Футбол
ЛЕГИОНЕРИТЕ СЕ ЗАВРЪЩАТ БЕЗШУМНО
Пламен НИКОЛОВ

През последните месеци българските приятели на футбола стават свидетели на една тенденция, която много сполучливо се покрива с незабравимото заглавие на онзи стар филм "Уморените коне ги убиват, нали?" Един по един, без излишен шум и обяснения, в родината се завръщат момчетата, които преди четири години се превърнаха в национални герои. Те си идват уж за малко, но остават като че ли завинаги. Има нещо общо и нещо много тъжно в начина, по който се опитват да съхранят ореола и славата си, да ги предпазят от разрушителното любопитство. А човекът от трибуните иска да разбере всичко: защо, докога, откога, как, колко? В общи линии, той знае отговорите на повечето си въпроси, но държи непременно да ги чуе, да ги прочете някъде, за да поласкае собствената си аналитичност пред приятели - "Нали помните какво ви казах..."

Всъщност всичко е толкова обикновено и тривиално, лишено от изключителност и остри подправки. След дълги години на гурбет и европейски блясък обратният път към България изглежда напълно естествен. Времето на големите триумфи е изтекло безвъзвратно, умората си казва думата, парите - също, те са в състояние да превърнат в капризен досадник дори най-земния човек. Така изведнъж идва мигът, когато единственият друм води обратно към родината, където на знатната рожба се гледа всеопрощаващо.

Безспорният хит по средата на сезона, която съвпада с началото на календарната година, е завръщането в България на три от най-ярките звезди от националния тим.

Христо Стоичков, Емил Костадинов и Трифон Иванов облякоха отново екипа на ЦСКА

и по всичко личи, че ще останат в червения клуб до края на първенството. Някои откриват в решението пораженчески знак, други го тълкуват като желание да се потопят в по-спокойна обстановка за световните финали. Истината обаче е друга.

След жизнерадостни митарства из Испания и Швейцария железният бранител Трифон Иванов се установи трайно във Виена. Той намери добър прием в австрийската столица, получи равновесие и записа с "Рапид" най-високите си клубни успехи. Положението му започна да се дестабилизира от деня, в който премина в "Аустрия". Лутането между върли конкуренти в един град никога не е било признак за благополучие. Резултатът не закъсня. Трифон изпадна в немилост пред ръководството на новия си клуб и съвсем скоро се оказа нежелан във Виена, която го бе приела толкова радушно. Претенциите на третодивизионния тим с името на дунавския град да привлече българина само подсилиха шума от болезнената раздяла. Екзекуторът на руснаците в световната квалификация се завърна у дома с маската на непукист, който е удържал на някакви свои неясни принципи.

Преди да се приласкае отново под мишницата на ЦСКА, както бе правил всеки път между две европейски авантюри, Туньо се огледа на Запад чрез мениджърската агенция "Танев, Сираков и ко", не срещна желания към персоната си интерес и сложи подпис под нов контракт с червения клуб. Армейската публика го прие радушно, както всяка публика приема старите си любимци. Но футболистът едва ли е доволен от този принудителен трансфер. Неговите амбиции все още са свързани със земите отвъд Драгоман. Там всичко е по-уредено, по-привлекателно, по-красиво, пък и от хубавото трудно се отвиква. Ала животът е неумолим, годините вървят, краката стават непослушни. Кариерата отива към залез. Колкото и да не искаме да си го признаем.

Подобен път извървя и златното момче на българския футбол Емил Костадинов. При него всичко изглеждаше безоблачно и свежо, преди да започнат големите митарства, довели го отново в Борисовата градина. След славните години на титли и купи с ЦСКА и "Порто" най-омразният за Франция футболист премина през испанския "Депортиво" (Ла Коруня), германския "Байерн", турския "Фенербахче" и мексиканския УАНЛ, но никъде не се задържа достатъчно дълго, за да остави следа. В Европа дойде време за зимна подготовка, а Костадинов изведнъж се озова в пространството не само без отбор, но и в пълна безизходица. Мексиканците се отказаха от услугите на известното от Стария континент острие, а интерес към него проявяваха предимно турски клубове от втора ръка, което изглеждаше някак обидно за звезда от международен калибър. Емил запази достойнството си и след като изчака достатъчно дълго за нови оферти от чужбина, прие поканата на родния си клуб с уговорката, че решението му е временно. У нас обаче сме свикнали, че най-устойчиви са временните положения. Между съдбите на Трифон Иванов и Костадинов съществува поразително сходство.

Малко по-различно стоят нещата с Йордан Лечков,

чийто феноменален гол срещу Германия през американското лято на 1994-та даде съмнителни аргументи за негова защита при по-сетнешните му проблеми в бундеслигата. Усмихнатият плешивец напусна с грандиозни скандали "Хамбургер ШФ" и с присъщото си сладкодумие успя да се изкара жертва на треньорските своеволия. Не му потръгна обаче и в "Олимпик" (Марсилия). Там също се оказа, че разбиранията му за футбола не съвпадат с вижданията на треньора. С пълното убеждение, че е невинен, Лечков прелетя цяла Европа и се озова в Истанбул с надеждата да срещне в "Бешикташ" треньора на своите мечти. Този опит също не успя и Лечков изведнъж се усамоти в родния си Сливен. Усетил, че става досаден с премеждията си, в които все някой друг е крив, халфът заложи този път на абстрактни философски размисли върху живота и своето право да го ръководи. Сливенецът обяви, че решението му да напусне турския гранд не произтича от конфликти с наставника или ръководството и просто е плод на някакъв вътрешен повик, но едва ли някой приема думите му за чиста монета. В момента, когато този брой се намираше под печат, Лечков беше само на една ръка разстояние от писалката, приготвена за парафа му под договор с ЦСКА. Армейският клуб се оказа единственият пристан и за него преди световното първенство във Франция.

От бронзовите медалисти в САЩ обаче пръв повлече крак Емил Кременлиев. Неговият престой в "Олимпиакос" бе твърде кратък. Защитникът не успя да се утвърди в пирейския тим и без много пазарлъци и шум прие предложението на ЦСКА. След него червения екип облече Бончо Генчев и чак тогава дойде редът на звездите Костадинов, Стоичков.

Още през есента пътеката бе утъпкана от Борислав Михайлов

Рекордьорът по мачове в националния тим се сбогува с втородивизионния и прекалено провинциален "Рединг" и докато продължително лекуваше контузия, осъзна, че вече всъщност никой по света не се интересува от него. За Михайлов нямаше избор, трябваше да се примири с повторното си завръщане в България след мимолетното отклонение в "Ботев", от което поне му остана лиричната връзка със световната шампионка по художествена гимнастика Мария Петрова. Нещо повече - наложи се дори да преглътне факта, че вече не го смятат за сигурен титуляр в националния отбор. За човек с високото самочувствие на Михайлов вероятно не е лесно да понесе такива удари на съдбата. Точно затова той се постара да изгради около себе си надеждна изолация, която да му позволи по-безболезнено да приеме тревожните събития. Бившият капитан на националния тим застана пред вратата на "Славия" с пълното съзнание, че там треньор му е Наско Сираков, негов приятел, но и помощник на Христо Бонев. А точно от Легендата на пловдивския футбол зависи кой ще замине за Франция и дали Боби Михайлов ще пази за трети път на световни финали.

Такива неща се случиха напоследък с някои от героите в САЩ. Имената на други също блеснаха по вестникарските колони, но до трансфери в България на Янков, Цветанов и Киряков така и не се стигна. Пък кой знае - до края на сезона има толкова време...