КАРТОТЕКА, бр.2, година VII 2000г.

ХОРАТА С ХРАБРО ВЪОБРАЖЕНИЕ

Марин БОДАКОВ

Новите млади между две хилядолетия

Аз съм на 28 години. Последните десет от тях преживях под знака на демократичните преобразувания и продължавам да съм убеден, че моя гражданска "длъжност" беше да протестирам срещу комунистическите безобразия, без да се угои от това моята професионална кариера. Едва отскоро споделям, че дядо ми е бил концлагерист в Куциян. Семейството ми не обича да говори на тази тема - моите близки чак сега почват да се отърсват от страха от среднощни репресии. Политическият взрив не успя да порази отношенията ми с приятели. И до днес ме побиват тръпки, когато гледам по телевизията архивни кадри от митинги и барикади. Ние не бяхме сърдити млади хора, нито изгубено поколение. Напротив, учехме се да лъжем, за да ставаме по-уместни в актуалната конюнктура. И до днес улицата е място на моята вяра в Промяната. Но моята вяра става все по-критична. Аз съм все по-сприхав и разколебан, все по-непригоден в себе си и в другите. Да остана в България беше въпрос на моя собствен избор. Аз именно избрах да бъда българин и никога не съм обмислял своята националност като трагична принадлежност. Колко приятели отпътуваха! Сега си разменяме пощенски картички с безлични коледни пожелания. Какво се случи с мен през последните десет години? Нямах постоянна работа. Препитавах се от четене и писане. Отпечатах две книги стихотворения, списвам дебело списание. Все по-често питам какво точно означава това или онова. Живея сам в собствено жилище, претърпях повече раздели, отколкото любови. Скъсах дружби, за които бях сигурен, че никога няма да ги обжалвам. Търсех вътрешен баланс и спокойствие. Откривах, че когато дарбата да съществуваш не достига, почтеността и искреността също вършат работа. Казано накратко, остарявах.
"Но ти си едва на 28 години. И стига с този кокетиращ хленч! - Рязко трябва да ми се противопоставите вие. - Да, ти си млад, имаш безкрайно много време, ще успееш."
Не, аз вече не съм млад човек. Други са съвременните млади хора. Преди да отворя реч за тях, отново ще се върна към себе си. Споделям горчиво интимни тежнения, защото знам, че като мен има много. Аз не съм вече млад, узрявам бавно, възвратно-постъпателно и различието между свършилите гимназия преди и след 1989 г. се разраства.
Доскоро бях сигурен, че важните събития в собствения ми живот вече са се случили, осветили са всяка дипла на всекидневието. Бях убеден, че вече съм ги описал в книгите си и нямам какво повече да кажа. Нещо още по-драстично - бях сигурен, че повече няма защо да имам вземане-даване с връстниците си. Те не ме интересуваха. Съдбоносните познанства вече се бяха състояли, твърдях в себе си аз. Останаха ми трима-четирима другари, с които се срещам рядко, но затова пък общуването е открито, някак "задушевно". Моите връстници, мислех си, не могат да направят нищо повече освен да ме втъкат в заговори и надпревари, наплевателствах. Затова всичките ми любопитства бяха съсредоточени в историята. Бях обсебен от нейната чудна литературност, търсех есенции. Мои приятели ставаха хора с 30-40 години по-възрастни от мен. Аз никога не съм вярвал в борбата между поколенията. Тя цели евтино публично институционализиране. Мои връстници станаха внезапно връстниците на баща ми. Но далеч не всички...
Чудесният поврат в моето съществуване не настъпи в България. Той ме изненада над модерната Анкара в сърцето на Анадола - в престижния частен университет "Билкент" наблюдавах една удивителна човешка прослойка. Момчета и момичета, облечени извънредно скъпо, но крайно сдържано. Задължително с мобилен телефон в едната ръка и купчина книги на поне два езика в другата. И най-завладяващото: тези млади хора очевидно бяха концентрирани в своите занимания. Бяха бавни, внимателни, премерени. Видимо в тях и между тях царяха лекота и удоволствие. Бях въодушевен от красивата гледка.
В България бях изпитвал леко отвращение от бомбастичното поведение на много млади хора, от вулгарност, маскирана като свободомислие и волнодумство. От показаната им обърканост.
Когато се върнах в София, започнах да търся сродни на видените от мен в Анадола лица и държание. Междувременно започнах да се задушавам в собствените си професионални среди, ставах бежанец в слушането на сериозна нова музика, извръщах очи от историята към прякото настояще. Търсех нови, по-млади от мен хора. И започнах да разчленявам чертите им в тълпата на "Попа" и "Аптеката", в Народната библиотека и във "Вси светии", по други клубове. Да опитвам да говоря с тези черти, да ги обобщавам някак.
Разбира се, личните ми открития не стават за представителна извадка. Стойностни млади хора обаче има. Младостта у нас вече е разслоена на множество различни младости, понякога несводими една в друга. Младите хора са твърде различни и убегливи. Не зная дали десет години са равни на 40-годишния Мойсеев път на забравата, докато всеки се отърси от робската си психика. Но мога приблизително да отделя три вълни на младостта след Десети ноември:
Ние, родените около 1968 година, сме развратени и разязвени от едно нелепо комунално общество. Вплитаха ни в пионерски и комсомолски организации, за да овладеем по-добре фалша.
Свършилите скоро след 1989 г. гимназия, които бяха невероятно разюздани от неканената свобода. Кой е предполагал, че през 1999 година мавзолеят ще бъде срутен?
И най-малките, които сега са първи-втори курс в университета. В тях е моето упование, за тях е моят патос.
Не ме притеснява, че моята червена пионерска връзка е подменена с фетиша на сърфинга в Интернет. Аз харесвам опитите им да бъдат независими, свободата им да заминават и да се връщат отново тук. Харесва ми как разрушават разни патриархални вкаменелости. Това са отговорни хлапета, които никога не преувеличават собствената си ситуация и стоят в стаята, докато им е приятно.
Аз и моите връстници бяхме пребити от сдружаването насила. Днешният рефлекс на това положение е, че искаме да бъдем харесвани от хора, които сами не харесваме. Че сме петимни за публичност, която да смекчи нищетата на нашето объркване. Плювваме по властта, когато искаме да ни милва, а тя ни забравя. Новите млади на свой ред са граждани в точния момент, иначе са конкретни човешки същества.
Искрено се вбесих, когато във водещ български всекидневник прочетох неподписан текст със заглавие "Не разчитайте на младите", "защото "новите граждани" са инертни, безразлични и уморени. Досущ като своите родители."
Това е еснафска лъжа, казвам аз. Новите млади, които ценя и обичам, са важни именно защото бунтът не е ключов пункт в техните жизнени отстояния. "Работа, а не бунт!", казват новите млади. Тези момчета и момичета се трудят яко. За тях конкретните измерения на отечеството не означават граница. Това са отворени към новото човешки същества, които живеят в реален и във виртуален свят, като и към двата различни свята изпитват интерес.
Отвратително е някой да съди младите хора за това, че не се бунтуват когато истинският ключ към нашето добруване е вътрешното спокойствие на работата. А на пъзливи като този драскач следва да се напомни един къс от Молиеровия "Тартюф" "...но тоя нравствен плам го ражда старостта/ и строгият й нрав е плод на немощта/... /И в мрачния им страх, сред пълната забрава/ моралът само веч едничък им остава." Защо казвам "пъзлив"? Защото съм убеден, че тези хора със своите знания и конкурентни трудови привички ще дадат с присъствието си нормални измерения на работната ръка у нас. В крайна сметка, те са на "ти" с езиците и компютрите, с вежливата си професионалност.
Да, тепърва новите млади ще се появяват на обществения подиум. Като личностни присъствия, а не доволно легитимирани от институции. Събитията в България лека-полека започват да се уталожват, а плувналата по повърхността мръсотия на популярните вкусове започва да се изчиства, поне да се назовава. Момчетата и момичетата, за които настоявам сега, все още са невидими и скептични относно нуждата от своето появяване. Младите хора у нас все по-често учат здраво и работят здраво, защото пазарът е жесток и това е единственият честен начин да си изкарат пари за петъчната вечер в някой клуб с електронна музика. Дано поколението след нас бъде с по-храбро въображение от нашето, да мечтае повече. И да му вярваме повече, защото в него са съсредоточени нашите шансове.
Казвам всичко това с мъничко печал, защото тези дни още един млад човек ще отпътува от България, за да попадне сред по-чисти и устойчиви правила на обществената игра. Тъкмо бяхме започнали да ставаме приятели. Но знам, че ще се върне.