ЧАСТНИ ОПИТИ ВЪРХУ МИНАЛИ РАБОТИ
В МОЯ КРАЙ Е МОЕТО НАЧАЛО... Т. С. ЕЛИЪТ

Георги
ГОСПОДИНОВ

За пръв път като деца чухме "Кармен" и "Малка нощна музика" в изпълнение на електрически звънец за входна врата, донесен от бащата на една наша съученичка, който пътуваше с тировете в чужбина. Чужбина за нас беше отделна държава, като Франция или Италия, но далеч по-привлекателна. Само там имаше такива електрически звънци, цигарени дъвки и дълги колкото лакът шоколади. Родителите ни обясняваха, че в чужбина пък си нямали нашата природа и киселото мляко. Но на нас природата и киселото мляко не ни бяха вкусни. За пръв път видяхме Айфеловата кула като сувенирче с малък термометър за стайна температура и затова вицът за оня българин, който, сблъсквайки се с истинската Айфелова кула, дълго обикалял и търсел термометъра є, още не ни беше смешен. Възприемахме венецианските гондоли като нощни лампи с мелодии, а Акропола като порцеланов пепелник само за гости. Всички притежавахме по една "Мона Лиза" в спалнята, "Тайната вечеря" в хола и натюрморти с плодове и разрязани дини в кухнята. Златно време на общата ни култура. Затова по-късно с такова желание прегърнахме Бодрияр и "предшествието на симулакрума". Нямаше вече защо да ходим до Айфеловата кула - още едно копие без термометър. Всичко това беше част от нашето минало. Категориите "минало" и "бъдеще" могат да бъдат мислени от различен ъгъл. За нашата страна, както и за повечето източноевропейски страни, върху миналото лепне силен идеологически пласт. Идеологията стои като някаква черупка, тегнеща върху мекото тяло на персоналното минало на всеки един от нас. Дълго време сводът на тази черупка беше достатъчно небе за нас. Малко мрачно се живееше под такова твърдо небе. Очите постепенно бяха привикнали със сумрака и всяка дупчица в черупката, от която се прецеждаше макар и малко светлина, изглеждаше като слънце. Това беше небе с много слънца, всички до едно, разбира се, несъществуващи, по-скоро виртуални слънца, измислени от бляна на окото по светлина. А вечер отгоре светеха петолъчки вместо звезди. От друга страна, в това общо наше източно минало, под тази обща идеологическа черупка-небе животът си течеше. Случваха се неща, каквито вероятно са се случвали навсякъде, раждаха се хора, влюбваха се, омръзваха си, разделяха се, умираха и пак се раждаха. В този смисъл на мен ми се струва съмнително едностранчивото мърморене срещу това минало, крайният негативизъм, единствено черният цвят. Подобно опростяване на нещата обижда живота. Съвсем не съм сигурен, че мекото розово тяло на личното ни минало под това изкуствено твърдо небе е било толкова обречено, стъпкано и недишащо. Повечето се опитваха да не забелязват това измислено небе. Затваряха се в малките кухни на скапаните бетонни блокове и тайно слушаха забраненото тук радио "Свободна Европа", спореха с приятели (някои от приятелите после се оказваха служители на съответната служба за сигурност и кухните гаснеха) или просто се напиваха. Пиенето за миг освобождаваше от стягащата каска на онова небе и човек си позволяваше да повиши глас, да покрещи малко, да попсува. Но, забележете, да попсува в собствената си кухня, вътре в собствения си дом, уви, никога навън, никога на площада. Този синдром на "протеста в кухнята" трябва някога да бъде описан подробно. И все пак личното минало на всеки един никога, струва ми се, не успя да прилепне така плътно до черупката на идеологическото общо минало. Държавата, особено държавите от т. нар. източен социалистически лагер, се опитваше да подреди и дисциплинира, да подчини персоналните съдби на една спусната отгоре обща за всички съдба на "социалистически гражданин". Личното минало и личното бъдеще плашеха държавата. Самата различност плашеше. А какво беше бъдещето в онова минало време? Как изглеждаше бъдещето тогава? Комунизмът, който в основата си е един краен модернистки проект, можеше да се легитимира единствено чрез бъдещето. Там той търсеше своите корени. Всъщност комунизмът не съществуваше, така както не съществува и бъдещето. Несъществуване по един и същ начин. Комунизмът беше винаги в проект, винаги един виртуален комунизъм. И в този смисъл настоящето на отделния "социалистически човек" беше само подготовка за проекта, репетиция за едно виртуално бъдеще, опит да се живее в един свят от символи. Бяхме деца по онова време и цялата метафорика на тогавашното говорене за светлото бъдеще ни беше твърде неясна. В училище ни говореха как при комунизма ще потекат реки от мед и мляко, а ние се плашехме, че ако ни залее такава река, целите ще полепнем и ще привлечем всички мухи и насекоми отгоре си. Не искахме да се къпем в реки от мед и мляко, стигаха ни и обикновените, от вода. По същото време особено популярно беше клишето, че партията е нашата майка-орлица. И ние мигом си представяхме това полуживотно-получовек, което се наричаше партия и до половината уж изглеждаше досущ като майките ни, а от другата половина стърчаха пера, нокти и клюн. Няколко пъти съм сънувал този кошмарен кентавър от нашето детство. Спомням си един случай от училището. На изпит зададоха следния въпрос на един от отличниците на класа: ще има ли при комунизма милиция (така се наричаше тогава полицията). Въпросът беше коварен и нашият съученик доста се затрудни. Ако кажеше, че няма да има милиция, значи някак предварително я погребваше, излизаше, че милицията е нещо обречено на изживяване, почти ненужно вече, защото до комунизма оставаха няколко крачки. От друга страна пък, ако признаеше правото на съществуване на милиция при комунизма, все едно признаваше, че и тогава ще има несъзнателни граждани, престъпления, кражби. И тогава нашият съученик, отличникът, намери най-точния отговор, неотстъпващ на въпроса по цинизъм. Той просто каза, че при комунизма няма да има нужда от милиция и добави - защото при комунизма всеки ще бъде милиционер на самия себе си. Милиционер на самия себе си - няма по-точно определение, което да събира в едно шизофренията и параноята на бъдещето, което ни очакваше някога. Спомням си нашето старо радио, огромна дървена кутия, на чиято скала бяха изписани големите европейски градове. Лампичките на скалата осветяваха цял един свят, който никога, мислех тогава, нямаше да видя. А с едно местене на копчето този свят идваше в сумрака на стаичката ми. Осветен и шумен, пълен със звуци. Скалата на радиото беше моята Европа, имах всичките є градове. След като пораснах малко, разбрах, че по онази случайност на раждането, според която аз трябваше да обитавам източната част на Европа, по-голямата част от нея се оказва затворена за мен. Дори върху скалата на радиото. Имаше забранени градове и забранени станции, заглушавани от нарочни шумове. Само в късни часове, при заключени врати и спуснати пердета човек можеше да улови няколко далечни думи от тях. Миналото на всяка личност е част от общото минало, така както и частното бъдеще на всеки от нас е част от едно общо бъдеще. Кой би могъл да ги раздели? Всяко минало е конструкт на паметта - индивидуална или колективна (по М. Халбвакс), така както бъдещето е конструкт на въображението. По този начин всеки един от нас се явява пресечната точка на миналото и бъдещето, мястото, което ги събира, мястото, което ги разделя. Нашето съществуване е винаги върху тази граница. Между бездната на миналото, от една страна, и бездната на бъдещето, от друга. По тесния мост на настоящето. Но ако искаме да избегнем тази мрачна ницшеанска образност, можем да си представим минало и бъдеще като двете блюда на една везна (не е задължително веднага да си мислим за кантара на св. Петър). Поискаме ли да се освободим от което и да е от двете блюда, това на миналото или това на бъдещето, везната престава да функционира, става немислима. Вярвам, че бъдеще и минало взаимно се претеглят и уравновесяват. Нашата съдба е да бъдем винаги там, върху стрелката на тази везна. Да трептим на самия є връх. Защото всичко се събира в тази точка. Там сме и ние самите. И в нашето минало е нашето бъдеще, както в бъдещето се таи нашето минало. Защото в нашия край е нашето начало...

Текстът е писан за международен конкурс на тема
"Да освободим бъдещето от миналото? Да освободим миналото от бъдещето?"