Вяра
ОПИТОМЕНАТА ЦЪРКВА
Горан БЛАГОЕВ

Според действащите в България закони църквата е отделена от държавата. Което ще рече, че във вътрешния живот на църквата светската власт няма място. През последните няколко месеца обаче се наблюдава точно обратното. Всевъзможни политици и държавни чиновници удобно заемат ролята на помирители и упорито сноват между единия и другия синод, за да може след време да си припишат заслугата на църковни обединители. И това няма да е толкова страшно, ако посредничеството им често не прераства в добре прикрит натиск върху висшия клир на църквата. Още по-страшното е, че с беззъбата си реакция църквата като че ли приема всичко това за нормално...

От момента, в който християнството става призната, а впоследствие и държавна религия, на православието е съдено да играе второстепенна роля - след тази на светската власт. Гонената в продължение на три века Христова вяра - и оцеляла именно поради преследванията и опитите да бъде унищожена - някак изведнъж капитулира пред трона на византийските императори, приемайки постулата, че владетелят е помазаник Божий, комуто се подчинява целият свят и дори самата църква!

През 313 г. Константин Велики провъзгласява християнството за официална религия в цялата империя. Дванадесет години по-късно императорът, който все още не е изоставил езическата римска религия, сам свиква православен църковен събор (останал в историята като Никейски)! Без да е църковно лице, дори християнин, Константин председателства събора и се намесва в богословските спорове. Нещо повече - съборът е проведен в специално помещение на двореца, където бил поставен и тронът на Константин. Православните епископи отговарят на императора с угодни слова, а за благодарност след смъртта му Константин е канонизиран за светец, макар че, както твърди съвременният руски богослов М. Поспеловский, той не се отличавал с особени белези на светостта приживе... Оттук насетне православната църква завинаги ще остане под покрива на гражданската власт, независимо дали тя се олицетворява от монарх, или републиканец! Така постепенно потъва в забрава отстояваната по време на гоненията идея за "свята община" като олицетворение на идеалното начало, господстващо в света, което християните противопоставят на идеята за обожествяване на римските императори. Служителите на обявената за държавна религия Христова църква все по-често ще правят компромис с учението на Спасителя, че пред Бога всички са равни и всички са братя, забравяйки, че само Царят на царете и Господарят на господстващите може да стои над църквата. На два поместни събора - Антиохийския и Картагенския, чиито решения са приети от цялата православна църква - са формулирани правила, с които православието затвърждава зависимостта си от светските власти. В тези правила гражданската власт е призована да се намесва във вътрешните дела на църквата, когато тя е обхваната от раздори и ереси, или да обуздава непокорните епископи или свещеници. Участвалите в тези събори епископи прогласяват без стеснение: "Властта гражданска е прилично да се вика в помощ на общата майка - Вселенската църква, когато властта на епископа се пренебрегва в града!" В подобна "покана" може да се прозре единствено неувереността на църковните служители, които проповядват Божиите закони за братско смирение, покаяние и мир, но в действителност предпочитат да търсят гаранции за сигурността си не в повелите на небето, а на земните власти.

Много често под прикритието на търсената от църквата помощ гражданската власт е оказвала директен натиск върху нея, решавайки нещата в своя полза. Във византийската история (за българската просто няма достатъчно сведения) не са редки случаите, когато императорите еднолично сменят неудобните за тях патриарси с послушни служители, пренебрегвайки църковните канони, че духовният глава се избира на специален събор. Един интересен документ илюстрира отношението на църквата към държавата във Византийската империя. Това е синодалното послание от 1171 г. на Константинополския патриарх Михаил III Анхиалски. С него пастирят на византийците задължава всички църковни архиереи да дават клетва за вярност и преданост на император Мануил I Комнин, подчинявайки се на неговите заповеди и воля. Призваният да служи единствено на Бога патриарх прогласява, че отреклият се от клетва пред императора все едно се отрича от клетва пред Бога!?

Унаследената от вековете раболепност на църковните архиереи пред светската власт днес все повече разкрива вътрешната драма на православието и неговото безсилие само да откликне на нуждите на обществото.

Близо половин век Българската православна църква беше сведена до послушен изпълнител и удобна марионетка, която комунистическата власт показваше пред света като доказателство, че зачита и спазва религиозните свободи. Зад всичко това се криеше примирението на духовенството пред безбожната власт, изразено, с малки изключения, в мълчалива съпротива, но в повечето случаи - в доброволно сътрудничество със силните на деня: Политбюро е определяло кой да бъде избран за патриарх, областният лидер на партията е давал препоръките си за кандидата на съответния митрополитски пост, а свещеникът е разпределян в енорията си също не без знанието на низовия партиен секретар. През август 1948 г. ЦК на БКП формулира лаконично критерия, на който трябва да отговарят кандидатите за бъдещия патриаршески престол - "Да се предпочете онзи, който ще поеме по-големи ангажименти за демократизиране на църквата!" Две години по-късно Политбюро приема решение № 353, което гласи:

"Възлага се на др. Минчо Нейчев, от името на правителството, да предаде на Синода, че на сегашния екзарх (т.е. наместник-председател на Св. синод) Паисий, правителството няма доверие.

В едномесечен срок да се подготви новият устав на Синода и другите въпроси за смяната на Паисий и избирането на председател на Синода - Кирил Пловдивски."

Три години след това Кирил става първият духовен глава на Възстановената българска патриаршия. Такъв е резултатът от започналите още след 9IХ1944 г. процеси. През 1946 Св. Синод декларира, че "Църквата винаги е лоялна към Държавата и оказва необходимата подкрепа на българските правителства!" През същата година "църквата споделя народното желание за Народна република и при ясно изразена всенародна воля ще я приветства и благослови..." Този синодален декрет е подписан от митрополити, всички до един само допреди 3 години засвидетелствали верноподанически чувства пред българския цар!

Пет десетилетия по-късно техните събратя поднесоха на българския президент посребрено евангелие със същите елейни слова, с които са възпявали тоталитаризма! Така те доказаха за пореден (и едва ли за последен път), че всяка власт си има своите покорни следовници в черни раса.

В интерес на истината, опитите за поставяне на колене на българската църква в най-новата ни история не започват от 1944!

Още в края на миналия век митрополит Климент, който си навлича гнева на Фердинанд заради противопоставянето му на прозападната и прокатолическа ориентация на новия монарх, е жестоко преследван, а впоследствие - заточен в Гложенския манастир...

1922 г. - с едноличен държавен акт Стамболийски свиква Втория църковно-народен събор и налага изгодните за държавата поправки в църковния устав.

През 1942 г., след обединението на българските земи, в средите на църквата се заговаря за възстановяването на унищожената от турците патриаршия, която на свой ред духовно да обедини българския народ - а това би означавало възстановяване на духовната власт на Екзархията, която следвала очертанията на Сан-Стефанска България. Министър-председателят Богдан Филов отклонява идеята с аргумента, че в момента външнополитическата обстановка е неподходяща. Истината обаче се оказва друга - ролята на духовен обединител на нацията била отредена на българския монарх, който не можел да я поделя с евентуалния патриарх.

Дали, водени от сходни амбиции, днешните български държавници няма да предприемат едно прибързано църковно обединение, само и само, за да останат в историята с етикета "обединител на църквата".

Следвайки историческата аналогия, не бих подминал и още един факт. Една от най-големите църковни разпри - между противниците и почитателите на иконите в ранна Византия - била възпламенена не от тлеещите спорове между двете страни, а от указите на тогавашния император Лъв III, който поставил началото на т.нар. иконоборчески период. Заповядвайки унищожаването на иконите, императорът безцеремонно се намесил в каноните и догматите на църквата, доказвайки по този начин първенството на светската власт. През целия период променливият характер на победата се определял от идеите, към които бил привързан управляващият в момента император. Краят на този разкол формално бил поставен на свикания в Константинопол от императрицата събор и получил юридическа обосновка, едва след като тя издала указ, че се възстановява почитта към иконите - така за кой ли път светската власт възстановила вътрешния мир на църквата, затвърждавайки нейното подчинение пред волята на владетеля...

Пренесена към един друг разкол, тази история променя само мястото и действащите лица. Та нали с подобен акт през 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията обяви за нищожен избора на българския патриарх Максим и го обяви за нелегитимен. В хаоса на промени, претендиращи за демократичност, някой би решил, че може да демократизира църквата с методите на Лъв III или на БКП...

Все с оглед на собствените си интереси, а не на вярата, днешните светски власти започнаха опити за обединение за църквата, защото си дадоха сметка, че по време на криза е по-добре да имат сигурен духовен отдушник, който да усмирява недоволството на електората и да "оказва необходимата подкрепа на правителството", вместо да му се съпротивлява...

Но нека днешните господари на църковните съдбини не забравят, че между указа, който предизвиква иконоборческия разкол, и указа, който слага неговия край, е имало цели 120 години църковно разцепление. От него едва ли са страдали носителите на светската власт...