На живо
СЪЗНАНИЕ И СЪСТРАДАНИЕ СА СИНОНИМИ

Доктор НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ е роден през 1946 г. в София. Завършил е медицина, специалност психиатрия. Лекарската си практика започва в психиатричната болница в Карлуково. По-късно се връща в София като практикуващ психиатър. В момента работи в православната катедрална поликлиника "Св. Лука". Сам определя търсенията си като "намиране духовния произход на психичните страдания". От девет години чете лекции по психология в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".

Въпросите зададе - Лиза БЕЛЧЕВА

- В творческите среди имате славата на психиатър, който "консултира" литературни и театрални герои. Кой беше първият Ви такъв "пациент" и как се стигна до тези консултации?

- Малко преди смяната на режима срещнах Маргарита Младенова и актьори от театралната работилница "Сфумато". Бяха в началото на пътя, живееха в кризата на това начало. Бяха съчинили за себе си кратък текст, един вид манифест за края на изчерпаното време, текст за новия дълг на артиста. Наричаха го евангелие, сиреч добра вест. Помня това време на прелом, дори на разлом, с особена носталгия. Живеехме с усета за "нещо във въздуха", неизразим, пленителен усет. На последния етаж на НДК в малка зала с капандура към небето играеха Петрушевска, Чехов. Театърът ми се стори празнично беззаконие, изход от тираничната баналност на деня с възхитителна толерантност да дава всекиму думата. Оцених терапевтичната сила на играта. Разговаряхме много. Благодарен съм на тези хора.

- Каква лична причина имате да се занимавате с такава "диагностика"?

- Без колебание, това е поривът за невсекидневен разговор, шансът да се мине отвъд конвенциите на очевидното и накрая преходът от предпоследните към последните теми. В последна сметка, това, което Достоевски нарича разговор на човека с човек.

- Кои са незабравимите Ви "пациенти"?

- Хенхрих IV от едноименната пиеса на Пирандело, Крап от "Последният запис" на Бекет.

- С какви "екипи" (режисьори, актьори) се срещнахте? Какъв е подходът на авторите към подобни персонажи?

- Режисьорите и актьорите от "Сфумато", Галин Стоев, студенти от НАТФИЗ, с които ме свързва преподавателски ангажимент. Отделям разговорите с Крикор Азарян, особено ценни за мен с психологическата проницателност на този режисьор.

- Има ли в практиката Ви пациенти, които като че ли са слезли от сцената?

- Душевната болест, особено психотичното разстройство, е винаги страдание, нерядко трагедия. Трудна за романтизиране трагедия. Острата налудна криза е пределно изпитание, несподелима ситуация. Вярно е, от друга страна, че сривът на нормираното, конвенционално съзнание на нормалните е шанс за желанието. Тогава лицето може да избере маска, а площадът да се превърне в сцена. Целият свят може да бъде опакован с енергиите на желанието. Срещата с такъв радикален човешки проект предизвиква нещо, подобно на възхищение.

- Какво измъчва днешния човек, какво разрушава душата му?

- Никой не е там, където иска да бъде, нито това, което в сънищата си е. Търсим се и не се намираме. Такава е метафизическата ситуация на човека. Съществува жажда за вечност, за вечно качество на живота. Светът предлага малко за утоляване на тази жажда. Похотта да бъде притежаван обаче се изостря сюрреалистично при упадък на религиозното въображение. Чеслав Милош има дълбоки мисли за този упадък.

- Каква диагноза бихте сложили на днешния българин? Изобщо, възможна ли е обобщена диагноза на съвременника?

- Българите живеят с афективните отломъци на миналото, с унинието на настоящето и със смътни хедонистични блянове. Нашият сънародник е фрустрирано същество с аура на безадресна претенция. Имам впечатление за повсеместност на тиха конкурентна вражда, сприхава деловитост и пристъпи на нещо, напомнящо веселост. Българинът е, по правило, полунещастен човек, невъзпитан за радост. Радостта изисква щедрост и по-дълбоки мирогледни предположения от тези, на които българинът е типично способен.

- Как ще коментирате аматьорското схващане от последните години, че душевното заболяване може да бъде сполучлив изход от действителността?

- Винаги е налична тази воля да се изоставят суровите реалности на живота, да се емигрира в утопична страна. Съществува поезия на бягството. Съзнание и страдание са синоними. "Излекувай ме от повинността да съзнавам" е доловим припев на много души. Мнозина отказват да приемат неизбежната болка и поемат към екстравагантни светове, бягат в съноподобния свят на дрогата.

- Какви са вътрешните Ви опорни точки?

- Аз вярвам, че животът е внедрен в жива Тайна, съизмерима с моята съдба. Тази Тайна хората наричат Бог. Дори емпиричната църква не може да ме разочарова.

- Каква душевност изисква бъдещето?

- Камю казва, че следващият век ще се спаси или ще загине по Достоевски. Той или ще бъде религиозен, или изобщо няма да бъде. Междинните решения са сякаш изчерпани. Това е заслуга на големите политически утопии.

- Реализмът съставка ли е на душевното здраве, или е вид заболяване?

- Това е интересен въпрос. Съществува "реализъм" от Дарвинов тип, по-зъл от всяка болест. Един вид бестиализъм на нормалните. В някои среди това свойство има престиж на социална добродетел. Изумителен антропологичен тип, от определена гледна точка по-фантастичен от халюцинация. Истинското душевно здраве знае духовните нива на реалното и има грижа за истината. В това е разликата.