Към края на миналата година почти едновременно излязоха на български език три книги на един от най-популярните и с най-голямо влияние върху съвременната философия френски мислители - Жак Дерида. На 19 ноември му бе връчена почетната титла "Доктор хонорис кауза" на Софийския университет "Свети Климент Охридски". Това стана по време на гостуването му в София за конференция, организирана в негова чест от Фондация "Дом на науките за човека" с директор проф. Ивайло Знеполски. Темата на конференцията "Чудовищният дискурс. Балканите и Европа: деконструкции на политиката" включваше два от ключовите за теорията на Дерида термина - "чудовищен дискурс" и "деконструкция".
Преди това подобни конференции бяха организирани от проф. Знеполски в чест и на Фюре, Рикьор, Хабермас... и се превърнаха в събитие в прекия етимологичен смисъл на понятието: като събитие на западноевропейската и българската хуманитарна мисъл. Българските хуманитарни излагат тези в полето, очертано от идеите на госта, а той "на живо" се оглежда в българските си прочити, "на място" чупи огледалото или се възползва от случая да се приюти в образите му. Така или иначе и "двете страни" играят на чужд терен - европейският ум на терена на една "периферна култура", а българските учени на терена на едно "централно знание". Конференциите всъщност са упражнение по присвояване интелектуална чуждост. Присвояването на Дерида от гледна точка на българския посттоталитарен дебат минава поне по няколко пресичащи се маршрути и съвсем не започва от гостуването му в София.
Постмодернизъм
Дерида заедно с Мишел Фуко, Жан-Франсоа Лиотар и Жан Бодрияр са имената във френския академичен елит, върху чиито интелектуални плещи (къде желано, къде неволно) ляга теоретичното легитимиране на постмодернизма, каквото и да се крие зад този термин. Вглеждането в съчиненията им (а и тяхното ускореното издаване) у нас след 1989 година търси отговор на въпроса: какво е общото (и има ли такова въобще) между постмодернизма и посттоталитаризма? От една страна, след падането на комунизма, на Тодор Живков и Берлинската стена, свърши времето на колективизациите, механизациите и автоматизациите, на далечните исторически цели и панелните гета; модернизацията като че ли се "саморазкая" и задвижи постмодерните офанзиви на индивидуалната воля и безбрежността на интерпретациите, на карнавала (по площадите и медиите) и на цитата (по пътя към Европа и НАТО)... От друга страна обаче, голямото "между" на прехода даде поредни доказателства за връщането ни (ако въобще някога сме го напускали) към традиционното общество, към семейно-битовите мотиви, към отказа от модерни ценности в полза на племенната йерархия на телата, на борците и мутрите, въобще за несъстоялия се български "модерен проект".
Вероятно най-честно би било да се каже, че живеем във време, което е захапало опашката си, което едновременно е преди и след времето на модерността и затова е трудно, почти невъзможно за разбиране. Но пък тъкмо тази невъзможност да бъде подведено под никакъв етикет, включително и под етиката на посттоталитаризма, като че ли го прави постмодерно, защото постмодернизмът е станал нещо като "теоретична пожарна", дотолкова е разширил границите си, че е способен да побере в тях всичко - от феминизма до "чатовете" в Интернет, от романите на Еко до надуваемите кукли в сексшоповете...
Друг въпрос е, че понятието попада сред онези, за които Дерида казва, че представят "неизмисленото" и "немислимото" и вижда в тях спецификата, но и рисковете на европейската култура. Защото те, за да изговорят съществуването, го напускат и сами се провъзгласяват за съществуване, присъствие; докато даряват със смисъл света си присвояват реалността му. Стратегиите на съпротива срещу тяхната "езикова кражба" Дерида нарича именно деконструктивизъм.
Деконструктивизъм
Понятието от 60-те години насам вдига шум не само в академичните, но и в артистичните и литературните среди (Дерида пряко е свързан с парижкия литературен авангард), в снобските кръгове и кафенетата. То "мигрира" през различните културни области - философската теория, литературознанието, архитектурата (Дерида сам проектира сгради). Заедно с това деконструктивизмът не е поредното теоретично или естетическо направление, поредния "изъм" - напротив и те са подложени на деконструкция. По аналогия с "компютърните вируси" той може да бъде наречен "културен вирус", който попада в недрата на текста и започва да руши семантичната му тъкан със средствата на противоречието, парадокса, нонсенса, иронията... Именно в перспективата на иронията деконструктивизъм е, ако някой задъхано да влезе в стаята и да извика "Студент уби бабичка!", ти да попиташ: "Студент по какво?". Въобще, словото се разтоварва от високите си патоси, думите са принудени да се придържат само към онова, което са в състояние да изрекат, деконструктивизмът лекува ги от метафизическо самозванство. В този смисъл той е съпротива срещу невидимата власт, която лесно се превръща в видима социална, политическа или икономическа власт; разплита мрежите от значения, които в единия се край тръгват от връзката на словото с "немислимото", а в другия си край стават телени... Най-малкото, за което той настоява, е, че говоренето не е невинно занимание.
В този план организираната в София конференция в чест на Дерида насочваше деконструкцията към балканските политики, чиито риторики са изпълнени с предразсъдъци, с езикови "кражби" на история, с мощни ретроутопии, от името на които се владее настоящето и в името на които загиват хора. В подобен приложен аспект бе и докладът на проф. Знеполски, в който завръщането на царя в политиката като министър-председател бе интерпретирано и като деконструкция на политическия дискурс, защото не може да бъде мислено във функциониращите категории на политическото, разпада ги, и като "чудовищен" политически дискурс, защото свързва несъвместими реалности.
Атаките на деконструктивизма срещу "големите думи", върху които се крепят "големите разкази" на властта, осъществяват постмодерна либерализация на културата и обществото, реабилитират индивидуалността в нейната различност и в толерантността є към различността.
РазлиЧност
Това е още един термин, пряко свързан с творчеството на Дерида. Ако оставим настрана цялото му сложно теоретично формулиране, минаващо през културната роля на писмеността и стъпващо на границата между "различност" и "отлагане", може опростено да се твърди, че всъщност личността е възможна само като раз-личност. Това е един от най-мощните хуманитарни проекти през втората половина на XX век, който разклаща подобието в начина на възприемане на социалния свят, в структурите на мисленето. Този проблем има особена акустика в българското общество, излежало 45-годишна присъда в затвора на "идеологическия колективизъм".
Идентификацията на основата на различието продължава френската интелектуална традиция, напомня репликата на Сартър пред протестиращите през 1968 година парижки студенти: "Как може да ви харесва да сте подобни?" Отказът от "удобствата на подобието" като логика и легитимация стоварва върху индивидуалността "тежката лекота на битието" по заглавието на прочутия роман на Кундера. Тежка, защото не можеш да се скриеш зад другите, лекота, защото откриваш себе си. Като студент, когато се опитвах да открия във вътрешния си опит различните хоризонти на различността, написах разказ, в който един студент постепенно си дава сметка, че е влюбен в разликата между две жени, всяка от които сама по себе си трудно понася: "Не сте ми безразлични", беше принуден да им признае моят герой. Всъщност теорията на различността дава логическа и философска аргументация на преоценностяването на Другия в постмодерния свят - не на основата на приликата му с Аз-а, а на основата на правото му да бъде друг. Другото име на това разбиране за Другия е толерантност.
Европа
Според Дерида промяната в ценностната система днес ни изправя пред "една изтръгната от само-идентификацията като повторение на себе си Европа", пред една "Нова Европа", която "може да отговаря, и то отговорно - за себе си, за другия и пред другия", т. е., която е и ние, и другите. В този смисъл нашият, посткомунистическият, балканският, българският въпрос: "Ние в Европа ли сме", е въпрос от вчера. И не защото ние сме се променили кой знае колко, а защото Европа се е променила, станала е друга, различна.