КУП СУРОВИ МАТЕРИАЛИ

Реч на Нобеловия лауреат, поета Одисеас Елитис, пред Шведската академия при церемонията по връчване на Нобеловата награда

Здравка
МИХАЙЛОВА

Господа академици, госпожи и господа, моля да ми разрешите да говоря в името на светлината и прозрачността, тъй като това са качествата, определили пространството, в което ми бе отредено да израсна и да живея. Те са онези, които лека-полека почувствах да се отъждествяват вътре в мен с потребността да се изразявам. Правилно е човек да привнася в изкуството онова, което му диктуват личният опит и добродетелите на неговия език. Още повече когато времената са мрачни, и онова, което те му диктуват, е една колкото е възможно по-добра видимост. Не говоря за естествената способност да схващаш предметите с всичките техни подробности, а за метафоричната - да задържаш тяхната същност и да ги довеждаш до такава пречистеност, която същевременно да дава израз и на тяхната метафизична семантика. Начинът, по който са боравили с материята скулпторите от цикладския период, стигнали дотам почти да надмогнат материята, ясно показва това. Както и начинът, по който иконописците във Византия се успели посредством чистия цвят да внушат "божественото". Вярвам, че всяка висока поезия открай време е правила опит да постигне подобна проникновена и едновременно преобразуваща намеса в действителността. Не да се задоволи с "това, което имам в момента", а да се разпростре до "възможното да се случи". Нещо, което, вярно, никога не е било оценено. Може би защото груповите неврози не са го позволили. Може би защото утилитаризмът не е оставил възможност на човешките очи да бъдат достатъчно отворени. Красотата и светлината се е случило да бъдат възприети ненавременно или безболезнено. Но, убеден съм, процесът, който е необходим, за да стигне човек до формата на Ангела, е много по-болезнен от другия, който изтръгва всевъзможни демони. Разбира се, загадката съществува. Разбира се, мистерията съществува. Но мистерията не е някаква режисирана постановка, която се възползва от игрите на сянката и мрака, просто за да ни впечатли. Тя е онова, което продължава да бъде мистерия и в абсолютната светлина. Тогава, когато придобива онова сияние, което притегля и което наричаме Красота. Красотата, която представлява един път - може би единствения път - към непознатите селения на нашето аз, към онова, което надхвърля границите ни. Защото това е поезията в нейната същност: изкуството да бъдеш отвеждан и да достигаш до онова, което е трансцендентно на теб самия. Да ваеш думи от мириадите тайни знаци, с които е осеян светът и които представляват още толкова на брой срички на един непознат език; а от думите - фрази, чието дешифриране те приближава до най-дълбоката истина. Къде в крайна сметка се намира истината? В тленността и смъртта, които установяваме всеки ден около нас, или в склонността, която ни тласка да вярваме, че този свят е нерушим и вечен? Благоразумно е да избягваме гръмките фрази, знам това. Появяващите се по различно време космологични теории са ги използвали, влизали са в конфликт, достигнали са разцвет, отминавали са. Същността обаче е останала и остава. И Поезията, която се възмогва в точката, където рационализмът слага оръжия, за да ги поеме тя и да продължи към забранената зона, се стреми да бъде онази, която е най-малко податлива на тленността. Съхранява в чиста форма постоянните, жизнеспособните елементи, които стават трудноразличими в мрака на съзнанието както водораслите в морските глъбини. Ето защо ни е необходима прозрачността. За да различаваме възлите върху нишката, която е опъната през вековете и ни помага да се задържим с изправена глава на земята. От Хераклит до Платон и от Платон до Исус различаваме тези "възли", които под различна форма достигат до наши дни и ни казват приблизително все същото: че в този свят се съдържа и с елементите на този свят се пресътворява другият, "отвъдният" свят, втората действителност, поставената над тази, в която противоестествено живеем. Това е действителност, на която имаме право и която поради нашата некадърност ние не сме заслужили. Съвсем не е случайно, че във времена със здрави устои Красотата е била отъждествявана с Благото, а Благото със Слънцето. В степента, в която съзнанието се пречиства и се изпълва със светлина, тъмните петна отстъпват и угасват, оставяйки празноти, чието място, както и при природните закони, се запълва от техните противоположности. И това става по такъв начин, че в крайна сметка полученият резултат да се крепи и на двете страни, искам да кажа и на "тук", и на "отвъд". Не беше ли говорил вече Хераклит за това, че "...от противоположностите се ражда най-прекрасната хармония"? Дали Аполон или Афродита, Христос или Богородица са онези, които въплъщават или олицетворяват потребността да видим материализирано онова, което в определени мигове предусещаме, това няма никакво значение. Значение има диханието на безсмъртието, което те ни позволяват. Според скромното ми мнение поезията е длъжна, надмогвайки конкретни догми, да позволява това дихание. Как бих могъл тук да не спомена Фридрих Хьолдерлин, големия поет, който в същия дух се бе обърнал към олимпийските божества и към Исус? Стабилността, която той придаде на една визия, е неоценима. А пределите, които ни разкри - огромни. Бих казал, страховити. Тя е впрочем, която го е накарала да възкликне, когато злото, което днес ни тормози, едва-що започваше: Wozu Dichter in durftiger Zeit ("Кому са притрябвали поетите в убоги времена", нем., бел. прев.) За съжаление открай време времената са се оказвали убоги за човека. Но и поезията открай време е действала. Две явления, предопределени да съпровождат нашата земна съдба, едното от които компенсира другото. Как иначе. Щом като, за да можем да видим звездите нощем, то е благодарение на слънцето. С тази разлика, че според сентенцията на древния мъдрец, ако слънцето наруши мярката, се превръща в "хюбрис"("Богохулство", старогр., - принципът в старогръцките трагедии, според който за всеки "хюбрис" следва възмездие от страна на божественото начало, бел. прев.). Необходимо е да се отстоим на правилно разстояние от моралното слънце както нашата планета от природното слънце, за да бъде животът позволим. Някога ни бе виновно невежеството. Днес ни е виновно прекаленото познание. С това, което казвам, не искам да се наредя в дългата редица съдници на нашата техническа цивилизация. Мъдрост, древна като страната, която ме е откърмила, ме е научила да приемам еволюцията, да преглъщам прогреса заедно с всичките му последствия, колкото и неприятни да са те. Тогава обаче какво става с поезията? Какво представлява тя в едно подобно общество? Отговарям: единственото пространство, където силата на числото няма власт. И за щастие тазгодишното ви решение да почетете в мое лице поезията на една малка страна показва в колко хармонично съответствие се намирате с пристрастното разбиране за изкуството като единствена съпротива срещу силата, достигнала в наше време дотам, да се отъждествява с количественото оценяване на стойностите. Знам, че е неуместно да се спирам на лични примери. А още по-неуместно е да хваля дома си. Но понякога е необходимо, доколкото тези неща помагат да видим по-ясно едно определено състояние на нещата. А днес случаят е такъв. Отредено ми бе да говоря на език, който се говори без прекъсване със съвсем малки изменения от две хиляди и петстотин години. Това абсурдно на пръв поглед разминаване съответства и на материално-духовната същност на моята страна. Която заема малко място в пространство, но е безбрежна с пределите си във времето. И споменавам това не за да се възгордея, а за да покаже трудностите, с които се сблъсква един поет, когато използва за най-любимите неща същите думи като онези, използвани от Сафо или Пиндар, например - без все пак да има покритието, които те са имали на времето сред цивилизованото тогава човечество. Ако езикът представляваше просто средство за общуване, нямаше да има проблем. Той обаче е и инструмент за омагьосване и носител на морални ценности. С течение на вековете езикът придобива определен морал. А този морал поражда отговорности. Без да забравяме, че в продължение на двайсет и пет века не е съществувал нито един, повтарям, нито един, през който да не е била писана поезия на гръцки език. Ето какво представлява голямата тежест на традицията, която този инструмент крепи на плещите си. Новогръцката поезия представя това изключително релефно. Бихме могли да кажем, че сферата, образувана от новогръцката поезия има както всяка сфера два полюса: северен и южен. На единия се намира Дионисиос Соломос (Дионисиос Соломос (1798-1857) - поет от остров Закинтос, утвърден като национален поет на Гърция, автор на гръцкия национален химн., бел. прев.), който от гледна точка на изразността е успял - преди съществуването на Маларме в европейската словесност - да начертае с крайна последователност и строгост схващането за чистата поезия с всички нейни последствия: да подчини чувството на интелекта, да облагороди израза и да активизира всички възможности на езиковия инструмент в посока към чудото. На другия полюс се намира К. П. Кавафис, той който успоредно с Т. С. Елиът достигна до крайната изчистеност на стиха, до възможно най-силната изразна прецизност, неутрализирайки инфлирането в изразяването на личните си преживявания. Между тези два полюса са се движили другите ни големи поети: Андреас Калвос, Костис Паламас, Ангелос Сикелианос, Никос Казандзакис, Йоргос Сеферис, един по-малко, друг повече, гравитирайки към единия от двата полюса. Това е едно повърхностно и възможно най-схематично картографиране на новогръцкото поетично слово. Проблемът за нас, които дойдохме след това, бе да поемем на плещите си висшите поуки, оставени ни в наследство, и всеки по свой начин да ги приспособим към съвременната чувствителност. Отвъд техническите предели, ние бяхме длъжни да достигнем до синтез, който, от една страна, да слива елементите на гръцката традиция, а, от друга, да изразява обществените и психологическите повели на нашата епоха. С други думи, да стигнем дотам да изтъкваме типажа на "европееца-грък" Не говоря за успехи, говоря за усилия. Посоките са онези, които имат значение за изследователя на литературата. Как обаче да се развият свободно тези насоки, когато условията на живот в наши дни са убийствени за твореца? И как да се формира духовната общност, когато езиковите бариери се изпречват непреодолимо? Ние ви познаваме и вие ни познавате от двайсетте или най-много трийсетте процента, които остават след превода. Особено всички ние, които водим произхода си от една конкретна традиция и се уповаваме на чудесата на словото, на искрата, която запалват всеки път две подходящо съчетани думи, си оставаме неми, непредаваеми. Страдаме от липсата на общ език. И отзвукът от тази липса, ако разширим мащабите, се отбелязва дори в политическата и социалната реалност на нашата обща родина Европа. Казваме и го установяваме всеки ден, че живеем в морален хаос. И това е така в момента, когато както никога преди разпределението на елементите на нашето материално битие не е ставало по такава система, при такъв, бих казал, военен порядък, при такъв безмилостен контрол. Когато единият от двата крайника е хипертрофирал, другият атрофира. Достойната за похвала склонност днес европейските народи да се обединят в едно цяло се препъва в невъзможността атрофиралите и хипертрофирали крайници на нашата цивилизация да съвпаднат. Дори нашите ценности не представляват общ език. За поета - може да изглежда странно, но е вярно - единственият общ език, който той чувства, че му е останал, са сетивата. От хиляди години начинът, по който се докосват две тела, не се е променил. Нито пък е довел до конфликт, както дузините идеологии, окъпали в кръв обществата ни и оставили ни с празни ръце. Но когато говоря за сетива, нямам предвид тяхното достъпно, първо или второ, ниво. Имам предвид най-далечното. Имам предвид "аналогиите на сетивата" в духовния свят. Всички изкуства говорят с аналогии. Една миризма може да символизира тинята или невинността. Правата или кривата линия, острият или дълбокият звук представляват превод на някакъв визуален или слухов контакт. Всички ние пишем добри или лоши стихотворения според мярката, с която живеем или мислим, в добрия или лошия смисъл на понятието. Един образ на морето достига непокътнат от Омир до наши дни. Рембо го споменава като mere melee au soleil ("Море със примеси от слънце", фр., бел. прев.) и го отъждествява с вечността. Едно момиче, държащо миртова клонка в поезията на Архилох, оживява в картина на Матис и прави по-осезателно средиземноморското усещане за чистота. Тук си заслужава човек да се замисли, че дори една девица от византийската иконография не се различава много. С минимални изключения, често пъти мирската светлина става надсветска и обратно. Усещане, дадено ни от древните, и друго едно, наследено от Средновековието, се срещат, за да родят едно трето, което прилича на тях както детето на родителите си. Може ли поезията да следва подобен път? Посредством непрестанното им пречистване сетивата да стигнат до светостта? Тогава тяхната проекция ще се отрази върху материалния свят и ще окаже въздействие върху него. Не е достатъчно да мечтаем със стихове. Това е малко. Не е нужно да говорим непрекъснато за политика. Това е прекалено. В дълбоката си същност материалният свят представлява просто куп суров материал. От това дали сме добри или лоши архитекти ще зависи крайният резултат. Раят или Адът, които ще изградим. Ако поезията предоставя някакво уверение, и то в убого време, то е именно това: че въпреки всичко, нашата съдба е в собствените ни ръце.