Преди 76 години един българин занася атмосферата на своята родина в Германия. Със своята скромност, ученолюбие и постоянство, стигащи до всеотдайността на аскета, той успява да внуши на академичните умове в Берлин, че България още през средновековието е стъпила здраво върху духовната и културна твърдина на Европа. В кръга на неговите научни контакти са Алберт Айнщайн, Макс Борн, Дейвид Хилберт, Карл Зигел, Макс Планк и председателят на Римската академия на науките проф. Леви Чевита. Всички те му вещаят голямо бъдеще на физик и световна известност.

Българинът, работил заедно с Айнщайн, умира на 25 ноември 1982 г. в София. Шестнадесет години след смъртта му за него си спомнят само неговите близки и шепа учени от БАН. Името му е проф. Рашко Зайков.

Когато на 10 декември 1901 г. в Бургас се ражда Рашко, родителите му предполагат, че първородният им син ще стане или медик, или инженер. Майка му Славка е от стара възрожденска фамилия, завършила е стоматология в Прага. Неговият баща Гаврил като първороден син трябвало да продължи семейната традиция и да стане свещеник. Вместо това, когато навършва пълнолетие, взима назаем 8 златни наполеона и тайно от семейството си заминава за Полша да учи лесоинженерство.

Славка обаче не подозира, че пеленачето й Рашко един ден ще мери ум с най-учените мъже в Европа. Съдбата сякаш отрано я подготвя да посрещне признанието на своя син зад граница и мълчаливото му подминаване от нашенци из академичните коридори в родината. Веднъж, когато разхождала бебето си в градската градина в Бургас, към младата майка се приближава мъж с широкопола шапка и моли да пипне главата на детето. Оказва се, че е италиански професор, който измерва с педя черепа на малкия Рашко и с уважение казва: "Госпожо, Вие сте майка на гений!" Този епизод от несъзнателния живот на учения се е предавал три поколения, докато бъде разказан специално за сп. "Европа 2001" от неговата дъщеря Виолета Рашкова Зайкова.

Учението в чужбина отрано съблазнява Рашко. На своя глава буйният 14-годишен младеж изпраща документите си във военния колеж в Мариеншващкирхен в Австро-Унгария. Вкъщи никой не взима желанието му насериозно - той е единственият кандидат, син на цивилни родители. Въпреки това Рашко не само е приет в колежа, но получава и специална стипендия. В края на първата учебна година посланикът на Австро-Унгария у нас провожда файтон да доведе Славка Зайкова в посолството. Жената примира от страх, докато разбере, че е извикана, за да бъде поздравена за отличния успех на сина й. Военният режим в колежа обаче не допада на свободолюбивия младеж и той се връща вкъщи, преди да започне втората учебна година.

След няколко години, когато го изпраща като студент в Германия, майчиното сърце подсказва на Славка, че този път детето й ще се върне или с лавров, или с трънен венец.

"Още през 1923 г. имах рядкото щастие да слушам лекции на Айнщайн в Берлин из цикъла "Избрани глави на теоретичната физика" - пише Зайков в своите "Лични спомени за Алберт Айнщайн", отпечатани в скромен тираж малко преди смъртта му. Умното и будно българче е най-младият сред слушателите на великия физик. В залата са предимно преподаватели и специализанти. Поглъщащите всяка схема на черната дъска очи и ситно изписаните листове върху студентската банка все по-задълго задържат погледа на Айнщайн върху кестенявия мълчалив слушател. "Той така увлекателно и разбираемо обясняваше, макар и да си служеше със сложния математически апарат на тензорното смятане, че след всяка негова лекция слушателите трябваше да употребят немалко усилия, за да се върнат "на земята" - записва в своите спомени Рашко Зайков. Три години по-късно, през 1926 г. той става първият българин стипендиант на Хумболтовата фондация, за когото лично е ходатайствал Айнщайн. За втори път същата година бащата на теорията на относителността влиза в ролята на добрата фея, уреждайки отпечатването на един от първите трудове на Зайков "Приложение на теоремата на Хилберт-Ньотер в афинната теория на полетата". Трудът излиза в авторитетното списание "Математише Анален". Когато Рашко за пръв път посещава Айнщайн у дома му в скромната мансарда в берлинското предградие Шьонеберг, е изненадан от разностранните интереси на своя кумир. Оказва се, че освен физиката ги сближава още една страст - музиката. "На пианото свири по-малката ми дъщеря Марго, понякога аз й акомпанирам на цигулка, свиря и на виола" - обяснява облеченият в халат домакин. "О-о-о" - повдига вежди в знак на одобрение ученият, когато разбира, че и българчето свири на цигулка и дори е донесло своята "Кремона" чак от родината си.

След време на благотворителен концерт в берлинската синагога Зайков ще се убеди, че неговият учител освен велик физик е и добър цигулар. На друг благотворителен концерт пък българинът е изненадан от един необичаен квартет. На него освен Айнщайн (цигулка), свирят и трима учени, все Нобелови лауреати: Макс Планк (пиано), Фрондлих (виола) и Макс фон Лауфе (виолончело). Айнщайн освен таланта на учен и музикант притежава и божия дар да се раздава. "Веднъж даде последните си пари на двама закъсали унгарски студенти, а после ми поиска петаче за трамваен билет." Тази случка ще разказва често впоследствие Рашко Зайков на дъщеря си Виолета. "Вуйчо беше изключително скромен човек, казваше: "Не ми трябват коли и вили, щом имам маса, хартия и няколко молива да работя" - разказва племенницата му Атанаска Лингурска. "Способен бе да се задълбочи до степен да не чува гюрултията, която вдигахме с братовчедка ми", добавя тя. Можел да работи без прекъсване пет дни и четири нощи, а после не помнел дали изобщо се е хранил. Уникалната му способност да се задълбочава го подпомага да напише и публикува през 1928 г. на немски език книгата си "Релативистка теория на петте измерения", за която Айнщайн пише ласкави отзиви. Ученият обаче не пести критиката си към българина, когато я заслужава. "Трябва да се рия като петел на бунище във Вашите изчисления, съпроводени с неголям текст, за да разбера физическия смисъл на написаното" - ядосва се той на Рашко в писмо по повод нечетлива чернова. "Нужно Ви е понякога да Ви се мие главата" (подобно на българското "да му се трие сол на главата", бел. ред.), мъмри го той. Айнщайн обаче не пропуска да поздрави в писмата си майката на българина Зайков, комуто вещае бляскава научна кариера в родината. Дъщеря му Марго дори се увлича по българската бродерия и разменя писма и схеми за модели със Славка Зайкова. Кореспонденцията между Айнщайн и Рашко Зайков прекъсва в годините на Втората световна война. Запалителна бомба уцелва при бомбардировка къщата на българския физик през 1943 г. Под развалините остават и писмата на Айнщайн.

Вместо бляскава кариера краят на войната донася на Зайков началото от поредица професионални митарства. Германският възпитаник е подозрителен за новата комунистическа власт. След 9 септември 1944 г. упорито е издирван и "викан за справка" от съветското командване в София. Веднъж престоява в ареста три денонощия, а после упорито отказва да каже на близките си за какво са го питали. "В Германия вероятно е работил по някои теоретични въпроси, свързани с атомната бомба", предполагат роднините му. През 30-те години в бившия Съветски съюз от българските физици е известен само Рашко Зайков. През целия си живот той поддържа научна кореспонденция с големия руски учен проф. Иваненко. Работа за него като физик-теоретик обаче не се намира. Пречка са познанствата му със западни учени. За да изхранва семейството си, Зайков е принуден да работи от 1946 до 1953 г. като началник отделение "Статистика" в ДЗИ. На дъщеря му Виолета е отказано да учи в английската гимназия. Едва през 1953 г. чрез застъпничеството на проф. Георги Наджаков Зайков става старши научен сътрудник в Института по физика при БАН. Изборът му за професор се протака умишлено с години. В деня на едно от заседанията, когато се решава въпросът за научната му титла, от Италия се връща акад. Никола Бонев. Неговият категоричен глас надделява и Рашко Зайков най-сетне получава изстраданото си професорско звание. "На аерогарата в Рим ме изпрати председателят на Италианската академия на науките проф. Леви Чевита. Попита ме какво е станало с Рашко Зайков, един много способен български учен, с когото си кореспондирал, но от 1944 г. нямал никакви известия. Помоли ме, ако Зайков е жив, да предам искрените му почитания, ако е починал - да предам съболезнования на близките му" - разказал акад. Бонев пред комисията. "Беше ми неудобно да му кажа, че той все още не е професор. Сега, като знаете какъв световен авторитет признава Зайков, решавайте дали да не му дадете заслуженото звание" - отсякъл академикът. След категоричните му думи всички от комисията гласували Зайков да стане професор.

Проф. Рашко Зайков има 11 значими научни публикации по приложна математика, 46 по теоретична физика, 3 натурфилософски и 10 научнопопулярни публикации, голяма част от тях издадени и в чужбина. Въпреки присъщата за всички гении разсеяност той владеел до съвършенство шест чужди езика.

Проф. Рашко Зайков умира на 25 ноември 1982 г. Шестнадесет години след неговата смърт името му е на път да бъде забравено така, както бе премълчавано упорито десетилетия наред по време на комунистическия режим.