Социалната интеграция на ромите
и бъдещето на българското общество
Духомир МИНЕВ
Проблемът за социалната интеграция или по-точно за дълбоката дезинтеграция на ромите отдавна стои в дневния ред на българското общество. И не позволява да бъде забравен, тъй като дезинтеграцията на групата непрекъснато генерира различни ефекти, които привличат вниманието не само на медиите и обществото. Наскоро по повод протестите на ромската общност в Пловдив срещу спирането на тока към "ромския въпрос" прояви интерес и посолството на САЩ. Безпокойство по повод на интеграцията на групата изразяват НАТО и Европейската общност и свързват проблема с интегрирането на страната в тези структури. С други думи, дезинтеграцията на ромите поражда рискове за интеграцията на цялата страна.
В коментарите по бунта срещу спирането на тока и въобще по съдбата на ромите възникнаха разногласия. Не всички бяха склонни да гледат на ромите като на хора, попаднали в особено тежка ситуация. Често проличаваше раздразнение спрямо тях и то се разпространи доста извън медиите и извън конкретната тема. На мушката попаднаха и правозащитници, и хора, които предлагаха някакви виждания за интеграция на ромската група.
Но при тези обсъждания е добре да се има предвид и елементарната истина, че в обществата проблемите на една група са проблеми на всички групи. Затова да се решават проблеми на едни, означава да се решават проблеми на други. Може и да са банални тези твърдения, но не е така лесно да се покаже конкретно, как именно състоянието на една група се отразява на всички други. Затова и въпросните твърдения понякога се възприемат като абстрактно морализаторство. За да се избегне това, по-долу е направен опит да се покаже как състоянието на ромската група е свързано със състоянието на цялото общество, с неговото развитие, и защо е важна нейната интеграция. Втората важна тема, която се обсъжда, е тази за стратегията на интеграция. Темата е важна, защото съществуват различни типове интеграция и би следвало чрез обществен дебат да се избере един от тях. Засега обаче нищо такова не се случва. Изглежда, се счита, че мерките за интеграция са разбиращи се от самосебе си и не става дума за някакъв избор.
В действителност не е така, защото типът на социална интеграция е част от един по-широк проблем - този за структурирането на обществото през периода на прехода. А начинът, по който е структурирано обществото, от своя страна определя потенциала му за развитие и просперитет. Ако имаме предвид това, може би ще успеем да погледнем по-ясно и на самия "ромски проблем" и връзката между него и нашето бъдеще.
Ето и по-конкретно за какво става въпрос. Известно е, че обществата са преди всичко групи, които взаимодействат, т. е. сътрудничат и се конкурират. Тези групи може да бъдат формирани и свързани помежду си (т. е. интегрирани) по различни начини и в различни степени. Затова интеграцията на групите в обществото е аспект на другия въпрос - за начина, по който е изградено (структурирано) самото общество. По-нататък както интеграцията, така и социалните структури зависят от това какви са самите обществени групи, как са определени те. Или както още казват - важно е как се идентифицират групите (или по какъв признак са формирани).
Признаците, по които се формират групите, обикновено са социално-икономически, етнокултурни и идеологически. В зависимост от тях възникват и различни видове социални структури, а същевременно - и различни видове интеграция на обществата. В случая най-много ни интересуват общества с доминиращи социополитически структури (когато групи, създадени по социално-икономически признаци, са основни актьори на политическата сцена) и обществата от етно-политически тип (когато такава роля играят етнически групи).
Счита се, че от политическа гледна точка двата вида структури са алтернативни, защото както социални, така и етнически групи могат да отправят искания за подобряване на техния статус, на икономическото им благосъстояние, на гражданските и права и т. н., или с други думи - могат да се ангажират в политически действия, които целят да се подобри положението на членовете на групите.
Но въпреки че са алтернативни, двата вида обществено-политически структури (и основни схеми за интеграция) не са равностойни. Те функционират по съвсем различен начин и определят различни типове общества - в едните доминира социалнополитическото, в другите доминира етнополитическото. И тези общества вървят по съвсем различни пътища на развитие. Това много ясно проличава в конфликтите, които често са в основата на развитието. Когато основна (политическа) роля играят социални групи, конфликтите между тях обикновено се развиват по някаква властова "ос"; стремят се към намаляване на различия между социални групи, което означава, че са насочени към намаляване на социални неравенства. За разлика от тях, взаимодействията между етнически групи са пряко ориентирани по културна "ос" - етнически (национални) различия и съперничества между етноси. Като резултат от своята ориентация социалнополитическите конфликти често поставят под въпрос позициите на някакви елити - властващи или управляващи. За разлика от тях, етнополитическите конфликти само в редки случаи може да заплашат позициите на елити. Сблъсъци между етноси по-скоро могат да укрепват властта на техните елити. Образно казано, социално-политическите взаимодействия се стремят да преразпределят власт между високите и ниските етажи на властта; при етнополитически взаимодействия често се случва "етажното" разпределение на властта да не се засяга: просто всяка етническа група се стреми да получи повече власт по съществуващите "етажи", като включва повече свои представители в тях.
Освен това в етнополитическите общества социалните проблеми много по-трудно могат да привлекат вниманието и да предизвикат конфликти - защото това са проблеми, които възникват във взаимодействията "по вертикал" (между социални групи), а в етнополитическите общества точно тези взаимодействия често стоят на заден план и дори се потискат от взаимодействия между етноси. Но когато социалните проблеми трудно предизвикват конфликти, това означава, че самите проблеми трудно се решават. Ето защо огромни неравенства, беднотия и тежки социални проблеми се наблюдават много по-често в етнополитически общества с ниска степен на кохезия между етносите. Дори и в развити страни етническата обособеност и разобщеност често се съчетават с по-високи социални неравенства отколкото в социалнополитическите и етнически хомогенните общества. Освен това, дори и да възникне "чист" социален конфликт "по вертикала" на властовите неравенства, той лесно може да бъде пренасочен "по хоризонтала" на етническите различия. Накратко, етнополитическите общества със силно разобщени етноси са много по-нечувствителни към (и понасят по-лесно) големи социални проблеми независимо от възмущението, което те предизвикват. Тези общества са по-малко чувствителни и към неравенства в разпределението на политическата власт, което означава, че по-лесно понасят липсата на политическа демокрация. И накрая етнически разобщени и етнополитически организирани общества по-трудно развиват гражданственост и по-лесно я загубват.
Между другото една от причините за по-силната "социална ориентация" на Европа в сравнение със САЩ например, е в историческото наследство на стара Европа - нациите-държави, които културно (т. е. етнонационално) са сравнително хомогенни и основните действащи компоненти на обществено-политическите им структури са групи, които се идентифицират предимно социоикономически, а не културно-етнически.
Поради посочените причини етнополитическите общества с висока степен на обособеност на етническите групи и "разделно" участие в политиката са много "по-удобни" за управление. Такива общества по-лесно се поддават на подчинение и "дисциплиниране", по-лесно понасят репресивен натиск и по-трудно могат да формулират общи искания на политическата сцена, което означава, че по-трудно могат да ги наложат на управляващите. Те често се развиват по-бавно, защото в основата на това, което наричаме развитие, най-често стоят промени във властта - в нейните ресурси, в упражняващите я групи, в начина, по който я упражняват. Но етнополитическите общества не могат или във всеки случай по-трудно постигат такива промени. Вътрешният им потенциал да предизвикват и разрешават по адекватен начин социалнополитически конфликти (или с други думи потенциалът им за развитие) е по-ограничен.
Ако сега се обърнем към преходите, ще видим, че обществата практически се изправят пред проблема да изберат някаква доминираща социална структура, тъй като преди прехода те са разполагали с доста аморфни, размити, социални структури. Изборът е до голяма степен управляем процес, което освен всичко друго означава, че се извършва от управляващите.
Така преходите подлагат управляващите на голямо изкушение - да се "конструира" общество, което е сравнително удобно за управление и манипулиране. Особено силно е това изкушение при несполучливите преходи, защото те пораждат високи рискове за възникване на социалнополитически конфликти. Тогава основната цел на управлението е да избегне стабилизирането и доминацията на социополитическото структуриране на обществото. А това може да стане, като се стимулира развитието на другите два вида структури - идеологическите и етническите. Така и ставаше у нас. И това обяснява защо в първоначалните години на прехода основната политическа структура - сини и червени - бе създадена чрез идеологически конструирано разграничение. Другата възможност е етнополитическото конструиране на обществото. То също е напреднало у нас.
Впрочем неуспешните преходи сами предизвикват "етницизиране" на обществата, т. е. засилване на етническата идентификация вместо социално-икономическата. Икономическият срив, деиндустриализацията, безработицата и масовата бедност водят до загуба на това, което наричат социална идентичност, а тогава етническата идентичност изпъква или лесно може да бъде избутана на преден план. Ако малко се "помогне" на този "естествен" процес, ето я ситуацията, при която вместо социалните структури и отношения основно значение придобиват етническите структури и отношения.
И точно такава промяна протича в България. Проблемите с ромската група са само част от нея. Технологията на етнополитическото "конструиране" на обществото е доста проста - първо етническите групи се дезинтегрират, отделят се от останалите етноси, а след това се създава нова схема за социалната им интеграция. В новата схема етническите групи вече се появяват като самостоятелни политически актьори. Обществото с неговите социални слоеве, групи, класи, е "нацепено" на няколко "етнически общества" със собствени социални структури. В този случай колективното действие не се развива по линия на социално-икономическото разделение на обществото, а главно по линия на етническото му разделение. Нормалното състезание между индивиди и социални групи вече се превръща в състезание между етнически групи.
България има собствен патент в тази област.
Двете основни етнически групи вече преминаха през етнополитическо реконструиране на обществото, макар и по различни начини. Турският етнос премина двете фази: дезинтеграция - интеграция, през 80-те и в началото на 90-те години. Ромите минаха първата фаза - дезинтеграция, а сега им предстои втората - интеграция. Затова и социалната им интеграция е толкова актуална.
Дезинтегрирането не е трудно. Най-бързо и ефикасно е да се стовари репресивен натиск върху етноса-цел, така че да се изолира от другите и да се консолидира вътрешно. Засега не се знае дали е неочакван ефект или премислена политика, но точно това постигна последната "смяна на имената" на българските турци. Така етническата група бе изолирана от другите, консолидира се вътрешно, чувството за етническа принадлежност бе засилено, възникна латентно напрежение в отношенията с другите етноси.
След това "готовата" група бе превърната в самостоятелен политически и социален актьор. Така възникна прословутият "български етнически модел". Нямам нищо против модела, пък и той наистина има добри страни. Но нека да не преувеличаваме неговата гениалност. Дали този модел за етническа интеграция щеше да е толкова необходим и полезен, ако преди това не бе предизвикана социална дезинтеграция на нашенските турци чрез прилагане на репресии?
Превръщането на ромската етническа група в обособен обществено-политически актьор следва малко по-различна схема. Първата стъпка - дезинтеграцията, също бе постигната чрез репресия, но не явно и не чрез държавния репресивен апарат, а посредством икономическа репресия, която бързо лиши групата от ресурси за живот и я хвърли в убийствена бедност. Разбира се, това не беше операция, специално насочена срещу ромите. На същата процедура бяха подложени всички. (По данни на И. Томова жизненият стандарт на обикновения българин е по-нисък от стандарта на унгарския ром). Но икономическата криза, предизвикана от неуспешния преход, удари особено жестоко ромите, които според изследване на Световната банка са около 10 пъти по-бедни от българите. За това специално допринесоха и някои реформи. Интересно е дали архитектите на реформата в селското стопанство знаеха, че ромите "ще увиснат" без земя и ще загубят немалко работни места в селското стопанство след реформата? И какви мерки за компенсиране бяха взети? Доста помогнаха и социалните реформи, които изключиха напълно ромите от достъп до системата за социално осигуряване и ограничиха достъпа им до здравеопазването и образованието. И още нещо интересно - знаеха ли от международните финансови институции, че реформите, които те подкрепиха с толкова заеми, ще доведат до такива последствия за населението и в частност - за ромите, или сега с изненада го установяват?
Какво стана с ромите, попаднали в тази ситуация? Ами това, което стана и с турците - вече са подготвени за ролята на етническа група, която е самостоятелен политически актьор.
Засилени са етническото самосъзнание, вътрешногруповата консолидация, чувството за принадлежност към групата. В съзнанието на останалата част от населението групата също е достатъчно ясно разграничена. Между групата и "другите" съществува латентно напрежение, което лесно се засилва по най-различни поводи. Налице са специфични за групата форми на икономическа активност и дейности, генериращи доходи. Създадени са развити вътрешногрупови структури на власт и доминация. Развити са механизми за контрол върху поведението на индивидите и контролът е в ръцете на ромски "елити". Този вътрешногрупов контрол е основан на изключителната зависимост на индивидите. При такъв контрол хората може да бъдат тласнати към всичко. (Според някои съобщения бунтовете в Пловдив са били инициирани от бизнесмени; според други - от политици).
Накратко, първата стъпка - социално дезинтегриране на групата, е завършена. Сега предстои втората - интегриране на групата. И точно това прави интеграцията толкова актуална. Няма никакво съмнение такава интеграция е абсолютно необходима. Но има предварителни въпроси, които следва да се решат: каква интеграция е за предпочитане и какво може да спъва интеграционните политики.
Преди това обаче нека да напомним следното. Етнополитическата интеграция на ромите се натъква на препятствие - етнокултурните признаци, които трябва да формират групата (да обозначат границите є с другите етноси), са сравнително слаби. Сравнително по-силни са религиозните "маркери" на групата, но те са различни - част от групата се идентифицира като християни, друга част - като мохамедани. Това би следвало да се има предвид при избора на схема за интеграция.
Но каква да бъде тази схема: дали интеграцията ще цели социополитическо или етнополитическо конструиране на обществото. Разликите, както видяхме, са съществени. Първото означава създаване на равни шансове за индивидите да се възползват от съществуващата структура на възможностите, т. е. това е интеграция, която визира индивида. Второто означава ромите да се интегрират като обособена етническа група. Първото означава преди всичко социална и икономическа политика. Второто означава главно мерки по включване на представители на ромите в различни нива на управление. Има много признаци, че стратегията за интеграция вече се насочва именно към етнополитическо интегриране. Причините за това бяха посочени по-напред, но има и други. Социополитическото интегриране изисква средства за адекватна социална политика. А държавата няма средства и не може да предприеме такива интеграционни политики. Освен това икономическата политика е ориентирана в друга посока и едва ли ще бъде подчинена на една стратегия за интегриране на ромите (например чрез стимулиране на самонаетост, дребен и среден бизнес).
За сметка на всичко това етнополитическото интегриране е сравнително евтино и не е в разрез с икономическата политика на подкрепа на едрия корпоративен бизнес, която се провежда в момента. И точно към този вид интеграция се пристъпва. Така например най-значим елемент на "Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество" е идеята да се включат роми в различните нива на държавното и местното управление. Няма никакво съмнение, че роми трябва да бъдат включени в управлението. Само че има някои подробности. Идеята за пряко включване (примерно чрез квота) ще бъде основателна, ако ромите не присъстват в управлението поради съзнателна политика на дискриминация. Ако има такива дискриминационни практики, те трябва да бъдат незабавно премахнати. Ромите може да не участват в управлението и поради наличието на скрити бариери пред достъпа им до него (например ограничен достъп до образование и др.). Бариерите трябва да се установят и премахнат. Но ако вместо това се премине към механично включване на индивиди в управлението само защото са роми, това е доста пряк път към етнополитическа организация на държавното управление.
Но това е и път към псевдоинтеграция. Така ще се интегрира (всъщност ще спечели нещо) малка част от ромския "елит". Огромната част от групата няма да спечели нищо особено. Освен това селектираните индивиди ще бъдат лоялни към онези, които са ги селектирали, едва след това - може би и към своя етнос, а още по-малко - към някакъв по-общ интерес, свързан с държава и общество. Това много напомня и на механизъм за партиен клиентелизъм само че в политико-етнически вариант. Получаването на групова привилегия да се излъчват представители в държавното управление именно като етническа група е важен щрих на етнополитическото общество. Идеята за такъв интеграционен механизъм не е безупречна и по други причини. Тя може да доведе до това, че обичайните признаци за селекция на индивидите, изпълняващи социалнозначими роли (индивидуални способности и постижения), не се допълват, а дори се подменят от признака "етническа принадлежност и произход". В много случаи именно този признак ще се оказва доминиращ при подбора на хората и ще води до отхвърлянето на други признаци за подбор. И накрая - не напомня ли графата "етнически произход" за графите "партийна принадлежност" и "социален произход", които бяхме започнали да забравяме?
Другият компонент на стратегията за социално интегриране на ромите разчита на гражданските структури в групата. Тук идеята е, че ако се насочат необходимите ресурси към тези структури, те ще успеят да променят нещата. Тази идея също е доста съмнителна. Българското общество не е гражданско и ромският етнос не прави изключение. Групата е доведена до крайни форми на характерната за цялото общество деморализация и липса на каквото и да е отношение към някакви общоприети норми, включително и към законите. Освен това вътрешногруповите йерархични структури, зависимости и контрол са изключително развити. Такава група е по-скоро организация, отколкото общност. И поради това да се разчита на гражданско действие е абсурд. Паричните средства едва ли ще отиват по предназначение - има основания да се счита, че в доста случаи само около 30 на сто от средствата по различните проекти достигат до целевите групи и се изразходват по предназначение. Наливането на средства в такива условия означава, че се предоставят ресурси на ромските лидери, чрез които те само укрепват своя контрол върху групата. Но това е и механизъм за контрол "отгоре" върху самите лидери. Онези, които отпускат средствата чрез различни проекти, придобиват власт над поведението на цялата група. Тази схема не само е порочна сама по себе си, но и крие рискове контролът да бъде загубен. В някои краища на страната знаят добре какво става, ако изведнъж средствата намалеят или бъдат спрени. Ако държавата и донорите се правят, че не виждат това, те просто участват във взаимодействия, които са порочни по особено отвратителен начин. И вредни за всички.
И накрая твърдението, че няма средства за държавна социална политика за интеграция на ромите, не е вярно. В действителност към групата текат огромни средства, но по канали, които са извън държавата, макар че тя ги организира и до голяма степен изпълнителната власт ги контролира. В действителност тези паралелни канали на финансови ресурси са доста тъмни и непрозрачни. Запазването им води до похабяване на средства и само влошава състоянието на групата и на цялото общество. Има проекти, които предизвикват изумление с безсмислието на дейностите, които предвиждат и финансират. Но финансирането им е внушително, за милиони евро. Обяснението за тези проекти е просто - положението на ромите е превърнато във внушителен бизнес. Твърде много хора получават твърде много пари именно защото ромите живеят по този начин. Това означава, че наливаните пари няма да променят съществено социалната интеграция на ромите, защото иначе ще се прекрати бизнесът. Има много примери, и то за милиони евро. Текат проекти и пари, но онези, които най-много страдат, ще продължат да страдат. Ние, които не сме "целева група", също получаваме своята част от горчивия хап на етнополитическото структуриране и ромските беди. Вероятно ще получим още повече, ако нищо не се промени.