядко са обвинявани, че проявяват обществена апатия. При всички сътресения в държавата народът иска сметка от интелигенцията си, държи я отговорна за онова, което става, и я упреква, че прави малко. Интелигенцията по своята същност е противостояща на властта и няма власт, която да харесва интелигенцията си. Известен е случаят, в който видни политически дейци се оплакват на Сталин от съветската интелигенция. Йосиф Джугашвили с вледеняващия си азиатски акцент отвърнал: "Не разполагам с друга интелигенция. Ще ви се наложи да работите с тази." Дори ако видим тук чувство за хумор, не можем да не усетим цинизма - ако би могъл, Сталин би подменил изцяло интелигенцията. Но тъй като в момента няма друго - давайте, избивайте тази интелигенция, която имате под ръка.

Глухотата на българските държавни мъже към онова, което им говорят духовните първенци на нацията, винаги е била по-голяма, отколокото е допустимо за малка България. Оптимистичната теория за нашия народ, съчинена от Иван Хаджийски, е призвана най-вече да оправдае и донякъде да обясни традиционното нихилистично и в определени случаи дори жестоко отношение на обществото и водещите в него сили към цвета на българската интелигенция не като тясно, а като едно доста розширено понятие, тъй както го определя Дал в своя речник: "будната и просветена част от населението". В отечествените пространства обаче по-будният, по-яркият и по-интелигентият човек винаги е бил на прицел, винаги е бил трън в нечии очи. За главата, която стърчи над останалите, има два изхода - или да бъде отсечена, за да не разваля пейзажа, или да я накарат да се преклони. Имаше времена, в които българските държавници определено предпочитаха втория - хем по-безопасен, хем по-вкусен. И макар че генетично закодираната в българина поговорка "Преклонената глава сабя не я сече" вършеше работа на някои, имаше хора, които не можеха да понесат принудителното прекланяне на главата. И продължаваха да стърчат над останалите. Знае се, че стърчащата глава винаги усложнява живота на останалите, показва, че човек може да бъде и по-голям, и мислите му да са по-големи и по-различни. Посредствеността го изтърпява известно време, позабавлява се, някои заблудени можеха до го последват, но в един момент масата се усеща застрашена и се намира кой да хване брадвата. Що глави са паднали пред олтаря на нищожното - вавилонска кула може да се издигне от тях. Без значение дали са били отсечени в прекия или в преносния смисъл. И все българи са ги секли. Нека си помислим само - Кирил и Методий ли бяха добре приети, Йоан Екзарх ли изивя дните си или Паисий Хилендарски видя бял ден. Май че българин ще излезе убиецът на Христо Ботев и пак българин е предателят на Васил Левски, и не викаха ли на български онези гласове, които хулеха Яворов и го подтикваха втори път да посегне на себе си? А не беше ли наш сънародник онзи дребен офицер, който не пусна Димчо Дебелянов в заслужен отпуск, а я даде на шурея си, докато Димчо стана пушечно месо на бойното поле, където съвсем не му беше мястото? От Марс ли бяха паднали онези, които убиха Гео Милев и Христо Ясенов и после стреляха по Вапцаров; не беше ли българско скелето, от което полетя Пеньо Пенев, или последният балконон на Христо Нанковски? Каква беше по народност онази бургаска учителка, която обвини Петя Дубарова в саботаж и я подтикна към небитието? Най-сетне - не посегнаха ли към спасителните таблетки заради непоносимата си българска самота Веселин Андреев и Людмила Исаева - хора съвсем не млади? А онези, които все още са сред нас, и за които дори ме е страх да си помисля: восъчният задъхан Христо Фотев, четящ последната си "Поема за свободата", заточен в Равадиновското си самоизгнание като в празна кръчма; еуфоричният по отвъдному Геров, в чието съзнание отдавна са се смесили този и оня свят, и за който мъртвите са най-живи? Представям си го надвесен над порцията сготвени пилешки крака, с които го хранят от "Социални грижи", и благодарение на които той все пак засега оцеляна... Мисля си и за обвития в смъртоносния за недоразвития му бял дроб цигарен дим Дамян Дамянов, чието следващо самоубийство, не дай Боже, може да успее.

Аз бих сложила за мярка на едно време погубените от него поети: прекършените съдби, затритите таланти, неосъществените дарби. Понякога инцидентните пожари на ежедневието са изгаряния от смъртоносна степен за поетите. Никакви социални мехлеми не са в състояние да им помогнат. Постоянните поражения в битката с бита лесно обезсърчават онези, за които изминалото време не е било достатъчно, за да се ориентират в ставащото. Някои от тях са твърде стари, за да си изработват тепърва защитни механизми, а без тях са загубени.

Днес сме се запътили към Европа, гледаме и кам НАТО. Тежко на оня държавник, който си въобразява, че може да тръгне да покорява Европа без българската интелигенция. Във времената, когато България беше политичеси омаскарена пред цивилизования свят, именно представителите на нейната култура бяха тези, които й умиваха лицето, разбиваха непроницаемата магма на недоверието, доказваха с цената на таланта и живота си, че България е достойна и за възхищение, освен за презрение. Ако отечеството ни имаше някакъв такъв имидж, той се градеше от интелигенцията, а не от политиците. Те главно го рушаха.

Няма защо да се заблуждаваме - и днес, както във всички български времена, умират поети - не е важно дали в буквалния или в преносния смисъл. Те като знаци на изкуплението бележат трънливите ни български дири през едно време, в което, докато гоним света, може да погубим душите си. И тогава няма да ни е останало нищо, заради което, изправени на края на хилядолетието, да кажем: "Всичко мое е с мене..."