На живо
В ОКЕАНА Е НЕУДОБНО ДА СИ ДРЕБЕН
Интервюто води Калофер ГЕОРГИЕВ

Капитан далечно плаване Иван Ненчев. Роден в Сопот, 1943 г. Завършил Висшето военноморско училище във Варна. Женен, има две дъщери.

- Да допълним "визитната картичка". Може и само с плавания - на кои кораби, на кои линии, кои морета...

- "Отблъснах" през шейсетте години, още като стажант на стария параход "Шипка" при капитан Петко Софийски. Старши помощник беше Корсара, лека му пръст, знаменит моряк. После на параход "България", при капитан Каракостов. Тези съдове са от христоматията на българското корабоплаване. Четвърти помощник капитан, вече със самостоятелна вахта, станах на "Любен Каравелов", пътувах до Япония и най-големите пристанища на Далечния изток. Това беше добър кораб, модерен, минаваше за флагман на търговския флот. Втори помощник бях отново на "Шипка", старпом станах на "Мургаш", капитан (1974 г.) се качих на "Самоков" - само 1500 тона, строен в Русе. Модерни, силни кораби (японска направа) бяха "Плана", "Стара планина", "Средна гора". После преминах на новите, строени във Варна 25 000 тонни кораби за насипни товари "Милин камък", "Каменица" (на него се запознахме - б.а.), "Мальовица" - с него преживях урагана, който разсипа Куба и Флорида.

От няколко години плавам на чужди кораби, под малтийски флаг. Първо на "Есперанса", после - на "Лапис рей", лъчът на лаписа. Лаписът е скъпоценен камък, големите му находища са в афганистанските планини.

- Сега мнозина плават под чужди флагове, с многонационални екипажи - както е в романите. Има ли някаква тръпка за професионалиста в това ново "отваряне" на световния океан?

- По начало мореплаването е едно предизвикателство. Човек отива в морето преди всичко за да докаже себе си. И който е в морето, той не се уморява да "доказва". За капитана е един голям изпит да плава според световните морски обичаи, когато на борда се събират моряци от всякакви националности, от всякакви раси, с всякакви езици и религии. Нали си спомняш от романите: на едно пристанище търсят дърводелец, от друго вземат кърмчия, от трето - готвач, палубни матроси... Е, днес не е точно тъй, но наистина е тръпка да застанеш пред напълно непознат екипаж. Проверяваш себе си. За пореден път ти определят цената. Любопитно е да разбереш къде си в световния морски "ценоразпис". А и сладко е да се убедиш, че си професионалист и според суровия стандарт на световния океан. Колкото да не си суетен, пред един такъв екипаж наистина почваш да се усещаш "господар след бога".

- Какъв беше екипажът ти, да речем, на "Лапис рей"?

- Филипински моряци, филипински боцман, офицерите - българи и чилийци. Трудно плаване, чести и резки смени на климата, драматичен щорм, мъчни пристанища. Но се справихме мъжки. И според мен - майсторски. Старши помощник ми беше Георги Фитнев, втори помощник Георги Йорданов, главен механик Николай Тодоров, електромеханик Йордан Лиманов. Боцманът ми се казваше Хосе Вилануева, кърмчията - Едвин Аупе. Какво не му e като в белетристиката?

- Какви моряци са филипинците?

- Филипините са си морска държава. И морячеството там е масова, солидна професия. Никой не го възприема като приключение. Имат морал на морски работници, приемат субординацията, знаят, че трудолюбието и изпълнителността в морето са форма на самосъхранение. Те са открити, общителни, честни, между тях няма морски андрешковци. Нищо друго не търсят в морето, освен прехраната си. Получават малка част от заплатата си, другата отива за семействата. Мнозина превеждат парите на сестрите си, на годениците си. Някои издържат брат или сестра да учи. Емоционални са, първични, музикални, подчертано предани. Ценят вниманието като деца. Разцъфват, когато на втория-третия ден от плаването ги заговориш по име. Като му кажеш Роландо или, да речем, Патерно Нуева Еспаня и той е вече твой...

- Все пак, по-добри моряци ли са от нас?

- Те са по-близо до професията...

- Ти самият бил ли си на Филипините?

- Не съм, за едното чудо не съм...Разказвам им за "оня див копнеж по Филипините", който е вълнувал всеки от нас, те се чудят...

- Универсални ли са човешките ценности на море?

- Преди всичко - универсална е морската професия. Аз твърдя, че съществува една огромна морска република със свой ред, със вои обичаи и разбирания. Даже ако вземем писаните норми, тези на различните администрации, компании, пристанища, министерства на марината, международното морско законодателство - на различните си езици и от различините си интереси те утвърждават едни и същи правила, според които протича животът на тази република. А защо република? Защото в морето и пред морето всички сме равни. Пък и "моряк" все още е един от синонимите на свободния човек!

Моряците наистина имат обща ценностна система. Свързват ни общи рискове - и то какви! Всички на кораба имаме обща цел - пристанището, до което трябва да стигнем. Това доста твърдо регулира разбиранията за солидарност, за доблест, за другарство и пожертвователност. И отклоненията, впрочем, също са общи, "професионални".

- Разкажи повече за някой рейс... Намекна, че си имал тежки плавания...

- За капитана няма лесно плаване. Ако въобще има някой на борда да се "вози", то това не е той.

"Лапис рей", например, получих в Карачи, в бушуващ югозападен мусон, с проливни дъждове - споменавам мусона, защото товарът беше ориз, а тази стока е много чувствителна към влага. Товаренето е много капризно, самото пристанище е тежко, скъпо, въобще... пакистанско. Пътувахме до Банджу, Западна Африка, столицата на Гамбия - дълъг преход през Индийския океан, тропически депресии, щормове, голяма грижа, голяма умора. Банджу е сложен в навигационно отношение порт, на устието на река Гамбия, минава се през прагове, част от фаровете не светят, а ние бяхме с по-голямо газене и знаеш как е: собственикът вика "давай", но решението го взема и отговаря единствено капитанът. Страната беше гладна и всички чакаха ориза, а аз чаках най-високата вода, гледах към луната и изчислявах кога ще ми вдигне голям прилив, та да се плъзна в пристанището.

После корабът беше нает от "Хапаг лойд", един от най-мощните световни превозвачи. Извършвахме превози от Западна Европа - Хамбург, Бремен, Анверс до Централна Америка: Доминиканската република, Хондурас, Гватемала, Салвадор, Коста Рика, Никарагуа, Колумбия, Ямайка. На отиване обикновено товарехме машини, на връщане - кафе, преди всичко за най-голямата кафеена борса в Бремен. При един от тези рейсове, през февруари, след Азорските острови ни пресрещна много мощен щорм. Беше при Финистар, добре познато на всички моряци място в отворената част на Бискайския залив. Това му е и мръсното на този район, че не може да се избегне премеждието. Преживяхме две-три кошмарни нощи, бурята откъсна няколко контейнера и ги запрати в морето. Това са двадесеттонни контейнери, които по пътя си помитат всичко. Отнесоха около четиридесет метра от фалшборда. Цяло щастие бе, че при падането си в океана не пробиха въобще кораба. Щормът бе 11 бала по скалата на Боко, височината на вълната - 7-8 метра, много тежки, много силни, при това объркани, тъй като вятърът сменяше посоката си. Капнахме да маневрираме, опасно беше да се пращат хора на палубата, отклоних кораба към Билбао. Там имахме агент, укрепихме си товара, поправихме някои щети и продължихме. Такива неща на море не са сензация, те се случват на всеки, който е тръгнал да плава. Цялата работа, обаче, е в това, че капитанът преживява такава буря значително по-дълго и по-мъчително от останалите. Дни преди това разучавах сводките, следях влошаването на времето, търсех някакъв изход. Дойде съобщение да се пазим от плаващи контейнери, някакъв кораб ги беше загубил и аз все го жалех, сиромаха...

- Променя ли морето мащаба на живота? Помага ли морето на забравата? Лекува ли морето нещо, какво?

- Морето лекува почти всичко. Много рани завяхват в морето. Там всяко нещо, което постигаш, има стойност на победа - дори дребните неща са свързани с много усилие, пък и с риск. И от това човек изпитва прости чувства, но необходими: радост, гордост, облекчение. Точно те отмиват болки и притеснения. И после, мащабът наистина се променя. Несгодата на море прави грижите, с които си тръгнал, да изглеждат незначителни, суетни, бивши. И, разбира се, далечни. Отдалечен си - и вече си по-мъдър. Освен това, океанът е толкова величествен, че и за тебе е неудобно да си дребен. Неговата огромност някак променя и "габаритите" на човека. Равняваш се по него. До тук - добре, но има и друго: в океана някои (добре че не са много) необратимо, окончателно се смаляват.

- На брега те чака дом с три жени. Разкажи нещо за "практиката" на раздялата. Имаш ли някаква своя хитрина да се справяш с нея, някаква "техника", с която да я надвиваш? И изобщо - надвиваш ли я, или не?

- Всеки, който е успял да остане на море, е останал защото си е изработил такава техника. С годините раздялата не се рутинира, но човек става по-уверен в себе си и в близките си, доверява се и на съдбата - че ще го върне отново при тях. По-младите давят носталгията в музика. Други я затискат с приказки - умопомрачителни разговори на едни и същи теми, понякога напаст за околните. Аз го постигам с четене. Четенето напълно ми върши работа.

- Ти, като си моряк, суеверен ли си?

- Май че да. Всеки си има някакви "магии" в морето. Най-малкото: да не плюеш в него. Да не си хвърляш фасовете и корите от бананите зад борда. Още от ветроходите е останало да не се вдига врява, да не се крещи, свири, да не се превръща корабът в плаваща дискотека. Това е част от манталитета на моряка. Но някаква логика във всичко това все пак има. Метафизичното на море е почти всекидневие. Споменах за влизането ни в Банджу. Седях пред порта и изчислявах, всичко става по таблици. Но ако на трети ноември не бе дошла най-високата висока вода, която се вдига само при пълнолуние или новолуние, никога не бихме минали. И тогава, точно в нужния час, се появи един немски кораб, забележи, "Санта Мария", газеше плитко и тръгна пред нас. Капитанът ми съобщаваше дълбочините и така се промъкнахме. Корабният агент ми каза после, че от много години не са имали такава висока вода. Но всичко, което бе нужно, за да влезем, бе съвпаднало до секунда. Значи просто Океанът и Луната бяха казали "да"!

- Какво вземаш със себе си на кораба. Има ли нещо, което винаги да те съпровожда?

- Един часовник. Той ме и буди. И някои книги. Рилке - всеки път. И Емил Верхарен. В последните рейсове препрочитах Библията, "Дон Кихот", "Записките". И още Ницше, Ерих Фром, Умберто Еко. Морето е прекрасна читалня. Да прочетеш Библията от кора до кора - това е просто привилегия днес, пък и постижение. А "Дон Кихот" определено не е за осмокласници...Четох го в Дакар - едно пристанище, вмирисано на риба, пълно с неприятности, с пристанищни власти, които се конкурират с пиратите. Но аз се отдалечавах от това в книгата. И едно нещо не ми дава покой: Дон Кихот се завръща и... умира. И повече нищо. Никакъв коментар. Никакво обяснение. Пътуването свършва, свършва всичко. Над това всеки моряк ще се замисли.

- А "морска" литература не вземаш ли?

- Морската литература съм я вече прочел. Нали тя ме направи моряк...

- И все пак, кои автори цениш?

- Джек Лондон, Джоузеф Конрад, Виктор Конецки.

- Какви са срещите на хората по моретата? Нямат ли отпечатък на нещо случайно, непредсказуемо, неповторимо? Имаш ли съзнанието за еднократност?

- Ами да. Морето рядко угажда на човешките симпатии и прятелства. Когато започнах на "Любен Каравелов", другарувахме със Симо, Симеон Стойчев. Млади бяхме, запалени, романтични. С него в Северния Атлантик, на път от Нагоя за Ванкувър хвърлихме в морето бутилка с пожелания за идващата 1969 година. След време от българско списание научих, че през 1973 някакъв американец на риболов с яхтата си край Сан Франциско е намерил бутилката с писмото. И чак след двайсет и три-четири години, вече на "Мальовица", отново се видяхме със Симо, аз - капитан, той - палубен боцман, и тогава му казах за бутилката. Така изглеждат нещата между човеците на море.

И все пак, повторните срещи се случват, макар и рядко. Морякът не ги изключва и се надява. Пак с "Мальовица" влизах няколко пъти навътре по Мисисипи. Пилотите по Мисисипи отдавна са като литературни образи. Южняци, по-дълбоки, по-одухотворени, отворени, с особено достойнство.

- Дъвчат ли тютюн?

- Не. Това не. Мисисипи е голямо приключение, отделна тема. Достатъчно е да припомня, че по Мисисипи се стига до Нови Орлеан, до "Бърбън стрийт". Какво не му е като в роман? Но исках да ти кажа за едно познанство. Реката се минава с няколко лоцмана. Всеки си има участък. Та един от тях, симпатичен, улегнал мъж, взе да ме разпитва за големите ни певци. Какво такова имаме българите, че сме така богати на гласове? Нещо анатомично ли, както говорят за негрите, например? И знае най-големите ни певци по име, с ролите им, ходили с жена си в Ню Йорк да слушат Гяуров в "Метрополитен"... Сякаш не беше американец, защото американците само Америка си знаят...

Надявах се да го видя пак, редовно вземам български касети и дискове, но още не съм го срещнал.

- Как изглежда светът като мозайка от пристанища? Има ли място, където да ти се е доисквало да останеш?

- Пунта Аренас! След толкова странстване, след толкова пристанища - сега в сърцето ми е Пунта Аренас. То измести всичко, не знам докога... Чуй само как звучи! А значи просто пясъчен нос. Арената затуй се и казва арена, защото е посипана с пясък. Това е най-южното голямо чилийско пристанище, а и на материка. Лятото там е нещо като варненската зима. И след минаването на Магелановия проток - през неописуеми теснини, през шхерите, през почти лунния пейзаж, вятърът над Пунта Аренас, който идва от пустошта на Антарктида, от ледниците, през нос Хорн изпълва гърдите с необикновена чистота. На тези ветрове, дето съм ги вдишвал толкова години, вече им познавам миризмата, те носят дъха на ширините, в които се зараждат.

Пунта Аренас не е Париж, но пък в Париж никога не съм копнял да ида, а в Пунта Аренас (оказва се) винаги съм искал. Един град като че норвежки, като че руски, като рибарско село с приветливи, благородни, "одобрени" от природата хора. Някой, който много е плавал, ще си рече: защо пък Пунта Аренас, какво толкова е намерил там? Но това е нещо съвсем лично, необяснимо. Изглежда има такива места по света, към които цял живот се стремим, без да подозираме дори. Едва когато стъпим там, разбираме, че вече сме ги сънували. Вероятно това притегляне е още отпреди да се родим, може би дори от някой друг живот. Даже мисля, че точно тази тяга ме е е дърпала към морето - без да е осъзната, без да е назована. Откривах с годините, че има пристанища, където страстно, кармично съм искал да отида. Още във втория ми рейс като морски офицер, с "Любен Каравелов", стигнах Фиджи. Това име бе ме мамило през цялото ми юношество. Защо точно Фиджи, някъде в Полинезия, и днес не знам, но като доплавахме, изпитах тържество и облекчение. Може наистина да има нещо предварително заложено в нас и може точно то да определя съдбата ни. А моряшката съдба сигурно са имената на далечни пристанища...

- А бил ли си в Комодоро Ривадавия? Търся някой, който да е бил в Комодоро Ривадавия...

- Не, не съм бил и ако те привлича Комодоро Ривадавия, нямаш избор, ще трябва сам да отидеш. Никой не може да те замести...

- При първата ни среща ми подари една морска карта. Пътешествал съм по нея и съм си избирал всякакви маршрути. Кажи: как би изглеждал светът, съставен от имена на пристанища, в които си бил? Светът или (защо не!) животът ти?

- Добре, на прима виста:

Хайфон, Сингапур, Шанхай, Кобе, Осака, Нагоя, Токио, Йокохама, Нампо, Хънг Нам, Сайгон, Лаутока, Сува, Карачи, Дърбан, Банджу, Ванкувър, Белфаст, Норфолк, Кардиф, Ливърпул, Уилмингтън, Нови Орлеан, Тампа, Хюстън, Буенос Айрес, Хамбург, Монтевидео, Некочея, Пунта Аренас, Кейптаун, Валпарайсо, Рио Каня, Пуерто Кортес, Пуерто лимон, Картагена, Кристобал, Балбоа, Пуерто Кетзал, Акахутла, Коринто, Пуерто Калдера, Кингстън.