Пряка реч
БЮРО ЗА ИЗГУБЕНИ СТОЛЕТИЯ
Калин ДОНКОВ

Като минава времето - сякаш всичко минава.

Но понякога - не.

Възрастен кинематографист, легенда не, антика в българското изкуство, ме залови по телефона, че гледам януарските вълнения пред Народното събрание. Чувах в слушалката, че и неговият телевизор работи: старецът бе вече възглух, та звукът бе усилен докрай. "Много интересно - рече той. - На този площад толкова хора не е имало от посрещането на Червената армия." Изкикотих се от душа. Хапливостта му ме зарадва: беше във форма. Само той можеше да назове нещо, което всички избягваха. Изсмях се и забравих. Спомних си го пак през януари, когато телевизията ни върна събитията от миналата година. Този път май не се смях. И вече си го спомням всеки ден.

В България периодичните възторзи периодично помръкват. Дюдюкане и покруса завършват всеки триумф. Идеали биват прегръщани, после употребявани, после омаскарявани и захвърляни. Истината е, че онова множество в нозете на Царя Освободител не извикваше конфузния спомен у никого, освен у стария ми приятел. Дори той, обаче, бе повече разтревожен, отколкото саркастичен. Приятният гъдел от съвпаденията и гафовете на историята в България отдавна е преминал в хроничен, непоносим сърбеж. А кой се наслаждава на псориазиса? Стана тъпо и примитивно да се развличаш с предсказания, банално е да си пророк. А и лесно е да си пророк - стига да не си глупак.

Ето: отива си векът и се озърта някой ще пожали ли за него. Може би си струва да скърбим - все пак животът ни остана в този век. И още по-скръбно - че точно в този век премина нашият живот. За България това бе векът на излъганите надежди. Векът на излъганите поколения.

Отделна тема са българските очаквания в зората на столетието. Вестниците от онова време са запазили покъртителни по своята чистота и простодушие прогнози, предположения, въжделения. В края на своето най-бляскаво столетие - деветнадесетото, българинът от цялата си душа е вярвал, че изпитните и кръвопролитието са зад гърба му, че назад са пренебрежението и подозрителността на Европа, че с труд, схватливост и сърцатост ще се приобщи към другите народи и ще получи признание, а и справедливост за своите болки. Днес тези редове звучат трогателно, а и трагично. Обърканият, шизофреничен двадесети век стъпка българската мечта, погаври се с българската правда, омърси и покруси българската душа. Нито една генерация не сбъдна своя идеал, нито една не изпълни своето предназначение.

Вгледайте се в снимките на българите отпреди стотина години. Безразлично дали са семейни, сватбени, ученически, войнишки. Или на разни дружества, чети и водосвети. Каква твърдост в изражения и в осанка, каква воля, страст и огън в очите на онези мъже и жени! Нашите прадеди са заставали пред обектива, като че ли да ни предадат послание. Енергията им тържествено струи към бъдещето. Къде отива тя? Къде угасва?

Невижданият подем на българската общност в началото на века я превръща в основно действащо лице на европейската сцена. Макар разсечена от граници, нацията е споена, с единно и силно сърце. Нейните борби не стихват, тя строи, укрепва, събира мощ, а и морал да се обедини. Българският национален идеал възвисява няколко поколения. В освободителните войни с еднакъв плам се бият българите от Отечеството и българите извън него. Патриотичният унес на тези мъже е непознат в тогавашния свят. Те се стичат от поробените Тракия и Македония, напускат университетите в Женева и Мюнхен, товарят се на корабите в Нови Орлеан - за да умрат на фронта. Подвигът им хипнотизира Европа. Един народ на крилете на своята мечта и на своята правда мачка крепости и разпилява армии, военното му изкуство смайва, храбростта му покъртва. В окопите, в атаките "На нож!", в нивята, в работилниците - усилието обединява малки и големи, до последната силица, до последната душа, отдадена за България.

Мирните договори идват по-жестоки от самите войни. Отмъщение вместо справедливост. Гавра вместо покой. Поколенията, които сътвориха освободителния подвиг, са попарени. Мъртвите са подиграни. Милиони са предадени на нови поробители. България е озлочестена, ограбена, оклеветена. Диви сенегалци бдят софиянци да не се движат по тротоарите. Френски офицери, изумени, пишат до домашните си, че българите, представете си, имали черкви, бани, кинематограф! Гузна Европа дори не прави усилие да скрие греха си. Тя също е излъгала - и българите, и Бога.

И тази лъжа първа посява цинизма по нашите земи... Тук откриват, че правото, храбростта и саможертвата не струват нищо в този век. Че истината и доблестта не могат да противостоят на силата и вероломството.

Покрусата е тъй всеобща и безизходна, че пропуканият и разединен народ сякаш никога няма да намери съгласието вътре в себе си. Идва страшното време, когато той ще търси решението в проливане на собствената си кръв. И заедно с това - непредполаганият, неразгадаем за външния свят културен и стопански възход. Върху разорението и разочарованието се възправя една България, която с темпове и показатели изумява познавачите, а с разцвета си, стандарта и благоденствието извиква черна завист у врагове и съседи. Цифрите, а и цените от легендарната 1939 г. будят въздишка и днес. Модерна, динамична икономика е амбицията на новото поколение, жадуващо реванш за крушението на националния идеал. След ратния подвиг идва времето на трудовия. Разцъфтяват дарбата, въображението, предприемчивостта на новата генерация българи. Първенство на Балканите е бързо достигната, но не единствена цел. Народът е устремен към богатата, развита Европа. Остава, може би, последната крачка и... Европа изчезва. Загубва се в пожарища и барутни облаци. Когато войната свършва - и това поколение открива, че надеждите му са били мираж, че невижданите му енергии са изветрели в Космоса. Национализацията помита съграденото. България се връща на изходната точка.

Цинизмът не пропуска този миг. Подкопана е завинаги вярата в значението на способностите, на усърдието, на личността. Може и без това, може и просто с власт, просто с принуда...

Идва ред на илюзията за равенство, за общонародна собственост. И на голямата измама: всекиму според труда. Половин век трудът, не точно тъй възнаграден, беше реалност. Имаше и вяра, която днес вече ни изглежда мистична: че социализмът ще раздели поравно голямото световно щастие и че за всеки ще има пай от него. Че благоденствието е неизбежно, макар и неизвестно кога. Че кадрите решават всичко. Че човек за човека е другар, приятел и брат. Или онова - за въздуха и слънцето... Или за икономиката, която трябва да е икономична... Тази вяра, дори обилно посолена с вицове, също работеше и хората чистосърдечно очакваха предписаното от класиците да се сбъдне още в техния (на хората, не на класиците) живот.Имаше нещо смущаващо в това, че главна съставка на този идеал бе отрицанието на предишните два. Но то се приемаше някак с обяснението, че те тъй и тъй са се провалили. Подръпването на социалната струна бе напълно достатъчно. И всички се наслаждаваха на шанса - безплатно! - да опитат "нещото", което ги вълнуваше. Хиляди прекрачиха в науката. Други хиляди - в изкуството. Отделно: в никое друго време толкова хора в България не са чели и гледали Шекспир. Днес всички се питат кой е допуснал това...

Но и епохата на ломските ямки и на хармонично развитата личност приключи конфузно и грубо. Може би от толкова много победи земята ни сега напомня пейзаж след битката. Поредното излъгано поколение лекува раните си. Отнета му бе единствената свястна, но въобразена реалност - светлото бъдеще. Отнет му бе и смисълът на собствените му лишения и жертви. Отменени бяха всичките му надежди и очаквания. Зачеркнато бе в самото си предназначение: половин век се учеше да живее по комунистически, а сега трябва да строи капитализъм. Разочарованието коси, буквално и преносно, неговите редици. То, както и предишните излъгани поколения, ще си замине неутешено.

Остана само още един пласт цинизъм: на демагогията, на голословието, на користно, развратно изконсумирания идеал.

И идва новото, последното поколение на века. То не е поколението на патриотичните блянове. Нито на изгарящата стопанска амбиция. Нито на упоителната социална мечта. Това е поколението на нравствения максимализъм, на вярата в човешките ценности. То е на ред да се бори. То е на ред да губи.

Откривам, че сравнително неотдавна, а сякаш преди цяла вечност (1995), съм писал в един вестник:

"Между великите илюзии на тоталитарното време бе и вярата в единния светъл капитализъм, изправител на недъзите на обществото. Народът си представяше, че както при социализма нямаше болести, земетресения и железопътни катастрофи, тъй "оттатък" няма лъжци, интриганти, кариеристи и доносници. Бяхме си внушили, че само при нас всеки се труди според способностите, а получава според дяволъка. Надеждата ни бе в математичната чистота на бизнеса, която (смятахме) не търпи ни бездарие, ни демагогия."

Наистина посрещнахме капитализма с приятната заблуда, трупана още в недрата на социалистическото общество: че усърдието и способностите там се възнаграждават, че кадърните са богати, а мързеливите спят под мостовете, че истината и съвестта са на почит, че измамата се наказва строго, че демагогията не струва пукната пара. И вярвахме, че се събуждаме в общество, в което всеки ще заеме мястото, което заслужава. Че полезният ще струва повече от безделника. Че образованият ще стои по-високо от невежия. Че честният ще е предпочитан пред нехранимайкото. Че талантливият ще излезе от сянката на бездарника. Че няма да има хляб за ласкателя, за доносника, за кариериста.

И прочее маниловщина всевъзможна...

Натрупаният в този сбъркан век цинизъм сега готви генерално сражение на днешните поколения. Цинизмът е оръжието на мрачните герои от близкото бъдеще, с което те ще сломят и употребят нацията. Вулгарни, неприкрити хитреци, пладнешки "бизнесмени", пребоядисани и все още пребоядисващи се политици, мазни или истерични "интелектуалци", довчерашни активисти на партийната правда, довчерашни ударници на социалистическото изкуство, кухи, безплодни "общественици", всякакви усърдни дърдорковци или просто засмени до ушите симпатяги.

Те ще осребрят и ще отмъкнат целия трудов и морален кредит на този народ, те ще ограбят и разпилеят неговата пот, вълненията и надеждите му - само с едно просто, почти като аритметично действие преминаване от плюс към минус. Но те ще ограбят и поругаят и душата му, морала и добродетелите му ще съсипят с неудържимия си възход. Те ще му покажат онова, което той отдавна подозира, но дълбоко в себе си досега е отхвърлял: че трудът, честта и съвестта нямат място, нито цена в този живот. Че разложението е старт към преуспяването. И че всичко, изповядвано и отстоявано от него, се отменя.

Когато нашето поколение загуби тази битка, България няма вече да е България, както и българите ще са нещо друго.

Ако нашето поколение загуби тази битка, този век следва да се извади от летоброенето на българското племе.

И ако се сетят някога за него, потомците ще трябва да си го потърсят в Бюрото за изгубени столетия.