Насилие и ислям
Коранът и психологията на насилието
Зелма КРЮГЕР, специално за сп. "Европа
2001"
След терористичните нападения от страна на лица, изповядващи ислямската вяра, се налага въпросът за взаимодействието между религия и политическа идеология, или по-конкретно, как и дали откровенията на Корана се превръщат в политическа платформа на насилието?
Съвременни изследователи са на мнение, че предпоставка за изясняване на този проблем е преди всичко задълбоченото тълкуване текстовете на Корана в съответния им контекст.
Първото условие, поставено пред мюсюлманите за постигането на богоугоден, идеален живот, е да следват повелите, съдържащи се в Корана, тоест словата, имащи божествен произход, разкриващи вечни истини и същевременно отговарящи на жизненоважни въпроси на хората при определени обществени условия. Съществен момент в правилното тълкуване на текстовете е съобразяването с дадения исторически момент, тоест времето, когато те са били формулирани, изразявайки конкретния им смисъл и породилите ги в момента мотиви.
Интересно е да се отбележи, че в думата "насилие" арабският език влага смисъл на строгост, суровост, тя дори не се споменава в Корана. Една основна максима в него е недосегаемостта на човешката личност, нещо повече, Коранът забранява - особено в периода на първите откровения на Мохамед (610-622 г.), употребата на насилие. Той нарича човека наместник на Бога на земята и напомня на мюсюлманите законите, които още Бог е дал на израелския народ: "... ако някой убие някого, и то не за да отмъсти за друг, който е бил убит, или за да го накаже за сторена на тази земя злина, нека бъде тъй, сякаш е убил всички хора." (К 5:32).
И все пак от абсолютната забрана за убийство Коранът допуска и две изключения. Първото се отнася до наказването на убиеца чрез отплата или чрез самозащита, като това се нарича "справедливо убийство" - "Ако някой посегне на вас, отвърнете му със същото." Тази лаконична, но ясна по своята същност фраза предлага на изследователя три извода: първият, че в случай на проявена търпимост Коранът се опасява от анархия; вторият, че на една агресия не бива да се отвръща с още по-голяма такава, и третият, че човек трябва да размишлява безспир върху Божията справедливост и опрощението, с което тя го ощастливява.
Джихат
Вниманието на авторите е привлечено дори в по-голяма степен от второто изключение - от забрана за убийство, наречена джихат. Преводът на тази дума с израза "свещена война" не изчерпва пълното є значение. Нейното семантично поле, твърдят тълкувателите на Корана, обхваща по-скоро усилието, което се изисква от всеки човек, обладан от стремежа да следва и да се подчинява на Божията мъдрост, както и готовността да се отбранява в духовен и етичен смисъл срещу вътрешния и външния враг. Това тълкуване преобладава в учението и правната традиция на шиитите, където мислителите, придържайки се към тази духовна интерпретация, се позовават на словата на Мохамед: "Във всяка религия съществува един вид аскетство. На моята религия аскетството е джихатът". Смисълът на тези думи би могло да се търси в поощряването на вярващите към преодоляване на всяка несправедливост и потисничество, към себенадмогване, също и към издръжливост в страданието и изтърпяването на лишения и опасности.
Обаче така често цитираните аксиоми на Корана невинаги говорят на езика на мира и аскетството. Възможно е отново причината да се крие в първоизточника и да се налага едно по-конкретно, съобразено с историческата обстановка тълкуване: както е известно, след сблъсъка със съгражданите си в Мека Мохамед е бил принуден да напусне родния си град и да се изсели в Медина, града, където бива осенен от Божието възвестие: "На тези, които се борят срещу неверниците, се отдава правото да воюват, защото преди това са понесли неправда." Тези думи се вплитат като водеща нишка в исляма и придобиват голямо значение за неговото разпространение. Впрочем разтълкуването им не представлява сериозна трудност, стига да се вземе под внимание цялостният контекст, а именно времето и мястото, където тяхното приложение се оказва крайно необходимо. Мохамед се е нуждаел от подкрепата на своите следовници срещу събратята неверници от Мека, пък и изобщо на Арабския полуостров, а борбата срещу тях е трябвало да се мотивира и оправдае. Ето защо разрешението за убиване на религиозна основа е следвало да се възприеме от вярващите като насърчение и като защита на правата вяра, но и като обещание за един по-щастлив живот, очакващ ги в отвъда. "Ако на някой военен поход се срещнете с неверниците, удряйте с меча по тила им. А когато сте ги вече напълно сразили, сложете им окови." ( К 47:4).
Обаче с течение на времето, с помощта на теологически и юридически интерпретации значението на въоръжената борба на религиозна основа, или така нареченият малък джихат, претърпява известно развитие особено в областта на ислямското право. Като тематични кръгове могат да се очертаят например някои договорни отношения с християни и евреи, населяващи ислямската държава; това са например изпълнение на данъчните задължения, правото да поддържат църквите и синагогите си, както и подчиняването им на разделянето на света според правото на ислямските народи и изискванията на джихата.
Тълкуванията, дадени от ислямските учени в наше време, са много по-крайни. Налага се мнението за прочистване на ислямския свят от неислямски елементи и връщане към изворите на исляма и изконните му принципи. Твърди се, че само по този път би било възможно да се създаде една истинска политическа и обществена ислямска система. А средството за това прочистване по смисъла на Корана бил джихатът. На нелегитимното насилие, упражнявано от съвременните властимащи, той се противопоставял с легитимното насилие на ислямската общност. В последно време идеята за джихата се появява като реакция на трайната окупация на ислямски територии, както и на натиска, който се оказва върху мюсюлманите от страна на световните сили. В тези среди джихатът се тълкува като вид освободителна война. Боевете в Израел също намират понякога оправдание в джихата.
Съобразно с класическото право на мюсюлманските народи светът е разделен на територия на исляма (дар-ал-ислям) и територия на войната (дар-ал-харб). Територията на войната може да се превърне в договорна област, където мюсюлманската власт гарантира на немюсюлманското малцинство сигурност и закрила на живота и имуществото. На практика историята обикновено сочи фази на мирно съжителство, без данни за упражняване на насилие върху немюсюлманите с цел преминаването им към исляма. Обаче при неразбирателство с граничещите на ислямска територия немюсюлмани халифът е оправомощен да призове към отбранителна война в случай на нападение.
Следователно, за да има джихат, трябва да са налице известни условия: на първо място тъй като се отнася до общо, а не до индивидуално задължение, единствено халифът може да призове своята общност на война, следва правилото, че джихатът се води само срещу немюсюлмани и че той е оправдан, ако отбраната е наложителна. Последното условие гласи, че преди да пристъпят към нападение, немюсюлманите следва да бъдат поканени да приемат исляма, ако желаят да се сключи с тях договор за закрила.
Идеята за малкия джихат, използвана като военно средство за отбрана на исляма - и тълкувана винаги за порождение на религиозна основа, но същевременно ангажираща и намесата на държавата, благоприятства за агресивно мобилизиране на масите и на отделни религиозни фанатици.
Обаче в интерес на обективната истина изследователите посочват и други текстове от Корана, където се поддържа схващането за исляма като "религия на мира" (ислям и салам, т. е. мир, имат един и същи корен), отхвърляща принудата по верски въпроси. Според тълкуването на тези текстове разделянето на много верски общности противоречи на единосъщието на Бога и неговото всемогъщество, което, от друга страна, води до безверие и хаос. В тази връзка основният проблем остава дали вярващите се доверяват на всесилния Бог и неговото възмездие, като спазват основната максима за недосегаемостта на човешката личност, или дали се чувстват оправомощени от Бога да се борят в негово име срещу безредието и злото. Ето защо мюсюлмани, които вярват, че са призовани от Бога да воюват срещу неверниците и злото, причинявано от тях, смятат абсолютния пацифизъм и любов към врага за белег на несигурност във вярата и за слабост.
Незавидна е обаче съдбата на мюсюлманите, които живеят в немюсюлманска страна. Те носят двойно бреме. От една страна, трябва да защищават себе си и изискванията на своята религия срещу фанатизма на отделни терористи, както и срещу настроенията на населението. От друга страна обаче, те олицетворяват в очите на фундаменталистите онова население, което сътрудничи и се договаря с управляващите неверници, а така си навлича подозрението за измяна към учението на исляма.
Краткият обзор, в който се поставя твърде актуалният и спорен днес въпрос за и против религиозния произход на мюсюлманската агресия, търси възможно най-обективен, базиран на текстове от Корана отговор. Същевременно обаче той насочва нас, съвременниците, към внимателен прочит на историческия контекст, в който са създадени основните принципи на исляма, с цел да разберем залегналите в тях истини, както и мотивите, които са ги породили.