Архив
МЕЦЕНАТ И ТАЛАНТ СЕ ПРИВЛИЧАТ И ОТБЛЪСКВАТ
Петър ВЕЛИЧКОВ

Александър Балабанов и Павел Генадиев се запознават през 1904 г. Синът на издателя Христо Данов - Милуш - завежда Балабанов в дома на бъдещия издател на най-луксозното българско списание "Художник", първият брой на което излиза на 15 септември 1905 г. Милуш Данов и Генадиев са приятели от детинство, а по-късно се и сродяват. Данов пък познава Балабанов от Лайпциг, като свой състудент. Срещата на бедния, но талантлив Балабанов с богатия и щедър меценат Генадиев има добър резултат. Данов описва състудента си като даровит млад човек, със сериозни литературни и класически познания. Генадиев е виждал младежа във веселата компания на карикатуриста Александър Божинов, която почти всяка вечер се разсейва в свой, специален кът на Прошековата бирария "Дълбок зимник".

Първите впечатления на Генадиев са, че има пред себе си един набит, къс и недодялан човек, с грубо червено лице, и както пише в спомените си, "който приказва много и доста интересно и чийто поглед обикновено не се спира в насрещния, а постоянно се мести от човек на човек, или се забива в земята". След тази опознавателна първа среща Балабанов свикнал да се отбива на приказки почти всеки ден. По това време той е назначен за учител в Първа мъжка гимназия, намираща се на ул. "Врабча", а домът на Генадиев бил съвсем наблизо - на ул. "Московска". Времето Балабанов избира да е около обяд, така че любезният домакин винаги го канел на трапезата си. Меценатът вижда, че новият му познайник явно живее в оскъдица, че е зле облечен и още по-зле обут.

"Нито дрехите му приличаха на дрехи, нито шапката му - на шапка, нито обущата му - на обуща - пише в спомените си Генадиев. - Един следобед, преди да влезем с Балабанов в моята работна стая, жена ми ме извика в спалнята да ми каже нещо важно. "Видя ли обущата на Балабана?" "Какво има да им виждам? Сигурно от седмици непочистени." "Не, не, като влезеш в стаята си, погледни краката му. Горкият!" Влязох и първата ми работа беше да погледна обущата на Балабанова. И останах поразен. Дясната му обувка отпред бе цъфнала и от лъвската й уста се подаваше палецът на Балабановия крак. "Абе, Балабане! Как можеш така да ходиш из улиците! Не се ли стесняваш пред учениците си? Я си виж десния крак! Ако нямаш други обуща, не можеш ли да се отбиеш у някой кърпач и да дадеш да ти поправят обувката? "Нямам пари бе, Павле! Какво да правя!"

Покъртеният Генадиев веднага отвежда Балабанов в магазина на Леви и умира от срам, когато изпод старите обуща се показват мръсни крака, обвити тук-там с парцали. След покупката на новите обуща меценатът отвежда зачервения Балабанов в съседния магазин и му купува една дузина чорапи.

"Аз почти обикнах Балабанова с всичките му качества и недостатъци. И той постепенно стана постоянен мой обеден сътрапезник - разказва Генадиев. - Жена ми също гледаше на качествата му с доверие, а на недостатъците му с пренебрежение." Балабанов е привлечен като редактор за III годишнина на издаваното от мецената му списание "Библиотека", негови публикации има в първата годишнина на "Художник", а от втората е един от редакторите на списанието, заедно със Симеон Радев.

Добрите чувства между меценат и талант обаче са поставени на изпитание около превода на Гьотевия "Фауст". Балабанов предлага да преведе от немски първата част на тази творба, Генадиев решава да я издаде като безплатна премия за четвъртата годишнина на "Библиотека". През юни 1906 г. абонатите трябва да я получат отпечатана. Балабанов непрекъснато потвърждава, че работи и че преводът ще е съвършен. В края на май с.г. се оказва, че не е преведен нито ред. Ето как описва сблъсъка между двамата издателят: "Един следобед, след като жена ми, майка й, двете й сестри и братчето й се прибраха, притиснах до стената Балабанова, обругах го много жестоко и му заявих, че ако до края на месеца не ми даде превода на "Фауст", аз сам ще седна да го преведа от руски и да го дам като негов превод." Тази заплаха явно не разтревожва кой знае колко Балабанов и Генадиев предприема светкавична офанзива. Издейства отпуск за Балабанов и го затваря в дома на своя приятел Киро Николов в Пловдив. На Балабанов са осигурени самостоятелна стая, добър обяд и още по-добре вечеря и... една дамаджана хубаво вино. Прозорецът гледа към Симеоновата градина. На 18-ия ден Балабанов се завръща в София, още непревел до края "Фауст". Едва към края на юни той се издължава на Генадиев, който сравнява превода с руските и остава недоволен, но го дава да се печата. Във второто издание от 1927 г. преводачът поправя превода си, заради който е награден с Гьотевия медал през 1932 г.

След излизането на "Фауст" с хонорара си за превода Балабанов стъпва на крак и според Генадиев, решава да се жени. Влюбва се в едно красиво момиче, балдъза на телеграфиста Урумов. И понеже момичето му отказало, Балабанов казва на Генадиев, че ще се самоубие. Генадиев се смилява и решава да прати Балабана в Лондон, където хем да научи английски, хем да се поразсее... В Лондон Балабанов успява да се влюби в още по-красиво момиче, австрийка, която работи като гувернантка в Лондон. Той е във възторг от Лия, както се казва тя, от нейната интелигентност и взаимното им увлечение. Ето че Балабанов ще се връща в София с годеницата си, а няма къща, където да я заведе. Поканените за кум Павел Генадиев и за кума - жена му Невена, веднага се разтичват. Нает е дом на ул. "Сан Стефано" 23 и в него кумът нарежда всичко - от чаената лъжичка до меката мебел в кабинета му. "Столове, бюро, маси, кресла, легла и килими купих на вехто от магазина на стария Голдщайн на пасаж "Св. Никола", домакинската посуда - от магазина на Дим. х. Георгиев и Петър Казанджиев на бул. "Дондуков", чаршафи, покривки, пердета, кърпи и одеала - от магазина на Пипев на "Леге", и постели и възглавници - от един магазин за такива работа на ул. "Солунска" - разказва Генадиев.- Разбира се, че Балабанов бе в голям възторг от цялата тая работа, която ми костваше няколко хиляди лева. Аз обаче, за да не го унизя, никога не дадох да разбере нито жена ми, нито г-жа Балабанова, че сам Балабанов не бе похарчил нито стотинка за уредбата на жилището си. Нали щях да го венчавам? Всичко мина като кумов подарък за сватбата му."

Неусетно покровителстваният Балабанов все повече и повече се издига като един от най-забележителните българи, както казва за него през 1935 г. писателят Хърбърт Уелс. В това време работите на Генадиев не вървят. Идва моментът, когато той смята, че Балабанов може да му помогне така, както той му е помагал някога. Генадиев не може да разбере, че славата на Балабанов не означава пари и че макар и знаменит, той си остава отново беден и даровит, какъвто е бил на младини. След спирането на "Художник" и "Библиотека" Генадиев с горчивина констатира, че благодарение на тях, Балабанов намира много отворени врати, една от които е и на Двореца.

В един момент къщата на Генадиев е продадена за фиктивни задължения, жена му е тежко болна от сърце, живеят под наем близо до поредното жилище на Балабана. Генадиев праща писмо с молба да му услужи Балабанов с 500 лв., но не получава никакъв отговор. След няколко месеца Генадиева умира. Случайно минаващият Балабанов, като вижда погребалната колесница пред Руската църква, си пробива път в навалицата, коленичи на улицата и така се прощава с покойната, на която посвещава превода си на "Фауст".

През 1952 г. Генадиев не може да различи образите на някои политици в обща снимка с Балабанов и го моли да се срещнат. "Макар да обещаваше, той никога не дойде у дома ми - горчиво си спомня Генадиев, - нито ми даде адреса си..." Последната им среща е на следващата година, близо до Народната библиотека. Генадиев не се сдържа и наругава Балабанов заради някои работи, писани в предговора към второто издание на "Фауст" от 1927 г. "Аз за Балабанова навремето направих всичко, което ми бе по силите. За голямо съжаление, той никога не прояви спрямо мене благодарността, която ми дължеше, а си е приписвал пред хората качества и дела, които му са били чужди - казва Генадиев. - Аз само мога да съжалявам за това."

Ето как талантът на Балабанов и изпарилите се пари на Генадиев не могат да се примирят. Генадиев оспорва в мемоарите си заслугите на Балабанов и С. Радев за "Художник", уж той превел всичко, а тях само щедро спонсорирал. Че неговите преводи били по-хубави от тези на Балабанов и т.н. Казват, че в гнева си човек е най-искрен. Но дали Балабанов, който винаги е имал само своята Муза, е могъл да помогне материално на Генадиев? Колкото щурецът може да нахрани мравката, толкова и талантът може да забогатее и да даде от парите си на своя меценат. В спомените си Генадиев обаче дава любопитни подробности за времето в началото на века, за своето ненадминато навремето и после списание "Художник", на чиито страници се появяват цяла дузина бъдещи класици на българската литература.