За мнозина, които са гледали традиционния новогодишен концерт на 1 януари 1999 г. в зала 1 на НДК, името Станислава Стойчева навярно няма да прозвучи непознато. Това е същото младо момиче, което с гласа и с изпълненията си на рояла заедно с Васил Петров прикова дъха на близо 4000 души.

Тя е 22-годишна, родена е в Бургас на 28 ноември 1975 г. Още на четири години започва да свири на пиано, по-късно завършва музикалното училище в родния си град в класа на Радка Чомакова. После я приемат в музикалната академия с две специалности - пиано в класическия факултет и пеене във факултета по джаз. Лауреат е на международни конкурси у нас, в Япония, Румъния, Македония, Литва, Германия, имала е концерти в Осло, Братислава, Тирана и т. н.

Вече има диплома от ДМА, но не смята да спре дотук."Сигурно ще се уча до края на дните си", усмихва се Станислава. Слабичко, елегантно момиче с изключително умни очи, замислено някъде в своя си свят. Усмихната, открита, мислите й текат бързо и подредено - толкова е различна от общия поток на хората, които днес са на нейната възраст. Срещаме се на чаша чай в столичната сладкарница "България" и разговорът тръгва изведнъж, като че ли се познаваме от години.

- Станислава, не мога да крия - станахте ми любимка още на новогодишния концерт. Разкажете ми нещо повече за себе си, може би да започнем от семейството ви в Бургас...

- Много ги обичам, всичките са много музикални. Баща ми се е занимавал до известна степен и с актьорско майсторство, но това не му е професия. И двамата с мама пеят много хубаво. Интересни хора са и всичко, което съм до момента, го дължа на Бог и на тях. Защото те ми предоставиха една великолепна среда, в която да се занимавам с музика, да раста и като музикант, и като човек. Много са духовни и двамата. А може би много ми е дала и сестра ми, която е по-малка от мен, също пианистка и върви по моите пътища - пеене, композиция, пиано.

- Те ли ви насочваха към музиката?

- Тяхната насока беше в самото начало, когато трябваше да се вслушат в моето желание да се занимавам с музика, и съм им благодарна за това, че ми дадоха пълната свобода да избера - на четири годинки избрах си пианото, а после реших, че то ще е любовта ми в музиката. Това всъщност беше големият тласък от страна на родителите ми. След това постепенно поех нещата в свои ръце.

- Някога насилвали ли са ви да свирите? Имаше ли познатото "задължително по два часа на ден"?

- Не, никога, пък и аз самата имах необходимост да свиря.

- Защо казвате "имах необходимост", тогава сте била твърде малка - какво ви даваше свиренето?

- Всъщност тогава не съм си давала сметка точно защо е това и каква точно е била тази потребност. Но на този етап вече мога да го кажа, че потребността ми от музика и въобще от изкуство е в духовен план. Получавам едно духовно богатство и то е във връзка с нещо, което е извън нас, което ме пречиства, учи ме, дава ми много енергия, много светлина и някак си ми помага да израсна, да стоя над други неща. Изкуството ми носи много мъдрост. А в личен план - то ми носи откровение.

- Едно от многото определения за музиката е, че тя е универсалният език - какво е за вас тя?

- Голямата ми любов. Друг свят.

- Когато свирите извън България, оставате ли наистина с впечатлението, че музиката е универсалният език?

- Да, усещам го особено при общуването си с хора, които ценят това изкуство и имат сетива за него.

- Само музиканти ли са хората около вас?

- В най-тесен кръг - да. И ние често си задаваме въпроса защо така сме се ограничили, а това уединяване всъщност идва някак естествено - на групички музиканти, художници и т. н.

- А трудно ли контактувате с хора от други професии?

- Контактите ми с хора, които са далеч от изкуството, са доста малко. Но не ми е трудно да общувам, достатъчно е разговорът да е интересен.

- Дарбата е дар от Бога, но не мислите ли, че ако някой не беше ви открил, тя щеше да остане непозната за другите?

- На този въпрос ми е много трудно да отговоря, защото не се смятам за някаква находка. Званието "откритие" в буквалния смисъл получих преди три години на международния фестивал за певци във Варна, който също носи това име. Но за откриването на таланта ми не мисля, че е нещо, което някога някой е правил целенасочено. Просто съм попадала на хора, които са ме уважавали и обичали, оценявали са това, което правя, и са ми помагали.

- Можеше ли животът ви да тръгне в друга посока, имаше ли нещо, което да предреши нещата?

- Събития много, винаги е имало нещо, което ми е давало увереността и силата да вървя по-нататък, нещо, което ми е подсказвало, че има защо да го правя, че заниманията ми не са просто моя вътрешна потребност, че има и нещо извън необходимостта ми да се занимавам с музика. Може би едва сега го разбирам - това е нещото, което трябва да дам на хората. Преди някак си не съм го осъзнавала, но след като вече се срещам с различни хора в залите и виждам реакциите им след концертите, разбирам, че нещо, което правя, стига до тях и по някакъв начин ги прави щастливи. За което благодаря изцяло на господ.

- За втори път споменавате господ. Вярвате ли в предопределеността на съдбата?

- Аз вярвам в доброто, в любовта, в тази сила, която всички наричаме Бог. Много вярващ човек съм и може би оттам идва и всичко останало - някак си нещата стоят на друга основа, когато приемеш, че това, което правиш, че това, което ти е дадено, е обърнато изцяло и единствено към небесата, натам, откъдето всъщност е дошло.

- Откъде идва твоята вяра в това, което всички наричаме Бог? Кой те насочи към него?

- Мама е много вярващ човек, татко - също, въпреки че той по никакъв начин не иска да го изкаже гласно, но то си личи в цялото му поведение и излъчване. Навярно някак от дете знам, че Бог съществува. Може би тогава много приказно съм си представяла нещата, много по детски, много по-различно от сега, когато вече усещам едно присъствие в духовен план. То ми дава тази увереност, че наистина има нещо, което е движеща сила за целия свят и носи хармонията в него.

- Кога влизате в храм?

- О! В храм? Знаете ли... Имате предвид може би църква... Защото за мен храм е концертната зала...

Ако става въпрос за църква, като изключим християнските празници, изпитвам понякога необходимостта да постоя известно време в някоя църква, в някой божи храм. Но предпочитам да се затворя в храма на душата си, където като че ли повече откривам господ, отколкото в църквата.

- Защо?

- Всяка религия по света и въобще църквата (не ми е работа на мен да говоря тези неща може би, но ще го споделя така, както го мисля) винаги е била една от движещите сили. И някак си нещата са свързани повече с робуване на чисто човешки догми, отколкото с понятие за място, където да осъществиш контакти с небесното, с чистота, с господ. Прекалено много човешки неща, чисто земни неща са свързани с църквата и са влезли в нея, за да намирам там спокойствието си. Затова предпочитам да съм сама, когато търся Бога. И то не да съм в църква - мога да съм сред природата, до пианото си в стаята...

- За какво мислите, когато сте насаме със себе си?

- За много неща. Анализирам всичко, но когато съм сама, избягвам да се връщам в мислите си към действителността. Такова едно умишлено бягство от битовите проблеми, които ни нападат всеки ден. Опитвам се да постигна максимална хармония вътре в себе.

- Кое е онова нещо, от което бягате?

- Бягам от лицемерието на хората, от тяхната жестокост, бягам от лъжата на този свят, от несправедливостта. Но в същото време пък има толкова много прекрасни неща, за които си заслужава да сме на тази земя и да ги усетим, да бъдем в тях - виждате ли, всичко се балансира.

- Кои са прекрасните неща за вас?

- Любовта, изкуството, приятелите, добрите хора, колкото и малко да са те напоследък - те са огънчетата на тая планета, заради които си заслужава да си на белия свят и да ги познаваш.

- Защо нарекохте концертната зала храм?

- Аз мога да нарека храм на изкуството и божествен храм, и залите на театрите, на операта, балетните зали... защото там връзката с божественото е най-силна. Изкуството е най-голямото доказателство за съществуването на божественото. Самото то е плод на този божественост и когато човек влезе в зала, в която се предлага изкуство, той малко или много се извисява над всичко останало. Мислите му тръгват в друга посока и по някакъв начин излиза пречистен. А аз така си представям храма.

- Аз ви открих за пръв път на концерта в НДК. Какво е усещането за един съвсем млад човек да бъде на тази огромна сцена заедно с толкова известни хора?

- Много беше приятно, защото хората, с които заедно правихме музика там, бяха изключително толерантни към мен. А Васил Петров от пиедестала на неговата известност беше истински приятел на сцената. Беше ми много уютно, прекрасно беше, че седнахме на двата рояла, че се разигра музиката по този начин... това наистина беше най-прекрасният ми концерт в България. Тук отговорността ми е много по-голяма, отколкото когато съм навън. Навярно е така, защото съм в страната, която обожавам въпреки всичко (говоря за страната, не за хората), защото някак си това, което съм направила до този момент, съм го направила тук. В такива моменти съм критична към себе си, искам да дам най-доброто, искам хората да разберат, че аз не само мога да правя това изкуство, аз ги обичам, докато го правя, че го правя с много любов и че съм искрена. И контактът се получи, защото те усетиха, те разбраха това, което аз исках да им кажа в момента.

- Какво трябва да умее един музикант, за да се получи контактът с публиката?

- Може би ще се повторя - трябва да обичаш хората. Не изпитваш ли любов към хората, по-добре не се появявай на сцената. Защото те ще го разберат. Била съм много повече в публиката, отколкото на сцената и винаги съм усещала кога артистите са искрени - тогава то стига до мен, става едно тайнство, една магия, която в друга ситуация не се получава.

- По-трудно ли е да се доказвате в чужбина?

- И там по същия начин изисквам от себе си максималното.

- Как гледат в чужбина на един много млад човек от една много малка страна?

- Те просто не ни разглеждат така. Не знам откъде се е насадило това убеждение, че чужденците гледат на нас като на "изостаналите българи", "туземци" едва ли не и т. н. Напротив, хората там ни следят с много критично око и ухо, но когато видят, че човекът срещу тях се занимава професионално и че всичко е така, както трябва да бъде, просто отпадат всякаква държавна принадлежност и прочие неща. Гледат на нас просто като на музиканти и тогава ги делят хората на добри и лоши.

- Бихте ли отишли да живеете другаде?

- Да, на този етап - да. Непрекъснато разговарям за това с моите приятели, по-голямата част от които вече живее навън. Желанието ми е най-вече, защото искам да продължа да уча. Имам още много път да извървя, учейки... Иска ми се до края на годината да го сторя. Страната е Италия, където основно искам да се занимавам с оперно пеене. На него сега трябва да посветя повече време.

- Лесно ли се съчетава оперно пеене и джаз?

- Не ми е трудно, защото от години пея джаз и някак си съм се разбрала със себе си как стоят нещата чисто гласово. И не ми е трудно, напротив, приятно ми е. Защото когато пея опера дълго време, започвам да изпитвам необходимостта да пея нещо друго и то именно е джазът. Така намирам спасение ту в едното, ту в другото. Джазът е по-свободното изкуство, по-импровизационното, то е едната планета, а оперното пеене е съвсем различно.

- Когато работите заедно с по-възрастни и вече утвърдени изпълнители, чувствате ли по някакъв начин проблема на поколенията?

- Не мога да се оплача от лошо отношение от страна на по-възрастните музиканти. Всичко зависи от хората, въпрос на интелект. Досега се радвам на много обич от страна на преподавателите си в академията и в училището преди това. Оценките, които получавам от тях, не са на хора, които искат да ме отстранят, а напротив, желаят ми доброто.

- Кои са те?

- Проф. Милена Моллова - по пиано, по пеене - доц. Георги Кордов, а по оперно пеене - проф. Благовеста Карнобатлова.

- Какво ви дадоха те тримата поотделно?

- Те са много ярки индивидуалности и ми дават много - и в житейски, и в професионален план. Разговорите и срещите ми с тях са били винаги много интересни, пълни с положителна енергия и им благодаря за това, че ги има.

- На какво ви научиха?

- Може би на това да бъда силна. Доц. Кордов винаги ми е повтарял: "Ти трябва да бъдеш много силна, защото надеждата ми е в хора като теб, да донесете новото на тази държава и да донесете светлина за България." И от тримата знам - да бъда силна, да не се предавам и да не правя компромиси със себе си. От тях ми е увереността, че изкуството е нещо много специално, много, много над всичко останало и си заслужава да бъдеш над всичко и да се занимаваш с него; независимо от всичко, което те заобикаля, и условията, в които си поставен да работиш; да се отдадеш изцяло на изкуството, да се предадеш в неговите ръце и тогава наистина ще си ти, ще откриеш себе си.

- Освен че се занимавате с музика, вие пишете и стихове, рисувате...

- Да и това е потребност, явно има някаква енергия в мен, трябва да отдам нещо от себе си, да го трансформирам и това е най-добрият начин. Не съм го търсила, то само се появи, дори съм имала случаи, когато нощем се събуждам, хващам четката и почвам да рисувам - абстрактна живопис най-вече, неща, които изникват в съзнанието ми, които са плод на мои мигновения, просто рисувам себе си по някакъв начин. А стиховете - и с тях е същото. Не мога всеки ден да пиша, а само тогава, когато почувствам нужда да ги напиша.

- А накъде гледа сега Станислава, освен че иска да се учи цял живот?

- Ако говорим в най-общ план - Станислава гледа към светлината.