Общество
ТЪРСЯТ СЕ ГРАЖДАНИ
Евгени КОЛЕВ

Кръвта по асфалта изпълва съзнанието. Като магнит привлича хората. Минувачите се спират. Журналистите като мухи залепват за нея. Убийствата, войните, природните бедствия, катастрофите са благодатна храна за медиите. Смъртта продава добре вестниците. Хората четат с удоволствие кървавите подробности. Пускат телевизорите си, за да видят нечие проснато на улицата мъртво тяло. Стичащата се по асфалта кръв. Проблясъците на полицейските буркани. Линейките. Изнасянето на трупа...

Но никой не пита: "А после какво?"

Общественият интерес към убийствата и трагедиите в България обаче трае кратко. Докато засъхне кръвта. Докато изстине тялото. В това обществено воайорство има нещо нечисто.

Никой не се опитва да надникне зад самия факт на едно убийство. Да разбере какво става след него. И журналистите, следвайки правилото, че търсенето определя предлагането, се въртят повече около механизма на престъплението. Около детайлите, кървавите подробности. Тях, както и обществото, не ги интересува мотивът, накарал един човек да лиши от живот себеподобен. Да прекрачи границата на нормалното и да премине в тъмната част на живота. Не ги интересува ЗАЩО, а само КАК. На втори план остава и въпросът - ще бъде ли наказан извършителят на едно престъпно деяние. Първо, защото при залавянето му хората автоматично си казват: "И какво от това? И този ще го пуснат под гаранция." И друго - обществото няма усещането, че е в състояние да бъде фактор при решаването и реализирането на собствената си съдба. Това предопределя състоянието на правозащитната система в България. Полицаи, следователи, прокурори, съдии демонстрират старание за залавянето и справедливото наказване на извършителите, докато са в светлината на общественото внимание. То играе ролята на стимулатор. Но когато прожекторите угаснат, папките с дела за неразкритите убийства, грабежи, изнасилвания започват да се местят от ъгъл в ъгъл на прашните затрупани следователски бюра, да "циркулират" между отделните звена на наказателния процес. А извършителите на престъпление, ако са дребни - с години търкат наровете в очакване на присъда. Ако са "барони" - остават на свобода.

Обществото не е в състояние да се превърне в онзи коректив, който би накарал правозащитната система да работи ефикасно. То не оказва подкрепа, не осъществява контрол. Като че ли въобще не се интересува какво става в собствената му страна. А нещата тук са като при кокошката и яйцето. Ако правораздавателните органи работят добре, те ще имат доверието и подкрепата на хората. Но ако нямат подкрепата и доверието на обществото, което да осъществява и контрол върху дейността им, органите няма да работят добре.

Гражданско общество? Търсят се граждани

В България гражданско общество няма.

Независимо от всички твърдения на социолози, политолози и народопсихолози. Това личи и от реакцията на обществото към престъплението. Обществото у нас няма нагласа да отстоява справедливостта по принцип. През последните години наблюдаваме консолидация на големи групи от българи, само когато става дума за подкрепа за политическа кауза или при отстояване на икономически интереси. И в двата случая груповият интерес е равен на сбора на частните интереси на индивидите. Но съвкупността от индивиди все още не е гражданско общество. Трябва да имаме и граждани. (Помните ли, преди 10 ноември 1989 г. обръщението "гражданин"се използваше само в милицията и съда - към недостойните да се наричат "другари".) Съвкупността от индивиди, наричана у нас гражданско общество, не е склонна да защитава индивидуалния интерес на един или друг свой член. Защитата на правата по принцип не е любимо занимание на нашето общество. А престъпленията (с малки изключения) - независимо от степента на обществена опасност - засягат единствено имуществото, здравето, живота на индивида, срещу когото са насочени. Тогава обществото в България остава безучастно. Въпреки че това днес може да се случи на всеки от нас, хората предпочитат да мислят "Не и на мен!"

Невъзможността гражданското общество да набере достатъчно сили, за да стане коректив на официалната власт, се дължи и на факта, че у нас съществува амбиция всичко да се институционализира. Така още в зародиш гражданските обединения - екологични, женски, младежки - бяха трасформирани в политически партии. Някои от тях влязоха във властта и окончателно загубиха гражданския си, неформален характер.

Кучето си лае, керванът?

В България съдебните зали не са посещавани.

В САЩ един съдебен процес (и не само срещу звезда от величина на О'Джей Симпсън) може да събере толкова зрители, колкото и мач от НБА. Хората не отиват в съда само от любопитство - те изразяват гражданската си позиция. При тях съществува вярата, че обществото само може да решава въпросите, които засягат интересите му. Или поне да бъде страна в дискусията при решаването им. В редица страни се води обществен дебат "за" и "против" смъртното наказание. Някъде спорният въпрос се решава с всенародно допитване. А у нас това говорят единствено политиците. Между другото, когато изчерпят по-атрактивните теми. Нито една поправка в наказателното ни законодателство не бе продиктувана от обществената нагласа. Тя бе плод на политически и юридически решения. Обществото оставаше безучастно.

Дори арестът на един от най-големите български "фараони" - Иво Недялков, остана без достатъчно внимание. А от него и другите като него пострадаха стотици хиляди българи. Властите в България - законодателна, изпълнителна и съдебна, а дори и четвъртата - не са научени да се вслушват във vox populi. За тях това все още е глас в пустиня.

Демокрацията у нас дойде като хаотично и неорганизирано (а може би стриктно програмирано и дирижирано) явление. Моделите от развитите демокрации се пренасяха без адаптация към българската реалност, към спецификата на българската (балканска) народопсихология. И след най-популярната форма - митингите, дойдоха и подписките. Като форма за изразяване на мнение. От 1989 г. насам България бе залята от всевъзможни подписки. С повод и без повод. Така самата форма на гражданско волеизявление бе опорочена. Хората минаваха пред уличните събирачи на вотове и си казваха: "Какво пък, едно подписче..." И властите престанаха да обръщат внимание. Както вероятно ще престанат да обръщат внимание и на митингите.

Животът е като театър. Държавата е актьор и тя играе ролята си пред своя народ. И когато актьорът е слаб, публиката предпочита да си тръгне още в антракта. В антракта след 1989 г. много българи поискаха да напуснат студения мрачен театър, в който години наред гледаха слаба пиеса. Но там, където отидоха, предпочитат модерния театър, където публиката активно участва в представлението. А и билетите са скъпи. И много нашенци се върнаха. В скучния провинциален театър България, където актьорите са слаби, но никой не ти пречи да люпиш семки и да дремеш по време на представлението.

Стадото отглежда вълците

Правило е, че там, където има силно гражданско общество, има и силна държава. Силна държава при слабо гражданско общество предполага диктатура. Обратното е на практика трудно осъществимо. Слаба държава и слабо гражданско общество е моделът, който води до гибел. И държавата, и обществото. За жалост, нашата страна все още не е направила решителната стъпка, за да се отдалеча достатъчно от последния модел.

На такава почва престъпността вирее най-добре. Красноречив пример - Сицилия. Реално в подобни условия управлява престъпността. Тя се слива с държавата. Иззема функциите й. И се ражда мафия.

За разлика от обществото в България, престъпните сдружения са силни в отстояването на груповите си интереси. Те използват всички средства за постигане на целите си.

Независимо от декларациите на правителства, парламенти, министри, магистрати, че е обявена война на престъпността, победа в такава битка е невъзможна без подкрепа от страна на обществото. Правораздавателните органи нямат тил. Нямат опора. Обществото, без да стига до причините, критикува липсата на ефективност в работата на полиция, следствие, прокуратура.

И докато хората като хипнотизирани гледат нечия кръв на асфалта, престъпността стяга примката около шията ни. Не на него или на мен. На всекиго от нас.