IN MEMORIAM
ИВАН НЕНОВ: МОДЕЛИТЕ МИ БЯХА ВСЕ ОТ ЖИВОТА...
Интервюто взе Евгения ХРИСТОВА

Малко преди своята смърт художникът Иван Ненов отпразнува своя деветдесет и пети рожден ден с две изложби ("Иван Ненов - познатият и непознатият" в галерия "Александър" и "Иван Ненов на 95 - избрано" в СХГ). С хор от пожелания и благославяния от приятели и почитатели, както и с множество откровени и остроумни интервюта в печата. Господин Ненов владееше изчезващото изкуство на непосредствения, изтънчен разговор, мислите му бяха чисти и честни, ясни и силни, еротични и еретични. Почти столетник, той не се бе отегчил от разговорите за изкуството. Идеята си "Европа 2001" да надникнем зад лицата на известните му женски портрети го заинтересува. Това го връщаше към творческите му пътешествия из Европа: Италия (1932, 1936, 1938), Германия (1941-44), както и към толкова още неща от живота (и какъв живот) на твореца, част от които предлагаме на читателя. В последното интервю с художника, специално за сп. "Европа 2001".

- Господин Ненов, искате ли да започнем със синьора Росси? Къде я срещнахте?

- Тя бе моя съседка от Торино. При фашизма общуването винаги беше опасно. Не беше толкова страшно - най-много да те изгонят, но бе неприятно. Особено, ако разберат за връзка с чужденци. Имаше тогава големи обяви - глоба от 200 до 500 лири за една целувка, зависи каква е и къде е. Синьора Росси живееше срещу моето ателие. И излизаше на балкона да тупа. И беше много интересна. Поисках да я рисувам. Хубаво, ама тя каза, че не може. Тогава забелязах, че всеки ден към пет-шест следобед отива някъде и после се връща. Казах 210: "Мога ли да ви видя някъде случайно, да ви срещна, като се връщате?" На нея 210 хареса: "Да, да... случайно може!" И така започнах. В Торино пада много гъста мъгла. Италианците казват: Vienni la nebbia, vienni l'amore. Идва мъглата, идва любовта. Така я срещнах на улицата в мъглата. Разменихме няколко думи. "А сега - казвам 210 - може ли все случайно да ви срещам?" И започнахме да се виждаме редовно. Веднъж мъглата беше страшно гъста. Спряхме и започнахме да се целуваме... По едно време чувам: "Хуп-труу-п" - звън на оръжие. Обръщаме се: бяхме обградени от войници, които ни отдават чест. Изкарахме си акъла. А офицерът вика: "Niente, niente! Много хубаво беше!" И тогава направих тази работа "Аbbraccio" в червено. Не само че не ни глобиха, ами и чест ни отдадоха. Така се живееше. Хубаво време беше...

Разбира се и живописта бе друга.
Катастрофата стана, когато ние направихме от изкуството нещо отделно и голямо, а то така е свързано с живота... С този портрет на синьора Росси и с други три работи бях приет в Интерсиндикалната изложба, което в Торино бе официално признание. На работите още стоят етикетчетата, които се лепят на гърба. Тогава в Италия имаше официални изложби за официални хора и свободни - за свободни художници. Ползата за мен от това посещение беше много голяма. Защото през 1932 г. кубизмът, сюрреализмът бяха отдавна отшумели, правеше се преценка на тия движения, имаше остри статии, а днес тук примират още по тях...! А хората още тогава ги считаха за отмиращи движения... И най-обикновеният художник се питаше: "Как авангардизмът ще бъде поощряван? Какъв авангардизмът е той, щом ще бъде поощряван?"

- А портретът на Ети Йоерис? Каква е неговата история?

- Ети беше студентка в академията в Мюнхен. Идваше с национален костюм. Рече ми: "Нямам време." Отидох в академията, макар че беше забранено и 210 направих скица. След това й казах, че нямам платно и тя ми издейства едно. Така започнах връзката. После 210 обясних, че не мога да работя, тъй като имаше забрана и тя ми издейства разрешението от Камарата на културата. Нарисувах 210 портрета, а тя остана учудена.

- Не го ли поиска?

- Не, не го поиска. Това бе по времето на българската изложба, която правихме там за помирение.

- А момичето със синята панделка?

- Това момиче е у Боян. Той взимаше от мене картини и така много неща останаха у него.

Този портрет сега е в моята изложба в Градската галерия. ТЯ е ASCHE BLOND. ASCHE е пепел от цигари, BLOND - руса. Тогава в Мюнхен от 76 години не бе имало такъв студ и аз мислех да си тръгвам. Единственото място, където човек можеше да се стопли, бе някое кафене. Собственикът на пивоварните заводи имаше един племенник, който учеше там машинно инженерство. Един ден ме среща: "К'во ще правиш по това време вкъщи?" Ела, ще те заведа в прочутото кафене "Картунг." Отиваме там, а на вратата пише: "В кафенето се влиза или с дама, или с разрешение." Иначе не може и трябва да се прочетат изискванията: на всяка маса има телефон и може да се общува само с дама, която ти е позната. Той беше малко нахален, понеже много пари имаше. Влязохме там и това момиче седеше на съседната маса - съвсем само! Той вика: "Ще 210 телефонирам!" Аз: "Моля те, недей! Ти си добре, ама аз не съм студент." И така не телефонирахме.

След изложбата, която направихме, немските власти решиха, че трима души могат да останат в Германия: аз, Ненко Балкански и още един. И така като се върнахме от изложбата, трябваше да замина пак. Всичко бързо се уреди, но аз заминах, без да знам немски език - беше ми неприятен. Отидох при Кочо Гърнев, който бе член на Новите художници.

Имах опора в него. Той ми намери жилище, свърза ме със студенти, хранех се в мензата. А в Мюнхен постоянно вали. И щом грейне слънце, всички бързат да отидат някъде. Един ден с моя приятел, който следваше машинно инженерство, минаваме покрай Старата и Новата пинакотека на Кьонингсплац - Царския площад... И виждаме това момиче от кафе "Картунг" - седнало и се пече. Той ми вика: "Айде - ти от едната страна, аз - от другата." И седнахме. Тя много се смути. Той вече говореше немски, нали бе студент. И 210 каза: "Моят приятел е художник. Той е стипендиант, още не знае езика, но много иска да ви рисува..." Аз си мълча, после на български му казвам: "Как ще го рисувам?" "А-а ще го рисуваш..." А тя - съвсем естествено каза: "Разбира се, че може. Но аз имам един човек, когото обичам. Той е на фронта и трябва да му пиша, за да ми даде разрешение. И тогава ще се обадя." И така ни отпрати... Аз забравих за тази работа. Но един ден хазайката ме вика: "Търсят ви от партийното бюро." Аз изтръпнах. Какво ли е станало? На телефона бе тя: "Получих разрешение, кога ще започнем работа?" Аз 210 казвам: "Вижте аз нямам ателие, не е прието да ви рисувам в спалнята си." А тя: "Защо да не може? Ще дойда..." И на уречения час тя дойде... Започнах да я рисувам. Портретът стана много хубав и 210 хареса. На мен не ми се даваше, имах малко време и бързо направих копие, което е тук. Когато дойде да си го вземе, тя доведе и нейни близки. И погледа, погледа... Показах 210 и двете работи. Тя избра оригинала. И започна да ме кани на концерти - само за политически хора, с партийна карта - както тук. Чудни неща! Най-хубавата музика. С нея станахме приятели, излизахме, разхождахме се. Един ден тя ми каза: "Имам приятели от партийните прослойки. Те много харесаха портрета и питат: искате ли да нарисувате фюрера?" Отговарям 210: "Аз съм много стеснителен човек, аз не мога, не мога..." Тя ме разбра. И така се размина това нещо. Беше ми като кошмар.

- Тя как се казваше?

- Илзе Прахер. Останах в Германия, въпреки бомбардировките, но и беше уредено. Като дойде сигнал - всички слизаме по списък в скривалището; за всекиго има място и ако останеш вън - носиш отговорност. Англичаните си бухат, ти си седиш. Имаше хубави скривалища. И понякога, след тревогата виждаш, че дето е имало къща - както като извадят зъб - дупка. Нищо не е останало. Просто и сега настръхвам, като се сетя... Какво нещо е човекът - свиква с всички ужаси. но не всеки човек.

Жена ми получи голяма психическа травма вечерта на 10 януари (1944 г.) при голямата бомбардировка на София. Елка беше много малка. Избягахме в зимника. Цяла нощ! По едно време чух, че се пищи, някой вика на немски: "Помощ, помощ!" Тогава излязох. Съседната къща бе разрушена. Отидох към ателието ми, което беше в двора: букет от огън. Така си отидоха 96 работи - мои и на Катя.

Бях ги зарегистририрал, тъй като щях да правя изложба. После Катя стана зле...

Но какво нещо е изкуството! Тя бе свързана с изкуството и можеше да работи. Повечето 210 неща са правени в това състояние: беше ясна, бистра като рисунък и цвят. С години не се оправяше. Но изкуството си създаваше като че ли не беше болна.

- И вашите работи са много бистри като тон.

- Аз работя живопис, както казват "ала прима" и работите остават чисти. Живописта се разваля от наслойките. Рисувам върху кредов грунд, както ни учеха в академията "Албертина" в Торино. Той е чиста креда с туткалена вода. За толкова години нямам развалена работа. Имаше хубав туткал на перли и трябва да се спазва пропорцията: 80 г туткал на 1 л вода с креда - колкото поеме. Но и кредата трябва да бъде хубава. Има два вида креда: едната - калциум карбоникум преципитате и калциум карбоникум крудо. Първата е утаена, другата - сурова, както си е. Разбрах, че винарите с нея утаяват вината и от тях купува. Имаше една художничка - Тодорка Бурова, племенница на Атанас Буров. Бе следвала в Дрезден и макар че беше глухонема, три езика бе научила. Тя имаше връзки и навремето ми изписваше креда от Мюнхен. Няма нищо сложно - за хубавия грунд просто трябва хубав и чист материал. Сега направих груд с обикновена креда, която не е така хубава. А този грунд "Gesso"-то е пластмасов и не е добър - има неприятна коричка. Няма нищо по-хубаво от грунд с туткал и креда!

- А кое е това момиче - малката главичка в профил?

- А, Инге! Това момиче минаваше всеки ден по Кьонингсплац, сигурно работеше наблизо и идваше да се храни. Помолих я да й направя рисунка. Работата беше по-хубава и с нея участвах в изложба. Имаше един писател - Константин Петканов, много близък приятел на Бешков. Той работеше в Комитета за култура, взел я за своя "кабинет" и така тя изчезна. По-късно Перец, който обрамчваше с рамки картини в галерията, ми каза: "Да туря рамка и на твойта работа?" Питам го: "Коя работа, бе?" "Ами у Петканов има една работа." Тогава му казах: "Тури, но не връщай!" И така остана у мен, защото беше много повредена. Казасов беше тогава председател на културата. Те постоянно пушеха - заедно с Далчев и Фурнаджиев. А имаха една малка стая и този дим. А аз работех само с тънко разредена боя с терпентин. Вижте, няма вече такова изкуство. Като се сетя за онова време: и платен модел никой път не съм имал - те бяха все от живота...

- Господин Ненов, вие сте столетник с крехка физика и крехко здраве. Това е твърде необяснимо, дори загадъчно...

- Като младеж бях тежко болен от туберкулоза. Бях пратен на лечение в Искрец, където направих един протест. Един белогвардеец беше управител на санаториума и там имаше македонци, които владееха положението. Те бяха нарочили да ликвидират едно момче - войник, който също беше болен. Уж че бил закачил някоя си милосърдна сестра, жената на един от тия македонци. Което не беше вярно - момчето се кълнеше.

Направих един протест, който прочетох. Попитах ги на какво основание ще се държат по тоя варварски начин с това момче? Тоя човек оттук ще отиде в ареста, значи вие го убивате? Накрая казах: "Аз не ща да вечерям и напускам..." Обаче всички ме последваха. А на мен ми прилоша. Като се съвзех - бях в леглото си... А този Белов с македонците идват при мен тайно към десет вечерта и ми казват: "Виж какво, в полицията са научили по телефона, че си направил бунт и нощеска ще те приберат". "Е какво да правим?" - питам аз. "Ние ще те скрием" - ми казват македонците". "Нямам дрехи". - отговарям. "Ще те увием в одеяло и ще те турим в каруца със сено."

И така стана. По пътя към Своге чуваме конници. Те ни спряха: "Къде бе момчета? Къде сте тръгнали с тая каруца?" И македонците им отговарят: "В Своге. А вие къде?" Полицаите ругаят: "Абе мама им мръсна на тия комунисти. Дигнали са бунт в Искрец!" Ние знаехме, че те като отидат до санаториума, ще се върнат веднага. Затова на гарата ме бутнаха в първия товарен влак и дойдох в София. И така се отървах. Тогава баща ми отиде в Кюстендил, моли управителя да ме приеме, защото бях изписан от санаториума в Искрец с решение, че нямам право да се лекувам в държавни болници. Туриха ме в малко зиморничава стая. Като излизам до тоалетите и насам-нататък, другите ме питат: "Ти от къде си?" Отговарям: "От София." "Ами защо живееш в моргата?" И аз се чудя каква морга. "Ами 10 стая е моргата..." И така известно време живях в моргата. Имаше една хубава стаичка - южна, където лежеше едно момиче, също тежко болно от туберкулоза. Казаха ми: "Ние малко време ще те отопляваме; момичето тия дни ще умре..." И така стана, че аз... това момиче... Животът понякога е такова отвратително нещо: да чакаш един да умре, за да му вземеш мястото. А сега и това няма... Миналата година получих страшна криза - невъзможно бе да удържа сам. Невена има приятелка - лекарка; и тя измолва да ме приемат при проф. Григоров в болницата. Туриха ме в стая, а аз кашлям и лошо се държа. И моят съсед от другото легло звъни по телефона и вика: "Що го не манете тоя оттука?... " Научих, че е полковник и съм го бил обезпокоил. Животът е едно много мизерно нещо...

От туберкулозата не можах бързо да се оправя. С Катя тогава бяхме годени. Баща 210 - по-заможен човек, ми уреди жилище на чист въздух в Бояна. Тогава постоянно ходех в Боянската църква. Направих малки работи, но не знам сега къде са. Бащата на Пеню Вълчанов арх. Вълчанов беше купил от мене работи с такъв сюжет.

Когато го попитах къде са, той ми каза, че са изгорели при бомбардировките. Даже с тези две работи и няколко други, които продадох - отидох в Италия. Той ми поправи разрушеното от бомбардировките ателие в двора. Арх. Вълчанов бе човек, който се интересуваше от изкуство. Характерно за онова време бе, че сред публиката се намираха хора, които купуваха. Е студенти искат да отидат в чужбина, хайде да им купим нещо и - купуваха. И не се вдигаше много шум около изкуството. Правехме го, но почти никой не се интересуваше от нас и къде и как го правим. Галерии нямаше - освен Тръпковата. Там сме носили работи и хората купуваха. Чапрашиков купуваше, собственикът на бирената фабрика Пипев - също. Времето беше различно - имаше изкуство с корени в обществото. А и ние не бяхме го обособили като нещо не знам си какво, както е сега...

- Господин Ненов, животът ви сигурно е пълен с безценни поуки.

Щастлив бях, че отидох за изложбата на Елисеев в Щатите. Борис ми е съученик. Той отива там заедно с една жена - също художничка, за да рисува. И започват първо да печелят пари, и си купуват хубава къща и всичко друго... До деня, в който той 210 казва: "Започвам да рисувам. Ще отида до Ню Йорк да си купя материали." - защото вече е закрил печатарската къща и е пенсионер.

От Ню Йорк се обажда: "Ела с колата да прибереш материалите." Вечерят си хубаво. Той 210 казва "лека нощ"... През нощта жена му чува, че на пода пада нещо: той е паднал - инсулт. Ето, това е краят: след години труд до два часа среднощ. А и да беше останал жив, той беше вече друг. Не може един художник, който и слухтял да услужи на тоя богат човек, на оня богат човек - да направи нещо в изкуството. Не може. Той два пъти идва в София. И приказвахме с него. Катя беше жива. Плачеше като го гледаше.

Има конкретни неща, които не можеш да обясниш на обществото, но ние трябва да си ги приказваме, да ги съзнаваме, това е много важно нещо... Защото в културния свят има нещо, за което у нас не се говори, а е много наболяло: манипулацията на човека. Неслучайно се говори само за тия или само за ония. Въобще - светът се манипулира... Явиха се тия момчета, които станаха знаменитости - Бийтълсите. Чел съм много интимни неща за тях в Италия: как те се срамуват от унижението да получават хиляди и хиляди... Ще отидат на гости на управителя на града, а дъщеря му ще си отреже парче от панталоните им и за това те вземат пари. Те сами го казват, а това е най-малкото... Французите сега поставят въпроса: какво ще стане с тоя народ, който се е научил само да ръкомаха като павианите: един пее, а те не го чуват! Ние сме свикнали тълпите да боготворят личностите. Ами, ако на мястото на тоя хапльо, дето пее, се появи един Хитлер? Навремето Борис Ангелушев, който се върна от Германия и измъкна жена си Герда оттам, ми каза, след като Хитлер се установи: "Не се тревожи, тоя простак ще се изхаби." Обаче той не се изхаби, ами нас ни изхаби. "Той събира тълпи" - му викам. А Борис: "Нищо, нищо... Те тълпите са такива, че той ще се изхаби..." А от другата страна - другият също събира тълпи. А ние си седим спокойни. Както е сега...