Подробности
СВОБОДАТА КАТО УСЕЩАНЕ ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ ЧАС
Камен ДИМОВ
В знак на упрек за отсъствието ми от печата в последната година две жени от провинцията ми пратиха изрезките на мои статии и есета, които бяха си вадили от вестниците. Жените, майка и дъщеря, очевидно не четяха "Европа 2001", но бяха избрали рядък начин да ми покажат несъгласието си с моето - както им се бе сторило - мълчание. Така на времето Битълс върнаха ордените си на кралицата, протестирайки (ако не бъркам) срещу войната във Виетнам. Та и сега на мен - изрезките. Препоръчано.
Цялата работа е в това, че едната от тези изрезки разказваше за собствената им трагедия. Жесток и кървав сюжет, никога няма да го забравя.
В самото начало на зимата в окръжния град N. загина младият учител П. В. Убиха го негови братовчеди, убиха го в хола на бащината му къща. Историята мина и през софийските вестници, но съвсем сбито и без всякакъв коментар. В N. случката бе отекнала много по-драматично, макар че в N. по това време всеки ден се лееше кръв - борци и компания се гърмяха в най-оживените заведения. Но докато повечето от тях бяха довчерашни отрепки, учителят бе симпатичен и харесван младеж, сирак, единствена опора на майка и сестра. Самото престъпление веднага заседна между следствието и прокуратурата, мотивите на убийците се таксуваха за неразгадаеми, свидетели нямаше. Моят кореспондент, който ми писа за всичко това, също бе объркан: трагедията бе съвършено нелепа и изобщо не бе поучителна. Съобщавал ми я главно заради един нюанс. Ето го този нюанс.
На втория или третия ден след убийството в пощенската кутия се появява първата визитка на фирма за недвижими имоти. Съсипаните от скръб жени отварят кутията съвсем случайно, механично и никой не може да каже кога точно е долетял този първи лешояд. Достатъчно е, че след още ден-два имало вече купчина картички, между тях и на фирми чак от Пловдив и Бургас. И после почва да звъни телефонът...
Звъни почти денонощно. Отначало любезни, после груби гласове настояват незабавно да купят жилището. Били сигурни, че двете жени няма да останат там, дето е пролята кръвта на единствения син и брат. И т. н. После агентите заприиждат и лично, понякога се засичат по двама-трима и се разиграват страхотни сцени. Нерядко на вратата тропат и купувачи, изпратени от фирмите да видят имота. "Имотът", макар и скромен, е почти в центъра на града. Оглеждат го главно за офиси и магазини.
Стопанките реагират объркано, но всеки път - нестандартно. Те... не продават. Освен че е единственият им подслон, домът е свързан с целия им живот, не на последно място - и със скъпите им покойници. Фирмите включват в кампанията съседи, познати, колеги. После минават към заплахи. В заплахите са по-арогантни от застрахователи. Четиридесетия ден от смъртта на учителя майката и сестрата посрещат вече в истински ад. На помена изплакват пред някакъв връстник и приятел на убития. По една случайност човекът е съдружник в охранителна фирма. Кошмарът свършва...
Оказа се, че "нюансът" не е привилегия на окръжния град N. Битката за имотите, белязани от престъпление, се води повсеместно. Панелен апартамент в краен квартал носи отлична печалба, ако е спазарен "по горещи следи". Загубата и мъката са лош съветник, а хората обикновено бързат да се "махнат", често са готови да отидат където им видят очите. Фирмите-прекупвачи поддържат мрежа от скъпо платени информатори: полицаи, шофьори на линейки, погребални агенти, дори свещеници. И ловят за гушата. В този бранш скръбта е на сметка, обобщават "запознати".
Жените бяха решили, че съм забравил всичко това и ефектно се отказваха от мен. Идеше ми великодушно да заключа: прощавам ви! Но това щеше да е само грубо затваряне на темата. И вместо да раздаваме прошки, по-добре да видим защо темата тъй бурно напомня за себе си...
II.
Защото чух по някакво радио един професор да казва за друг професор: "Той беше прекалено честен, за да преуспее". Този професор (дето го каза) ми е стар приятел. Но ми съсипа вечерта, а и нощта с тази приказка. И само двамата с него знаем какво щеше да чуе от мен по този повод, ако ми се беше мярнал пред очите, преди да ми е минал гневът.
А гневът нещо не ми минава...
Животът на днешните поколения е опасно подкопан от съсипаната мяра за стойностите. Това "прекалено честен", което ме разлюти, е върхът на развалата, но същевременно - и нейна основа. Това е невинният и проклет израз на нашия отказ от нравствения максимализъм на християнството, на нашия опортюнизъм по отношение на неговите заповеди и ценности.
Може ли честността да бъде прекалена? Какво би значело, да речем, "умерено честен"? Може ли честността да бъде "полу", или три-четвърти, или дори 99 на сто? И обратно - 101, 150, 250 на сто? Може ли с честността да се злоупотребява - както с алкохол, с лекарства, със секс? Има ли превишена доза и от какъв процент нагоре тя става вредна, неудобна, почва да пречи, да руши, да спира?
Това ако попитаме Господин Професора - ще се възмути. Не, той също знае, че в честността няма фифти-фифти, че дори прашинката честност, икономисана от нас, я превръща в нейната противоположност. Доколкото го познавам - и той е неумерен в честността си. Но изпуснатото слово е симптомът за нашата подсъзнателна предпазливост по отношение на добродетелите, към онези от тях, които не се възнаграждават по общоприетия ред: с пари, с почести и облаги. Изпуснатото слово е свидетелство за горчивия опит, че заради добродетелите си човек може да пострада, най-малкото - да загуби.
И на подлото убеждение, че не си струва нито да страда, нито да губи.
Опитите за дозиране на количеството честност, добрина, вярност в обществото не са от днес. Нито пък са съвсем безуспешни. Те не са специалитет на отделен строй или режим, винаги се намира кой да ги вдъхновява, поддържа и заплаща. Довчера се твърдеше, че добродетелите размекват революционера, днес - че пречат на бизнеса.
III.
В евтин софийски ресторант произлезе ей такъв скандал. Слабо пийнал неудачник резюмира поредното си потопяване към социалното дъно с глуповатото заявление:
- Поне спя спокойно!
- Ти действително спа! - кипна също слабо пийналата му жена и го удари със солницата. Келнери и бодигард изведоха съпрузите на улицата и ги натириха да... спят.
Добрият сън (кой знае защо) се смята достатъчна награда за отказа от пороци и съучастие в епохата на първоначално разпределяне на капитала. Тази награда обаче се падна на малцина. Мнозинството от кандидатите да спят спокойно поголовно изгубиха съня си от откритието, че са наказани за своята порядъчност. Чистата съвест славно ги изигра: остави ги да спят, докато другите (дето сън не ги ловеше) си разделиха баницата.
Но наивният опит да се избяга от изпитанията на времето излезе поразително безплоден. Борбата не за власт и положение, не за имоти и за милиони - борбата само за насъщния дори се оказа прекалено мазна и нечиста. Едното оцеляване е низ от тъпи компромиси, от премълчавания и съглашения. Силното зажумяване и завиването презглава не спасява никого от разнообразните форми на съучастие с бандитите.
Милиони от нас безропотно приемат за труда си мръсните им пари. Застраховат се в разбойническите им дружества. Държат спестявания във фалшивите им банки. Финансират от залъка си разнообразните им далавери: когато си купуват хляб (зърнената), вестник (хартиената), бензин (петролната) и пр. Когато си включват котлона или бойлера (енергетичната). Когато говорят по телефона (съобщителната). Когато боледуват (медицинската) или, да речем, летуват (туристическата).
Изпитаната гледна точка на българина да не се "забърква" този път му организира зловеща шега. Тя беше перфектно изчислена и заложена в далаверата "промяна". Без тази ни кафкианска страст към здравия сън никой не би дръзнал да предприеме епичния грабеж и съсипия по нашите земи. Че и да ни впрегне за помощници.
Остава ни оправданието, че не познаваме закона на джунглата. Обаче според самия закон непознаването на закона не е оправдание.
А как гледат в действителната джунгла на всичко това? Една африканска поговорка хвърля известна светлина по въпроса. Поговорката гласи:
Дори когато се давиш във водата - ти пиеш от нея.
IV.
Стресът и изумлението от собственото ни настояще могат да се сравняват само с кризата в средновековния свят след откритието на Коперник, че Слънцето не се върти около Земята. Такова епохално просветление може би ни чака и нас, ако престанем да се съпротивляваме. А се съпротивляваме на очевидното.
Според нашите представи (и в действителност) доскоро престъпниците живееха на дъното на живота. В техния свят имаше насилие, нечистотия, смрад, груб алкохол, прогнили чувства, примитивни или никакви радости. Днес те вече са на много по-висок етаж от честните, изучени, но смазани от живота хора. Хората на дъното днес не са престъпници. Престъпниците са в светските салони, в първокласните заведения, в скъпите курорти, по воаяжи и балове, нерядко - в бордове и журита. Днес те се гнусят от вида и бедността на честния човек, днес той разваля настроението им при посещение или среща: с изписаната на челото му нужда, с износените си дрехи и с нещастния си облик, лишен от ведрост и оптимизъм.
Беше време, когато престъпникът избягваше да се мярка пред хората. Днес невинният човек се крие от него като от съдбата: маха табелката от вратата си с надежда, че няма да го "намерят"; като излиза, оставя лампите да светят; дори когато вика "Бърза помощ" - крие телевизора и видеото.
Преди човекът извън закона живееше рисковано и драматично: трябваше да се маскира, да пази поведение и като сгази лука - да бяга и да се спасява. Днес той самият е по петите на мирния гражданин, репресира го в дома му, в колата му, в тролея, в кръчмата. (Ако въобще мирният гражданин може да иде на кръчма.) От юмруците му, от бухалката и куршумите му няма нито едно сигурно място в страната. Сега почтеният човек е вкаран в кръга и само чака своя ред. И докато чака - изпълнява. Труди се на безценица. Купува фалшивите, опасни стоки. Застрахова се, най-сетне. (Много странно - в държава, където всички са така подробно и мощно застраховани, най-често можеш да чуеш: "Никой не е застрахован...")
На дъното по старому мирише лошо, бедно е, неуютно и безизходно - само публиката е вече друга. На дъното телефоните не работят, инкасаторите надписват, питиетата тровят, полицаите бият. На дъното човек не успява да занесе заплатата си до вкъщи - ако не го пребърка циганка в трамвая, ще го обере бакалин.
И все не престава да се удивлява как така е потънал, след като честният човек днес няма никаква тежест в обществото?
Другите, горе, поне това не ги мъчи. Всички знаят поради что са изплували. На челата им го пише...
V.
В последна сметка и Санчо разбра какво е свободата.
Всеки път като си мислим, че сме на свобода, някой изневиделица вземе та ни освободи. И става ясно, че това е било нещо съвсем, ама съвсем друго. Но докато се приспособим към новата свобода - освободят ни и от нея.
По правило: империя ни освобождава от империя и диктатура от диктатура.
В резултат на толкова освобождавания станахме подозрителни и към свободата. Ползваме я предпазливо и... има защо. Даже избягваме да се взираме в нея. Защото я се вгледай...
Нима така изглежда свободата?
Свобода е когато честният човек живее спокойно, а престъпникът се озърта. Но днес е обратното.
Свобода е когато единствено законът забранява и разрешава. Но днес е обратното.
Свобода е когато жилището ти е неприкосновено, честта - ненакърнима, животът ти - защитен. Но днес е обратното.
Армия от въоръжени мъже само с туй се занимава - да посяга на живота, на собствеността и честта ти.
Тази армия всъщност е окупаторът, от който пак чакаме да се освободим. Разквартирувана е тази армия във всеки град и всяко село. Тъпче, убива и реквизира - често и до последния залък. Като всяка вражеска армия - изнасилва на провала. Хиляди жени признават, че жадуват да идат на кино, на театър, но не смеят вечер да се приберат сами.
В действителност - в България отдавна е въведен строг полицейски час. Обикновеният човек не смее да замръква извън дома си. Издирват се хора (и толкова деца!) именно по тази причина - излезли са от къщи, от училище, от работа. И никой повече не ги е видял.
На война окупаторът, макар и от свой интерес, спазва някакви правила. За мародерство и насилие там изправят до стената. Просто: за да не се разлага армията. Сегашният окупатор точно това жадува - да се разложи още повече.
Всичко можело да се оправи, но не искали да ни ограничат свободите! Политиците едва не се сбиха по този въпрос. Никой не попита къде ще ги намерят тези свободи, че да ги ограничат.
Всъщност, тази работа престъпниците откога-откога я свършиха!
Но като си спомним кой ни е освобождавал и от кого
ни е освобождавал, следващият освободител ще трябва да е я мафията,
я "Коза ностра"...