ТОВА ОРЪЖИЕ - СЛОВОТО

Ивайло ХАРАЛАМПИЕВ
Мадрид, специално за "Европа 2001"
Снимки: Тереса Пейри

"Планета" - награда-фетиш в испаноезичния свят. Не само заради бомбастичното финансово изражение от 50 милиона песети (над 300 хиляди долара). Катапулт към челото на вечния списък на майсторите на писаното слово. Медийно покритие с холивудски привкус. Прожектори като на модно ревю. Нативел Пресиадо - втора с "Егоистът", Еспидо Фрейре и "Замразени праскови" - с премията. Никога досега две жени на финала. Никога досега победителка едва на 23 г. "Планета" на едноименното издателство - ако не най-престижната, то поне една от най-преследваните награди в издателския бранш.

Еспидо Фрейре	Нативел Пресиадо

"Европа 2001": Късметлийки ли сте?

Нативел Пресиадо: Вярвам безрезервно в късмета, но пътят към него е дълъг. Сигурно е имало сред всичките 377 финалисти романи, които ще се харесат на публиката повече от нашите. И все пак - трябва да излезеш на открито, за да чакаш птичето да кацне на рамото ти. Ако си вътре, то никога няма да долети.

Еспидо Фрейре: Не зная чия е заслугата за тези награди - наша, на журито, на случайността ... Вероятно чувствителността на журито. Жегнали сме ги с нещо. Но късметът без съмнение съществува.

"Е.": Две жени, най-млада победителка - не е ли прекалено символично?

Е. Ф.: Чувала съм невероятни твърдения, че един писател на 25 г. не може да създаде нещо истински стойностно. Е, какво да кажем за Дикенс, Труман Капоти, Ана-Мария Матуте? Не е въпрос на възраст, а на възприятие, на работа и дисциплина.

Н. П.: Винаги съм била феминистка и този финал ме радва. Не съм била обаче крайна. Трябва вероятно да благодаря на крайните феминистки за това, което са постигнали без моя помощ.

"Е.": Една награда от този калибър обръща живота и го вади от рутината ...

Е. Ф.: Забравих какво е нормален ден, откакто взех "Планета". Надявам се постепенно да се върна към рутината си.

Н. П.: Аз съм жертва на феминистката революция. Правила съм всичко - работих, родих деца, пътувах, писах книги. Свикнала съм отдавна на хаотичния ритъм. Всички търсим спокойствие, но почти никога не го намираме. По цял ден вършим нещо, бързаме нанякъде. Крадем от съня. За да завърша книгата, трябваше да замина за три месеца.

"Е.": Сега сигурно още повече ще мерите времето?

Н. П.: Е, понякога аз съм тази, която спокойно си пие кафето в крайбрежно кафене и никой не подозира за шеметния ми ритъм. Крада и от времето за ангажименти, за да върша нещата, които обичам. Животът е дълъг и представата за времето е много объркана. Има време за всичко в целия този хаос.

Е. Ф.: Моят живот е далеч по-спокоен. Приятелите дори ми завиждат. Откакто се посветих изцяло на писането, ставам сравнително късно. Обичам да пътувам из Интернет, а нощем е по-евтино. Сутрин първо свършвам със спешните ангажименти - статии, срещи. След обяд говоря с родителите си, ходя на кино, виждам се с приятели. Започвам да пиша късно вечер.

"Е.": Чакате ли съдбовно вдъхновение или предпочитате дисциплината?

Е. Ф.: Голяма защитничка съм на здравия труд. Много вредна е онази идея за писателя като за артист, който пише единствено когато е вдъхновен, когато е под влиянието на музите. Може би това е по-валидно при поетите. За романистите е важна дисциплината, познаването на езика и историята, а това се постига само с много труд.

Н. П.: Вярвам във всекидневното писане. Като журналистка пиша вече 30 години. Но фикцията изисква повече усилия, защото трябва да повярваш сам в историята. Реалността не подхранва историята. Дори напротив. Когато нещо реално преминава през моя измислен свят, нарушава творческия ми процес. Много ми струва да си налагам всеки ден да продължавам да пиша романа. Вдъхновението идва на моменти, вярно е, но колкото по-често сядаш пред листа, толкова по-често то идва. Имала съм привилегията да гледам как работят поети и композитори. И при тях е така. Всеки ден репетират акорди или куплети. И изведнъж песента или поемата изскачат. И Пикасо размишляваше по въпроса. Явно и големите гении не постигат нищо значително без много труд и постоянство.

"Е.": В романите ви има много смърт. Защото й отделяте толкова внимание?

Н. П.: Когато си близо до смъртта, идва моментът на голямата ревизия, на дълбочината.

Е. Ф.: Смъртта идва със забравата. Идеята за спомена при мен е постоянна. Паниката, която изпитваме да не забравим хората, които сме обичали.

"Е.": Нативел, вмъкнахте се в кожата на вашия герой - един егоист, разкаял се от стореното.

Н. П.: Той загубва за момент паметта си и тогава си дава сметка за важността не само на спомена, но и на предишните си дела. Във фикцията имаш възможност да създадеш герои, които са твоя пълна противоположност - да ги заклеймиш, да ги отречеш. Случвало ми се е след дълго писане на следващата сутрин да се отвратя от това, което казва героят ми. Тогава ми се налага да си втълпя: това не си ти, това е той! В книгата ми е пълно със самотници. Те искат да защитят постигнатото и го скриват зад високи стени, зад дебели крепости. Но пък именно крепостите те правят самотен. Ако не си достатъчно уравновесен, за да си дадеш сметка какво и колко трябва да отстъпиш от завоюваното, оставаш сам.

"Е.": Еспидо, вие пък залагате повече на женските образи.

Е. Ф.: Една от причините, поради които започнах да пиша, беше липсата на силни женски образи в книгите, които четях. Жената беше украшение, любовница, домакиня. Исках да намеря силен, привлекателен, енигматичен, дори негативен женски образ, който обаче да не е мащехата на Снежанка. Да не бъде наказан. Търсех оптика, през която моите жени да не са нито фатални, нито феминистки. Исках просто силни жени!

"Е.": Почерпили ли сте опит от лични житейски бури?

Н. П.: На 50 г. вече ми се е случвало какво ли не. Имало е много премеждия, типичното екзистенциално страдание. Но се опитвам да мисля позитивно и вярвам, че с известна дистанция тези житейски проблеми могат да бъдат смлени и преглътнати.

Е. Ф.: (Смях). Аз все още не съм изживявала силни бури, но сигурно и при мен няма да закъснеят. Разчитам повече на фантазията си.

"Е.": Има ли отчуждение между генерациите и в литературата?

Е. Ф.: Младостта в днешно време е силно надценявана, крайно егоцентрична. Много млади не четат по-възрастни автори, защото мислят, че те няма какво да им кажат. От своя страна възрастните автори, ако са достатъчно интелигентни, не биха подценявали младите. Всичко е въпрос на здрав разум, нищо повече. Има стари и нови гласове, които могат да пеят в синхрон.

Н. П.: Нещото, което разграничава една творба от друга, е неизменно талантът, не възрастта. Пред бляскавите постижения в изкуството се предават всички. Когато нещо е изключително, другите фактори - възраст, раса, националност, престават да важат. Добре свършената работа и съзидателността надхвърлят всякакви бариери. Когато младите открият един чудесен филм, им е все едно дали го е направил някой старец. За днешните млади Спилбърг вече е дядо, но с филмите си покорява всички. А и възрастните, вярвам, ще се възхитят например от младия испански режисьор Алехандро Аменабар, както се случи с мен самата. Често разликите и споровете между генерациите са само комерсиални.

"Е.": Плаши ли ви настъплението на Интернет? Дали то е началото на края на книгата?

Е. Ф.: Не вярвам, че литературата ще изчезне, нито пък предаването на истории в писмен вид. Може след години да се създадат компютърни книги, но пък същият преход е станал от пергамента към хартията. Не ме е страх за книгата. А и да не забравяме, че Интернет възвърна един забравен жанр като епистоларната комуникация. Интернет помага на тези хора, които искат да разказват. Иначе вярно е, че живеем в свят на аудио- и визуални образи. Тяхното въздействие е много по-бързо. Не е същото усилие, което се изисква, за да прочетеш една книга. Но съм убедена, че човек никога няма да загуби вдъхновението от разказваните му истории.

Н. П.: Литературата винаги ще съществува. Вярвам дори - може и да греша, че носителят ще си остане книгата, нещо, което можеш да докоснеш. Животът ни залива с образи. В бързината нямаш време да ги осъзнаеш, да анализираш какво стои зад войната, зад трагедията. Но това е мода, която ще премине.

"Е.": Думите ли са най-силното оръжие на ръба между две хилядолетия?

Н. П.: Без съмнение. Единствено думите са спирали оръдията и войните. Така е било през цялата човешка история. Само словата могат да спрат чудовищността на оръжията. Бомбите не решават нищо. И парадоксалното е, че те не свършват с нищо. Дори и когато оставят след себе си пустош, тревата пак израства, животът се възражда - това доказва безсмислието на оръжията. Сигурно ще ми противоречите, защото има още толкова войни. Не са повече отпреди, просто сега обективът е върху раните. Войните влязоха в домовете ни, преди не научавахме за тях. Така нашето поколение свиква с образите и не им придава дължимата стойност, която те притежават.

"Е.": Журналистиката може ли да промени реалността?

Н. П.: Може да я промени образованието, оттам започва всичко.

Е. Ф.: Влиянието на журналистиката е моментно, но пък отпечатъкът е по-слаб. Сигурно си спомняте книгата, която е променила живота ви, не статията.

"Е.": Нативел, като журналистка как гледате на манипулативната власт на информацията?

Н. П.: Смятам, че пресата като цяло работи добре. Журналистите имат навика да наблюдават, да анализират и съумяват да извлекат есенцията. Дори и да не познаваме лично Хилъри Клинтън, всички имаме горе-долу еднаква представа за нея и вероятно общата идея доста отговаря на реалността.

"Е.": Еспидо, как ви заплени литературата?

Е. Ф.: Научиха ме да чета на 3 г., на пет се записах в библиотеката. Там открих света на литературата. Изчетох всичко. Четях много разбъркано, каквото ми падне. Когато пораснах, избирах най-дебелите книги - "Война и мир", сборниците с детски приказки, "Фортуната и Хасинта". В едно 10-годишно момиче тези книги оставяха дълбоки следи. На 12 г. започнах да уча оперно пеене и позанемарих четенето, но към 16-годишна възраст се върнах към литературата. Много са ми повлияли легендите, сагите, митовете, детските приказки. Първо открих френските и руските автори, после - английските и американските. Днес ме привличат Рей Бредбъри, Кирога, Кортасар, Борхес.

"Е.": Еспидо, какъв вкус имат вашите замразени праскови?

Е. Ф.: Сладко-кисели. Отвътре са пълни с горещ шоколад, който напира да изскочи. Една разярена горяща сплав под ледената кора. В живота продължавам да търся рецептата.

"Е.": Нативел, победихте ли вашия "Егоист"?

Н. П.: Отдавна! Щедростта е моята мания!