Личност протеева, трудна за класифициране, особено популярна през 20-те и 30-те години на ХХ век, Херман Кайзерлинг (1880-1946), балтогерманският аристократ, създателят на Дармщадската школа, е все още непознат и неразбран в днешна Европа, а у нас не е и превеждан. Най-значителните му опуси, създадени на френски, немски и английски ("Пътен дневник на един философ", 1919; "Спектрален анализ на Европа", 1928; "Латиноамерикански медитации", 1932; "От страдание към пълнота", 1938), както и легендарната му популярност като пътуващ оратор из Европа и двете Америки са го направили прочут главно заради способността му да поставя съществените въпроси на битието и да проникне в различните култури, с които се е срещал. Предлаганият откъс е част от неговите посмъртно издадени мемоари, озаглавени "Пътуване през Времето", и е посветен на любимия му Унамуно - "шампионът на самотната свобода", който еднакво силно ненавиждаше болшевизма и франкизма.
ПОЛУЖИВОТИНСКИЯТ ХАРАКТЕР НА ТРАГИЧНОТО ЧУВСТВО КЪМ ЖИВОТА у Мигел де Унамуно ме впечатли особено и ми даде нови идеи веднага след като разтворих книгата му. Бях толкова отегчен от т. нар. трагична литература, от нейната декларативност и еднолинейност. Още от ранно детство смъртта на дивите животни ме караше да тръпна от ужас. И днес виждам застиналите очи на онова гигантско животно (не помня точно какво беше!), което срещнахме с баща ми веднъж на лов. Било е убито в момент, когато най-малко е очаквало. А и животните нямат предчувствие за смъртта... Тази гледка събуди у мен велико съжаление. Тогава чух вика на Унамуно. И изведнъж разбрах онова, което бе дълбоко скрито в душата ми: трагичното, единственото, истински трагично чувство, което свързва човека с животното. И поривът за свобода!
През 1926 г. се запознах с Мигел де Унамуно. Живееше като изгнаник, макар да не бе такъв, в Хейнае. Поканих го в курорта Биариц, където прекарахме заедно две седмици. Оказа се точно такъв, какъвто предполагах. Унамуно само изглеждаше елементарен, земен. Винаги наостряше уши, когато нещо го заинтересуваше. Приличаше на селски хитрец. Но погледът му на кукумявка над забележителния нос беше сякаш прикован към безкрайността и човек не можеше да разбере в кой свят всъщност се намираше в момента... Животните не разговарят помежду си; разговорът с Унамуно също не впечатляваше. Дори и монолозите му, колкото и духовити да бяха, не подсказваха дълбочината на мисълта му - по-скоро я скриваха. Само когато успееше да забрави за присъствието на другите, той можеше да се изрази...
По време на Гражданската война Унамуно се утвърди като най-силната личност в духовния живот на Испания. Остана в Саламанка. През целия си живот бе антироялист, антимилитарист и "човек от левицата" (в испански стил). Точно през войната издигна глас срещу болшевиките и техните изстъпления. А когато франкистите се опитаха да го привлекат на своя страна, той открито се обяви срещу опасността от национализъм. Генералите побесняха, но Унамуно съвсем не се смути. Остана верен на своята "самотна свобода", според него "кондицио сине куа нон" на всяко човешко съществуване. Остана и най-значителният поддръжник на идеята за трагичното възприемане на живота и света. В този смисъл Мигел де Унамуно е най-автентичният представител на испанския дух.
НАПЪЛНО ЕСТЕСТВЕНО БЕШЕ ДА ВИДЯ ЗАД ГЪРБА НА ВСЕКИ ИСПАНСКИ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ СЯНКАТА НА УНАМУНО. Но връзката ми с Испания е не само лична, тя е "надлична". Това е единствена страна, в която съм пътувал като публичен оратор. Беше ми много приятно да общувам с обикновените хора, които бяха готови да ме слушат и да дискутират с мен по най-сложни проблеми. Разбира се, "хомо хиспаникус" (испанският човек от Европа и Латиноамерика) не е рационален - повече е емоционален...
При жените обикновено любовта се нуждае от непрекъснато емоционално стимулиране. При испанката важна роля играе т. нар. ескама мадрийеня или "ироничната хладност". Лично аз, ако трябва да бъда откровен, не я срещнах никъде, а може и да не съм разбрал добре нейните проявления. Ернесто Хименес Кабалеро съзря у мен един Дон Хуан (Жуан) в духовен смисъл и твърдеше, че Испания била за мен нещо като Дона Елвира... Тъкмо наивният и първичен човек, у когото духовното е скрито, може да живее раздвоен между двата полюса - Земното и Възвишеното. И колкото повече един човек или един народ е по-неинтелектуален и по-вярващ, толкова по-склонен е той към истински трагизъм. Гърците от героичната епоха бяха такива автентични трагични фигури. Като хора емоционално центрирани, те действаха, водени от скритите у тях тъмни чувства, и вярваха в силата на съдбата. Този автентичен трагизъм в отношението към живота приключи с края на Елада, след като големите поети и драматурзи започнаха да го използват като литературен материал. Оттогава всеки можеше да съпреживее трагичното чувство в театъра. Истински трагичното престана да съществува, след като се превърна в интелектуален проблем. Тази ликвидация на идеята за трагичното, която ни завещаха древните гърци, откри процеса на унищожение на "дълбочинните сили" на живота. Ние сега идеализираме тази епоха, а може да се каже, че като хора гърците не са били много по-добри от римляните, които са ги наричали "грекули" (фалшиви, софисти, лениви, лъжливи, комедианти - наистина, колко много значения имало това определение!). Мисля, че истинско трагично чувство към живота не се среща толкова при тях, колкото при неинтелектуалните римляни. Убеден съм, че без примата на съвестта у човека, която го превръща в най-разумното и най-висшето същество, не може да съществува автентичен трагизъм.