Границите винаги са ме възмущавали под каквато и форма да съществуват. Земното кълбо изцяло е опасано с ограничителни знаци, сякаш сме в лудница. Табелки, забраняващи цигарите, алкохола, чупенето на бутилки, ходенето по бански, влизането и най-вече преминаването. Точно такова международно споразумение за визовия режим бяхме избрали да пристъпим.

Преди здрач отключихме багажа си от гардероба в тясната чакалня на Теплице. Това чешко градче бе почти в Германия. Закрачихме все на север по панорамно шосе, осеяно с проститутки. До Дрезден изчислявахме около 30 километра. Две блудници палаво ни махнаха, пожелавайки на добър час. Този трансконтинентален маршрут гъмжеше от публични домове с различен ценз. Отминавахме кокетни витрини, зад които перчеха бюстове пищни красавици. Зад гърба ни почерняваха изоставени постройки с избити врати, в чиито рамки предлагаха любов грозно гримирани циганки.

Щом решихме, че наближаваме границата, изведнъж отбихме в гората. Мракът ни прегърна съучастнически. Релефът обаче претърпя закономерна планинска метаморфоза и скоропостижно изплезихме езици. Сортирахме пак багажа, изхвърляйки част от него. Мъкнех през рамо само спортен сак, пробутан ми сякаш от някой шампион по щанги, дето не се разделя с тежестите. Гората напук се сгъстяваше, а склоновете плашеха да се превърнат в отвесни ридове. Не знаехме коя планина точно покоряваме. Успокояваше ме доводът, че Хималаите са в друг континент.

Следвахме неотклонно посоката на компаса, затова не се изкушавахме от утъпканите кози пътеки. Проправяхме пъртина през леса, който съперничеше на тропически. Остро страдахме от липса на мачете. Скоро се натъкнахме на телена ограда, наподобяваща кльон. Ко я прослуша за електричество. Искри не прескачаха и сметнахме, че съоръжението е толкова примитивно, защото е маркирало териториите на Чехия и бившата ГДР. От другата страна на препятствието си плеснахме ръцете по американски. Признах на Ко, че за пръв път пресичам нелегално граница. И на него не му беше за втори.

След стотина метра възникна ново заграждение, аналогично на предишното. Нататък гората сервира цял лабиринт телени ограничения. Маневрирахме помежду им устремени на север. Заваля хайдушки дъжд, който мокреше до стави, но какво ни дремеше? Нали бяхме в Германия! Сега оставаше само незабелязано да се докопаме до Берлин.

Долу в ниското клокочеше смес от вода и автомобили. Насочихме се натам, зърнали светлините на шосе.

Преспахме край реката, а щом се съмна, скочихме едновременно. Помаяхме се: къде, по дяволите, се бяхме озовали? След още няколко часа ходене по подгизналия терен допуснахме, че вече сме достатъчно навътре в Германия и не би прозвучало неуместно да изпробваме как върви автостопът. Водачът на първия автомобил изжестикулира хаотично. Вторият обаче закова спирачките.

Като пълни кретени бяхме стопирали полицейска кола. С чешка регистрация! Двама униформени майсторски ни претърсиха. Моето ченге отпрати любезна покана да се настаня на задната седалка. Ко тупна до мен, ускорен от обноските на неговото ченге, а те не произхождаха от френския двор. Повозихме се гратис три километра до митницата. Бяхме съвсем близо. Не друго, а лош шанс!

Тандем тихи митничари-културисти търпеливо изчакаха да се съблечем голи. Вратата изсвистя. Мислено се примирих с порция бой. Влезе висшият авторитет тук, разпореди се и останалите напуснаха. Корумпираното човече желаеше само двеста марки рушвет, за да не ни нашари паспортите с печати и да не ни прати в пандиза за месец. Сделката изглеждаше ултимативно неизбежна, но авторитетът все пак ни черпи пет минути за размисъл.

Спомних си думите на стария ходжа, когото бях открил в едно селце и бях разпитвал за черната магия. "Няма магия, момче. - Беше рекъл той. - Зарежи тия работи. Христос и Мохамед са братя, защото аз и ти ходим по земята, както и те са го правели. Лоши хора ни изправят едни срещу други и те правят магията. И те разделят народите."

През прозорчето на тясната ниша за разпити се виждаше като апликация бариерата. Бе вдигната, а колоната автомобили напомняше сватба или погребение.

Доброволно се разделихме с две трети от финансите, а големият бос върна паспортите неопетнени като бойни знамена. Към тях прибави и компаса, давайки ни все пак някакъв шанс. Отведоха ни със служебна кола до началната спирка на автобусите за Теплице с препоръката следващия път да опитаме през друг граничен пункт.

Всъщност ни зарязаха в малко градче, разплуто от двете страни на трансевропейския път и надупчено от ярките светлини на публични домове и мотели. Зовеше се Дуби. Не фигурираше на нашата карта с огромен мащаб. Явно оттам идеше грешката в изчисляване на разстоянията.

Докато покорно чакахме градски автобус на спирката, към нас се приближи странен субект. Под скиорска шапка се смееха хитри сини очи. След широко яке с неопределим оттенък в тесните му пищяли се впиваха ластични дънки. В платнена торба, увиснала през врата му, боботеше транзистор. Мъжът подхвърли, че снощи е станал неволен свидетел на аматьорското ни потегляне в погрешна посока и че е в състояние да ни прехвърли през границата за парите, с които разполагаме. За по-голяма сигурност Ко му обеща още хиляда марки, като стигнем в Дрезден.

Непознатият ни чукна среща в девет вечерта на същото място, само че стотина крачки навътре в леса.

Вслушахме се в съвета му да се притаим в някоя уютна пивница, тъй като полицаите вече, може би, бяха раздали описанието ни на всички постове наоколо. Локален алкохолик ни насочи към вярното място, без да се противи, че го черпим.

Масивната кръчмарска маса, която обиколихме, бе идеална за тропане с юмрук и забиване на нож. Седеше непокътната, извън времето, навярно от епохата на добрия войник Швейк. Пред устите ни непрекъснато се сменяха пенливи халби.

Времето неусетно бе напреднало. Половин час вече тиктакаше до срещата с водача. Хванахме автобус в обратна посока, който обиколи по неведоми пътища Теплице и се понесе към Дуби. Шофьорът също бе затаил дъх. Той ни пожела успех на последната спирка, а параноикът в мен бе сигурен, че веднага е настъпил педала към близкия участък да ни предаде.

Часът бе почти девет. Мислено се плъзгах по сивото небе над гората и така ми се искаше всичко вече да е приключило благополучно. Да сме в задимената задушевност на някой германски бар, хилейки се звучно на отлетелите като пушек рискове. Молех се водачът с транзистора да не ни изработи. Но всичко бе професионално координирано като в гангстерски трилър, където часовниците се синхронизират само веднъж.

Чехът с ластичните дънки вече нервничеше. От разстояние даде знак къде да се притаим, докато денят заприлича на негър. Тогава призрачно се пръкна от мрака в гръб, повеждайки ни по широк чакълест друм. Забрани пушенето и светенето с фенерчета. На един разклон спряхме и се разделихме. Водачът даде описание на мост след няколко километра, където да се срещнем отново. Изчезна внезапно както се беше появил под предлог, че предприема разузнаване на обстановката.

След четвърт час "локаторите" ни засякоха плисък на река и заподозряхме, че над нея е мостът, а под него явката. Нощта бе от вакса. Не виждах на пет метра пред себе си. Маскирахме се в растителността и наострихме слух да не пропуснем случайно сигнала на водача. Бях гледал по индианските филми да се имитират всевъзможни птичи гласове. Нещо подобно очаквах да чуем и напрягах рецептори повече от час. После ми хрумна, че срещата е била под някой друг мост. Само километър надолу по течението се изплези такъв. Отгоре му, с блясък на питон, пълзеше железопътен коловоз. Проумях, че него ще да е визирал чехът. Подивях. Бяхме прецакали още един шанс.

Сънят ни принуди да секнем дебатите около местонахождението на явката. Моя спален чувал бе толкова прогизнал, че при резки движения платът се пореше...

Изглежда бяхме нощували край горския електротрансформатор. На сутринта няколко кръжащи самосвала ни поставиха на щрек. Потулихме багажа под борови клонки, после поехме безгрижно по чакълестия път към Дуби. Разминавахме се с подранили природолюбители, които се усмихваха с лица, обветрени като алпийски скали.

Разпънахме скромна софра на спирката за Теплице. Напоследък се случваше да ядем не повече от веднъж на ден. Провизиите ни се изчерпваха с буца кашкавал и парче жилав сух салам. Произволно ги комбинирахме с маргарин и кетчуп. Релета в мозъците даваха на късо.

Изведнъж Ко скокна вертикално от седалката. На няколко метра от нас небрежно преминаваше водачът призрак с огромния си транзистор. Хладно се здрависа. Сподели, че е свирукал бая време в нощта. Признах, че сме опитали снощи сами да минем границата, но пътеката ни е завъртяла в кръг. До изходна позиция.

Водачът обърна внимание на допуснатата грешка върху чертеж, драснат набързо върху картата. Бях обърнал посоката само на един кръстопът, където компасът сочеше юг. Склонът после извивал на север и след четири километра сме щели да стигнем в Немско. Фантомът нанесе с флумастер верния маршрут. Той криволичеше някъде край Дечин, а после отбиваше на северозапад към Дрезден. Всичко изглеждаше толкова просто и непостижимо. Уговорихме се наново за тази вечер по същото време направо под моста. Скрепихме сделката с двеста крони гаранция от наша страна.

Отново затънахме в леса, където бяхме забелязали полянка с купа сено и дървена хранилка за животни. Не бе зле да поспим преди новата нощ.

Ко ме дръпна за ревера: някакъв тип ни следеше. Спряхме и той спря. Потеглихме и той пак се лепна, без да скъсява дистанцията. Тогава се престрашихме и го повикахме с пръст да каже какво иска. Оня срамежливо се изкачи. Бе смугъл дребосък.

Измъкна от джоба лична карта с емблема: зачертаното ухо. Посочи устата си. Явно и за нея се отнасяше същото. Бе глухоням. Пожела нещо за писане и под перото му в тефтерчето на Ко се появи думата за любов на няколко езика. Обяснихме, че сме към Дрезден, а той бръкна за банкноти. Оказа се арабия при това обратен. С Ко се зачудихме дали да го пребием, или да го погалим. Приличаше на двама ни по окаяния вид. Взехме да се извиняваме, че не можем да му помогнем с нищо, освен да отплуваме заедно довечера към страна с по-свободни нрави. А на него никъде не му се ходеше. Освен любов нищо не го мамеше. Вдигна палец вместо сбогом и посочи слънцето, което се криеше.

В следобеда се затрупахме със сламата за дивите тревопасни. Ко даже заспа. На мен сънят ми се струваше като отживелица от близкото минало. Нервите ми бяха натегнати като ръждясали струни преди късане.

Сбутах Ко по здрач и кацнахме под моста точно на секундата. Водачът закъсняваше. Пушихме стаени в сечище цяла вечност. Към полунощ ми втръсна и обявих, че тръгвам към Германия - сега или никога! Фатализмът в датата 29 април ме караше да вървя. Знаех, че ще успея.

Никак не бях суеверен, но на същия ден преди години в казармата ме беше блъснала кола с влизане при водача през предното стъкло. Като дете, пак на същото число, вилката на велосипеда се строши и се заби в ребрата ми. Миналата пролет през тази нощ се постарах да не излизам от къщи. Точно в нула часа телевизорът загуби картина, а потенциометърът му от само себе си се увеличи до максимум. Изобщо денят бе размирен. Вярно, че го определяха само гадни събития, но да щурмуваш граница също не бе първа радост.

Нощта блъвна матова плътна мъгла. Заръмя топъл дъжд. Съсредоточих цялата си спестена енергия върху едвам различимите пътеки. Помолих Ко да не ме заприказва без повод. "Сега или никога!" Повтаряше фанатично главата. И аз крачех уверено през локвите, насочван само от компас и животински нюх за преследване. След няколко километра излязохме над шосе. Изгледахме с досада рядко профучаващите коли и понечихме да се изкатерим до билото. Теренът сключваше горе-долу прав ъгъл с автомобилния път. Хаотично пръснати клони ни препъваха мълчешката. Багажът като котва теглеше надолу. Налагаше се да го зарежем всичкия, ако настояваме да продължим. Пъхнах в мешка само малкото храна и икона с лика на Иисус. Бяха ми я дали за продан приятели, дето ги рисуват в България. Призовах я да ни закриля.

Издрапахме до билото пряко силите. В тъмнината прилепнахме на нещо като китайска стена. Стърчеше гладко към небето на няколко метра височина. Пипнешком запълзяхме по снагата й. На повърхността легнахме върху железопътни релси. Продължихме на север по тях.

В подножието на запустяла гара като свещи в торта грееха светлините на селище. Въпрос на догадки бе дали е немско, или чешко. Нататък коловозът се потапяше в дълбок тунел. Включих мижавото джобно прожекторче, закупено от битака в Теплице, специално за диверсантски операции. На декора, разкрил се пред очите ни, щеше да завиди дори Индиана Джоунз, ако се мотаеше наоколо. Траверсите затракаха под стъпките, а отгоре валяха безброй капчуци. Сводовете бяха обрасли с мъх и миришеха на мръсен канал, а коловозът не се виждаше от ръжда. След втория тунел свикнахме с този лукс.

Край нас се нижеха пусти крайпътни вили, които преценяхме като вакантни за нощувка. В далечината танцуваше небесно сияние. Изведнъж зад завоя се мерна селце, промушено едновременно от жп линията и шосето. Заобиколихме уличните лампи, попадайки в автентична степ. Растенията се хлъзгаха все едно ходехме по сополи.

От денонощен супермаркет гъгнеше обезкостен глас на радиоводещ. Непосредствено до него бе спусната бариерата на митнически контролен пункт. Успяхме да разчетем табелката "Zoll". Сурнахме задници по купчина пясък и се натресахме в центъра на махала, засята с еднотипни ниски блокчета. Идеята, че са домове на граничния патрул, ме успокои. Едва ли някой митничар допускаше подобна наглост от нарушителите.

След общежитията ни изненада коварно тресавище. С Ко се уловихме за ръце, теглейки се един към друг като затъващи камиони. За утеха тинята траеше само километър. Проникнахме в разкошен лес, маркиран със символите на резерват. Няколко надписа на немски, разпилени на интервали, свеждаха разнообразна забранителна информацийка. Добре, че не четях този език. Бих се стреснал сериозно, ако проумея табелка: "Стреля се без предупреждение!"

В дрезгавината на утрото неуверено лазеха контурите на планинско село. Пресякохме шосето с просташката нелепост на партизани. Бе четири сутринта. Предателите спяха. Различихме квадратния профил на спирка, където сверихме разписанието на автобусите към Дрезден. Нямаше две мнения, че сме в Германия.

Зад нас изведнъж лумна луната и обсипа с блясък асфалта, сякаш загрижена да не се скапем преди края. В този миг ми се стори, че тя се усмихва точно на мен. Реката до пътя заигра като люспесто море, което знаех от детството. Почувствах се уютно, сякаш отдавна съм тук. Нали луната беше същата! Трите ярки звезди на Голямата Мечка отгоре никак не бяха се променили също.

Зад гърбовете ни изръмжа мотор на кола. Инстинктивно се хвърлихме в канавката. По дяволите! Бе пълна с гадости! Добихме нечистоплътния вид на бездомни злосторници. След третото мятане зад мантинелата лицата ни загубиха чертите си от кал. Дънките и лицата ни бяха на черни петна с различна плътност. Бяхме грозно брадясали, а погледите - налети с кръв.

Районът бе предназначен за планински туризъм и се смесихме с потока от хора, помъкнали въдици и скални принадлежности - след кратък ремонт на тоалета. Миловидна старица ни упъти към гарата, но допълни, че точно днес влак няма.

Клекнахме унили до автобусна спирка. Не посмяхме да махнем за автостоп. Бях уверен, че вдигнатата ми ръка е паралелно свързана с полицейска сирена след инцидента в Чехия.

Шофьорът ни продаде билети само срещу 11 марки. От следващата станция връхлетяха рояк ученици с монументални чанти и телчета по зъбите. Зяпаха ни с плах интерес. От вниманието им се усещах неловко като бандит. Едно очилато ангелче не престана да съобщава колко спирки остават до Дрезден на местния език. Не го разбирах, но го взех в скута. Подуших, че воня на огън, ала на него не му пукаше. Затрупваше ме свойски с въпроси и само си отговаряше от мое име. То ме приемаше като свой. На децата можеше да се вярва. Тогава се окопитих и заприказвах на един измислен език, който не разбират хората, дето са изобретили границите. То веднага схвана играта ми и ме поля с изречения, доказвайки, че му е ясно какво имам предвид. Преди да слезе за училището, се обърна и вдигна палец точно като глухонемия хомосексуалист. Явно и на неговия език така се пожелаваше късмет. После посочи през прозореца слънцето, което се опитваше да изгрее.