Фокус
КИНОТО - ЗРИТЕЛ НА ЖИВОТА?
Виолета ЦВЕТКОВА

Киното и телевизията са виновни за нарастващата престъпност и насилието във всекидневния ни живот - тази фраза все по-често се чува напоследък. Интересното е, че подобни констатации вече се изричат не само от възмутени пенсионери с любимото им сравнение "ние едно време...". Все повече млади хора започват да търсят тъкмо в кървавите киноизмислици източника на злото от реалния живот.

Донякъде подобни аналогии са обясними. Защо? Частичен отговор дава полското списание "Екран", което цитира действителни случаи на насилие, когато хора са подражавали на герои и случки от киното. Например, когато подпалил една от билетните каси в Найоркското метро миналата година, злодеят си признал, че се е ръководел от епизод, видян от филма "Влакът трезор". Екшънът бе прожектиран с успех и у нас и навярно трябва да сме благодарни, че строежът на софийското метро се точи десетилетия. Защото в резултат на инцидента в САЩ един 50-годишен мъж получава тежки изгаряния - 3/4 от повърхността на тялото.

Дали наистина киното учи как да се нараняват и убиват хора? В защита на атакуваните продуценти и режисьори идва изявлението на председателя на Сдружението на американските филмови дейци Джак Валенти: "Не познавам нито един начин, който би могъл да ни защити пред психически неуравновесените индивиди - казва той на страниците на "Ню Йорк Таймс". - Тези хора и без филми биха направили някакво зло. В края на краищата милиони зрители гледаха "Влакът трезор", а се случиха само два инцидента. Струва ми се, киното и телевизията се превърнаха в доста удобен обект за атаки."

Могат да се приведат още редица примери, когато страховитата измислица оживява в човешки делник. При това ужасът тогава е още по-голям, защото никой не се съмнява в истинността на кръвта и повалените тела. Преди три години в САЩ един човек загива и двама са ранени, след подражаване на епизод от филма "Програмата" на Дейвид Уорд. В него студент футболист в желанието си да демонстрира смелост и сила се просва на оживена автострада посред нощ. Тръпки ни побиват само като си представим какво се е случило.

Подобни трагедии, само че върху жп релси, са регистрирани и в Италия. Също там преди години филмът "Ромео и Жулиета" на Франко Дзефирели предизвиква вълна от самоубийства. Прочутият тв сериал "Октопод" си спечели многобройни почитатели, но за съжаление не по-малко бяха и феновете му сред престъпниците. Да не забравяме и твърденията на мнозина, че атентатът срещу президента Рейгън през 1981 г. е бил инспириран от филма "Шофьор на такси" на Мартин Скорсезе.

Най-страшното е, когато филми за деца, предимно анимационни, предлагат не само невинни боричкания между героите, но и отиващи твърде далеч сцени на насилие. От няколко години например в Европа и в САЩ малчугани и тийнейджъри са пощурели от сериите за Бевис и Бътхед. Лошото възпитание, което двамата герои показват, е най-малката беда. Те вършат такива неща, че всеки трезво мислещ родител с удоволствие би загасил телевизора пред своя наследник. Защото през 1993 г. тъкмо щуротиите на Бевис и Бътхед накарали три момиченца от Охайо да предизвикат пожар с помощта на аерозол. Под влиянието на същия този сериал 5-годишно момченце запалва дома си и предизвиква смъртта на по-малката си сестра. Не по-малко страховито звучи и историята на млад мъж, който взел пример от филма "Горящо легло" на Робърт Гринолд. Той полял жена си с бензин и я подпалил, подражавайки на героинята, която по подобен начин убила агресивния си съпруг.

"Не действителността се позовава на нас, а ние на нея - отбраняват се филмовите дейци. - Бруталността като комерсиална тема навлезе в живота на Америка заедно с войната във Виетнам. Именно войната донесе образите на смъртта, които с охота бяха "продавани" на обществото и новинарските емисии, добре подправени с политика."

След падането на комунистическите режими страхът се прехвърли към наркотиците, въпреки че както твърдят мнозина, алкохолът и пътните произшествия са нанесли повече вреда. След това дойдоха репортажите от Руанда, от Сомалия, от Босна. Тогава кое всъщност е по-страшно и по-лошо - действителността или филмите, пита авторът на полското издание. Въпреки разпалените полемики, в които както обикновено всеки има по малко право, зрелището на силните филмови усещания продължава и няма да спре. Американската шизофрения по отношение на преувеличението (разтърсва, но очарова) всъщност не е по-различна от европейската. В Италия рекорд по гледаемост преди време поставя тв спортно предаване, което без всякакви задръжки "сервира" на екрана смъртта на бразилския състезател от "Формула 1" Аертон Сена. Емисията предизвика огромно възмущение сред моралистите, но рекордът си е факт.

И тъй като по-горе стана дума за паралел между Европа и САЩ, хрумва ми и друга мисъл. Защо се оплакваме, че американските филми ни развращават и учат децата ни на лоши неща? Не е ли по-добре да се замислим защо американците правят различни версии на филмите си: една с изрязани драстични сцени на насилие, която се разпространява в техните киносалони, и друга - неизрязана, която обикаля останалия свят. Т. е. кой е виновен - производителят или този, който купува, за да печели от екранното насилие.

Логичен е и друг въпрос - защо се подражава на лошото, а не на доброто от филмите? Във всяка творба има поне по един герой, който омайва. За съжаление, от бабите си още знаем, че лошото се учи по-лесно. Да не говорим, че като по заповед се присмиваме и обявяваме за глупав всеки филм, в който има сантименталност и човешка топлота. Това едва ли е продиктувано от сцените на насилие от екрана. Става дума по-скоро за обрати във възприятията на хомосапиенс, след които съм склонна да се съглася, че животът навлиза в киното, а не обратното.

След бруталните сцени от американското кино не бих подминала и това, което бълват европейските кинематографии. Съвсем пресен пример е конкурсната програма от тазгодишния кинофестивал в Кан. Ами там почти нямаше филм без кръв! При това предлаганото насилие бе в най-неприятния си възможен вид. Така бе най-вече в "Самоубийци" на френския любимец от последните години Матьо Касовиц. Не останаха по-назад нито германецът Вим Виндерс със своя "Краят на насилието", нито англичанинът Гари Олдман, който дебютира като режисьор с "Нищо за преглъщане". Много кръв се лееше и от киното от другите точки на света. Истински фурор обаче предизвика извънконкурсният "Петият елемент" на Люк Бесон - най-скъпият френски филм досега. Заснет в добрите традиции на Холивуд, той смесваше екшън и фантастика с човещина. и се питам: добре, защо не си представим, че някой ще подражава на него - петият елемент (освен земя, въздух, огън и вода), който търсят героите, за да оцелее човечеството, се нарича любов? Дори не го допускаме и в същото време сме убедени, че ако някой реши да подражава на киногероите, то те задължително ще са от лошите. Т. е. полемиката за вредата и ползата от Десетата муза едва ли ще спре.

Изходът, поне за малките, може би ще е в откритието на проф. Тим Колиндж от университета във Ванкувър. Той изобретил миниапарат, наречен "V-чип". С неговата помощ родителите ще могат да решават коя програма е "разрешена" и коя е "противопоказна" за децата им. Включен към дистанционното устройство или към телевизора, "V-чип" ще прави селекция на програмите според кодираните предпочитания.

Апаратът на канадеца вече печели доста привърженици в Европа. Ефект от него сигурно ще има. Поне докато родителите имат власт над децата си. Какво става обаче след това? Проблемът наистина е при големите, потвърждават го и думите на режисьора Оливър Стоун, заснел едни от най-бруталните филми на съвремието: "Всички ужаси на света се използват като "интересни" новини, тъй като добре се продават и предават. Германците наричат това "schadenfreude" - удоволствие от страданието на другите. На всичкото отгоре всички сме се родили с определена доза агресивност. Ние зависим от това как ще я развием и какви ценности ще придобием в хода на живота си. Понякога човек се намира в трудна ситуация, както се случва с един от моите герои - той трябва да убие, за да победи проблемите си..."

Думите му звучат зловещо, но в същото време са убедителни. Мнозина няма да се съгласят с Оливър Стоун и ще продължат да не одобряват бруталността от тв екрана и киното. Други ще се размечтаят за "V-чип" на проф. Колиндж. Трети ще въздъхнат колко хубаво е било, когато киното е сгрявало човешките сърца. Най-многобройна обаче ще е групата, която ще погледне на улицата, ще види поредната юмручна схватка и ще си каже: ето го материала за следващия екшън сценарий.