Хроники
ПАН МАЧЕЙ И СТАРИТЕ БЪЛГАРИ
Георги АСЬОВ

Мачей Стрийковски (около 1547-след 1582 г.), полски ренесансов историк и поет, е роден в Стрийкув, Ленчицко, в шляхтишко семейство. През 1567-1570 г. учи в Краковския университет, после воюва в Прусия, Латвия и Московията, достигайки до Волга. През есента на 1574 г. е включен в пратеничество до турския султан, което се завръща в Полша след Великден 1575 г. Тогава той посещава България, Цариград и околностите му. Впечатленията и приключенията си в Турция описва в отделни абзаци и вметки в проза и стихове, разпръснати из обемистия му труд "Хроника полска, литовска, жмудска и на цялата Русия", издадена през 1582 г. в Кьонигсберг (днешния Калининград в Руската федерация). Фрагменти за България се срещат и в други негови творби, като част от ръкописите му е изгубена. Знае се например, че Стрийковски е имал и чисто шпионски, както ги нарича той, "одисеевски" задачи. Във връзка с тях пан Мачей нарисувал и планове на някои крепости и градове на юг от Дунава, чиято съдба е неизвестна.

"Хрониката" съдържа както непосредствени пътешественически впечатления от България, така и сведения за нейното минало, написани от един професионален историк, който използва множество полски, литовски, руски и други източници, включително съчиненията, оригинални или преводни, на плеяда европейски автори от античността до XVI в. Данните за България са доста широко застъпени - заради почетната позиция, която заема тя в изворите, с които е работил авторът; поради все още живия спомен за някогашната й значимост и не на последно място - заради славянския месианизъм на Стрийковски.

Според обикнатия ренесансов похват, пан Мачей постоянно се обръща към класическата древност, търсейки там корените на съвремието си. Ето защо и като историк, и като пътешественик той често "среща" из България следите на Омир и Овидий, на Орфей и Александър Велики, на Бакхус и Афродита и т.н. Изложението на Стрийковски е пълно с легендарни и фантастични мотиви, но това не е грях на поляка - такова е равнището на тогавашната историография в Европа. По тези причини сведенията му, собствени или заимствани от други автори, не страдат от прекалена достоверност. В случая обаче това е без значение. По-важното е, че през XVI столетие, а и през XVII и XVIII в., тъкмо историци като Стрийковски са законодателите на онези представи за България, които са имали старите поляци. Нашата задача тук е не да търсим кое в "Хроника-та" е вярно и кое не, а да потърсим именно представите, които е създавала у полския читател тя. От друга страна - като пътешественик пан Мачей е записал за вечни времена и немалко автентични и уникални сведения за българите от XVI в. (за което все още не сме му въздали дължимото). Преди да пристъпим към преразказ на тези сведения е необходимо да уточним, че Стрийковски нарича кирилицата "глаголица", славяните - "славаци", а при политикогеографското название "Русия" и етнонимите "русин" и "русак" поляците подразбират най-вече Украйна, Белорусия и тяхното славянско население, а по-малко Московската държава и "същинските" руснаци.

За Стрийковски, а и за други европейски автори, "славаците" са потомци на Ной, по-точно на неговия внук Мосох (откъдето идвало и "Москва", "московец"). Като тръгнали от Колхида и Кападокия, те се разселили на север чак в Московията. Славянският език се появил още при Вавилонското смешение, затова е не по-малко свещен от халдейския, еврейския, гръцкия или латинския.

После излезли "други народи на славянски език", наречени волгари или българи - по името на Волга (авторът не прави разлика между прабългари и славяни). От своите северни полета, пише пан Мачей, "нашите предци, славянските българи" тръгнали на юг към Черно море, превзели Крим, а през 420 г., предвождани от своя княз Дербал, се настанили в римската провинция между Дунав и Днестър, прогонвайки оттам даките. Дори съвременните българи, отбелязва той, открито признават, че са излезли от московските земи. През 454 г., като чули за кончината на император Теодосий, българите завоювали Горна и Долна Мизия и ги нарекли на своето име - България. После завзели почти цялата Тракия и през 467 г., побеждавайки император Зенон, обсадили и подпалили Константинопол. Заради техните нападения през 492 г. император Анастасий вдигнал дълга стена от Черно до Мраморно море и Стрийковски видял със собствените си очи остатъците от неговите зидове, ровове и валове срещу българите. След смъртта на ударения от гръм Анастасий българите, водени от Хрун III, плячкосали цялата му държава. Като се позовава на Йорданес пък, Стрийковски пише, че през 584 г. славаците минали Дунава и завоювали двете Мизии, Панония, Унгария, Австрия, Македония, Тракия и Илирия, побеждавайки многократно Рим и Византия.

През 718 г. те спасили Лъв III Иконоборец, след като изтребили до крак арабите, обсаждащи от 8 години Цариград. Славаците унищожили сарацинските кораби и галери с хитрост, като подпалили водата под тях. После с българите воювал император Михаил Куропалат. При пътуването си в Турция пан Мачей видял две грамадни колони, издигнати от василевса във връзка с тези събития. Едната от тях, която се намирала до Едикуле в Цариград, възхвалявала на гръцки и латински победите му над българите и арабите. Другата колона се издигала край Адрианопол, на мястото, където Михаил Куропалат претърпял тежко поражение от българите. Който е бил в Одрин, уверява Стрийковски, ще види следите от старите битки на българите с гърците: щитове от дърво и кожа с чудновата форма; страховити палици; железни топки на вериги; обковани с огромни гвоздеи тояги; стрели от арбалети; снаряди със заострени на кръст железни наконечници; парчета от мечове. И всички тези "военни инструменти", които той огледал добре, били окачени на стената до голямата Адрианополска порта. С победата си при Одрин българите завоювали земите до Адриатика и спечелили битката с надигналия се срещу тях лонгобардски крал Алгимунд. После заселили Епир и Албания, основавайки замъци и градове като Ябланец, Светиград, Яйце, Лиса, Мокра, Белград, Добра, Кроя, Новиград и др. Отчаян от пораженията си, Михаил Куропалат се оттеглил в манастир, но в крайна сметка пак паднал убит от българско оръжие, а римляните, които му се притекли на помощ, също били унищожени, като плененият им пълководец Асбалд бил изгорен жив.

Така се отблагодарили нашествениците на император Михаил, който през 790 г. изпратил в дар на всички българи и славаци "глаголическите букви Аз, Буки, Веди". Българи, сърби, далматинци, хървати и русаци веднага се хванали за тях и започнали да записват историята си, както и достигналите до тях стари предания за нея. А нашите поляци, отбелязва най-добросъвестно Стрийковски, (започнали да пишат) едва през 962 г. при Мешко I.

През 796 г. българите победили и убили император Никифор. В 859 г. папа Николай I им писал да приемат западното християнство, те се съгласили и той им изпратил легати и духовници, които прогонили гръцките си конкуренти. А като научили, че арабите нападат Испания, Италия и Франция и тамошните владетели са безпомощни срещу тях, българите се надигнали по свой почин и разгромили двукратно мюсюлманите в италианските земи, унищожавайки отново с хитрост флотата им. През 859 г. българският княз (Борис), който се бил оттеглил в манастир, детронирал и ослепил отдалия се на ерес свой първороден син (Владимир-Расате), въздигнал на престола по-младия (Симеон) и пак се върнал в обителта, където и починал. Ала българите все пак възприели гръцкото богослужение и се "придържат към него и досега".

Така с рицарските подвизи на тези славаци, дошли някога от Московските земи, от Тракийското до Венецианското море се ширнали сърби, българи, рагузанци, хървати, все потомци на волжките българи. От този народ били стълбовете на Вселенската църква свети Йероним и братята Кирил и Методий, "първите славянски апостоли, също от този българския род."

А по какви причини се наричат те славаци? - пита пан Мачей. И отговаря: защото много обичат славата. Възможно е, цитира той друг полски историк, Марчин Кромер, южните славяни да са си дали сами това име - заради славните си победи над Рим и Византия. Но не е изключено да са ги нарекли така и русаците, московците и поляците, които желаели на "земляците си" добра слава. А нас, шегува се тук Стрийковски, трябва да ни нарекат слабаци, защото сме много отслабнали (това е написано от гражданин на Полско-Литовската държава, тогава десетократно по-голяма от днешна България!).

Ако изключим описанието на походите на киевския княз Святослав, оттук нататък сведенията за България и българите са вече само фрагментарни. Така например пан Мачей отбелязва, че майката на князете Борис и Глеб, първите източнославянски военни светци, е българка. Описвайки нахлуването на ордите на Батий в Полша през 1241 г., той пише, че след това татарите опустошили с "огън и сабя" също така Унгария, Сърбия, Босна, Хърватско и България. При татарското нашествие от 1285 г. се споменава вече само плячкосването на Унгария и Византия. В този контекст интересни са последиците от един поход на литовския княз Олгерд през 1331 г., който разбил татарите в Дивите поля (в черноморските степи северно от Дунава). Част от разпилените татари потърсили убежище в Добруджа, където и се заселили. Според Стрийковски потомците на тези татари, каквито той срещнал при Силистра, вече говорели на славянски и се занимавали със земеделие. Те посрещнали полските пратеници гостоприемно, черпели ги с "грозде и сладки дини" и на въпросите за произхода си отговаряли, че техните предци били прогонени тук от литовците.

За завоюването на Балканите от турците се казва само, че султан Мурад покорил българските, сръбските, босненските и албанските земи и направил Одрин своя столица. Това впрочем не останало без последици и за Полша. Според пан Мачей през 1376 г. папата, изплашен от турско нахлуване в Италия, изнудил полското духовенство да му плати данък за война срещу Турция (без да се съобразява, както изтъква хронистът, че в същото време поляците воювали с Литва). Малко повече е казано за Косовската битка през 1389 г., която историкът смята за спечелена от славаците. В България самият той бил чувал българи, бошнаци и сърби да пеят за тази битка тъжни и "смесени с веселост" песни. Споменава се и разгромът на кръстоносците на Сигизмунд I Унгарски при Никопол през 1396 г. от султан Баязид. Стрийковски посетил гробището на загиналите, сред които имало и поляци, и установил, че то се поддържа образцово от местните българи.

Опирайки се на данни от други полски историци, пан Мачей пише пространна ода за двата похода на Владислав Варненчик през 1443-1444 г., в която между другото се казва:

Сам бях там в онези поля, където нашите предци

турчина са били; за тях и до днес пеят сърбите.

Видях Варна с плач; край нея приведен орач

да намира в земята изгнили брони и да се чуди,

да изорава шлемове, щитове различни,

копия, саби ръждясали, боздугани, доспехи.

Вървях и през рова, в който паднал Владислав -

един грък ми показа мястото,

жалейки поразените християни и краля...

От пленените при Варна шляхтичи султан Мурад избрал 12 красиви младежи за "ложето си" в Одрин. А те се заклели да го убият, но били предадени от един българин, допуснат непредпазливо на съвещанията им. За да не попаднат живи в ръцете на турците, заговорниците се избили един друг.

Интересно е едно сведение за 1498 г., според което молдовският владетел Стефан нахлул в украинското Подоле и Полша, като той и съюзниците му - турци и татари, отвлекли и продали в робство - в Тракия, Македония, Гърция и Азия - сто хиляди жени и мъже. Цифрата е несъмнено преувеличена, но самото събитие заслужава специално внимание, тъй като столетия наред такива нещастия сполетяват безброй взети в "ясър" поляци (така че във вените на днешните балканци тече и полска кръв, за която те дори не подозират). Пак по тази причина много полски историци от XIX в. смятат българите мохамедани за потурчени потомци на отвличаните от Полша нещастници. В лаконично съобщение за 1509 г. се отбелязва за тежко земетресение на Балканите и в Италия. През 1511 г. пък молдовският владетел Богдан събрал за война с перекопските татари голяма войска, в която имало и много българи (тук също не става въпрос за прецедент, а за практиката български наемници да се бият за Влашко и Молдова срещу най-различни противници - също значим феномен, към който съвременната ни наука все още не проявява интерес).

Особено ценни са сведенията на "Хрониката" за историческата памет у българите от XVI в. На едно място, където се занимава със славянските езически богове, Стрийковски пише: "Чехите и българите, нашите славянски братя, почитали особено Нерод и Радамас." Тъй като изречението му тук е доста засукано, не става ясно откъде полякът е взел това сведение. Във всеки случай, в същото изречение се казва, че при разговори с български теолози те го уверявали, че "българите първи сред славаците приели християнската вяра". Интересното тук е както високото народностно самочувствие на българите, така и фактът, че ерудираният възпитаник на Краковския университет е срещал в България равностойни събеседници - нещо, което не може да се каже за по-сетнешните времена. Другаде той пише за хървати и българи, които му разказвали, че техните народи са получили земите си от самия Александър Велики - с писана в Александрия със златни букви грамота, която обаче попаднала в турската съкровищница при превземането на Константинопол от Мехмед II. Сърби и българи пък твърдели, че са наследници на земите в Пафлагония (Мала Азия), защото там били в древността поселищата на техните деди. Пан Мачей се уверил в това в не една беседа с тях през 1574 г. А ето какво научил за тракийските могили. В Тракия и в България, обяснява аналистът, често се срещат могили от дялан камък или насипани като високи хълмове, в които лежат телата на войнствени князе. За техния живот и подвизите им сърбите пеели песни в съпровод на гусли. В друг пасаж, вече без връзка с могилите, се казва: "В Турция по улиците, по пазарите и обикновените площади, с гусли, гъдулки, гайди и арфи, възпяват в съчинени стихове храбрите дела на знатните князе и рицари." Песните се слушали от простолюдието с голяма радост. Освен това при войни срещу християните султанската хазна плащала на скитащи певци, които да измислят и пеят по кервансараите "прекрасни песни" на турски и славянски език - за храбростта на еничарите, пашите, санджаците, чаушите и спахиите (както Стрийковски сам видял при онези, които се връщали от войната срещу испанците в Тунис).

В много български градчета (тук поименно е назован Русчук) поляците наблюдавали как местното население отбелязва Задушница. Както и в Лифландия (между Латвия и Естония) българите също подреждали гробищата и "плачели, пеейки", особено жените, които превъзнасяли смелостта, добродетелите и стопанските умения на своите съпрузи. Освен това българите уреждали молебени, палели свещи, прикадявали гробовете с кандила, раздавали милостиня на бедняците и дори оставяли храна за птиците, кучетата и котките.

Хронистът пише твърде малко за положението на балканските народи под властта на Полумесеца, макар че въпреки "дипломатическия си имунитет" изпитал двукратно на гърба си прелестите на османския ред. В Цариград двама турски лодкари се опитали да го продадат като роб на галера, но той се справил с тях, налагайки ги с веслото. А при градчетата Казанбунар и Чятаци пан Мачей се изгубил от другарите си и само Господ го спасил от разбойничеството на "войниците, хайдутите и еничарите", които се връщали от войната в Тунис. Сред редките изключения са едно споменаване на съпровождащия полското пратеничество еничарин, който принуждавал български и сръбски християни да "изкачват с биволи нашите коли по скалите", както и един стих в предговора на "Хрониката": "Грък, албанец и македонец в робство стенат." Най-накрая Стрийковски съобщава и за велик глад в турските земи през 1574-1575 г., което обаче не бива да се свързва с чуждото потисничество, тъй като подобни бедствия са доста обичайно явление в почти цяла тогавашна Европа. В същото време обаче в имаретите към джамиите давали на всеки пътник, мюсюлманин или християнин, безплатен подслон и храна, като в менюто влизали овнешко със зеле, ориз, каши, биволско мляко и хляб.

Като човек, роден и живял сред безкрайни поля и степи, нашият летописец е изключително впечатлен от Стара планина и Родопите. За него непроходимият Балкан достига до облаците и е достатъчна само една стълба, за да се озове човек на Небето. Над тесните проходи, през които пъплят биволските коли, са надвиснали страховити скали, а разпенените води падат отвисоко с оглушителен шум. Заедно с този поетичен мотив, който се повтаря неколкократно и в проза, като истински рай е възпята Югоизточна Тракия с нейните кипариси, златни портокали и цитруси, които никога не губят красотата си; с маслиновите и смокиновите горички; с вълшебното вино, което ти поднасят "направо от пресата"; и с античните митове и предания, така мили на сърцето на всеки ренесансов човек.