Валентин КОСТОВ

 

ЕС НАПРЕД КЪМ ЕПОХАТА НА КОЛ, МИТЕРАН И СРЕДНОВЕКОВИЕТО

 

Втръсналото клише "Европа се разширява" вече добива реални измерения за България с отпадането на визите и конкретизирането на квотата гласове в Съвета на министрите, когато се присъедини към Евросъюза. Колкото и да изглежда близо (6-7 години за политиците) или далеч (поне едно десетилетие за реалистите), един ден българинът ще стане част от Европа. Но дали членството в съюза ще бъде панацея за всички беди на страната през последните 45 плюс 10 години? И дали тази лелеяна Европа ще е същата, каквато я виждаме и мечтаем за нея днес?
Със сигурност не. Също както Европа от 2000 година не е същата като преди десет години, когато падна Стената. Днес вече ги няма политиците като Франсоа Митеран и Хелмут Кол. Преди едно десетилетие те заедно с колегите си от Европейския съюз възстановиха една историческа неправда. Колкото и шаблонно да изглежда едно такова твърдение, тогава наистина бе така. В самия край на 80-те години Западът даде шанс на Източна Европа също да излезе победител от студената война. Но днес малцина помнят как тогава всички обещаваха, че след десет години първите страни ще бъдат приети за членки в съюза. А реалностите в началото на третото хилядолетие са други. Държавите от бившия съветски блок наистина успяха да наваксат половинвековното си изоставане в демокрацията, но не са още готови да се влеят в общия пазар.
Политиците от епохата на перестройката и падането на Стената гледаха на разширяването като на жест към унижените от Изтока. Сега техните наследници разсъждават далеч по-прагматично. Преди десет години хората събираха помощи за бедната Източна Европа. Днес същите тези европейци гледат на източните хора като на реална заплаха за техните работни места и социални помощи. И в това няма нищо неестествено - просто разширяването придобива реалните си измерения.
Днешните политици неизбежно следват настроенията в своите страни, и то не само по отношение на бъдещите бедни роднини от Изтока. Ако държавниците от мащаба на Митеран и Кол поставяха интересите на Европа над националните, то техните наследници днес преследват собствените интереси сред интереса на Европа.

НИЦА - НАЧАЛОТО НА НОВИЯ ВЕК

Тази тенденция се изостря все повече, откакто Жак Ширак и Йошка Фишер лансираха идеите за федерализация на Европа и за обща конституция. Сякаш водени от някакъв инстинкт за съхранение на самобитността и държавността си отделните страни се озъбват на всеки опит за тяхното ограничаване, било то и в името на ОБЕДИНЕНА Европа. Този инстинкт изкристализира в особено голяма степен преди и по време на последната за столетието среща на върха в Ница. Депутатите в Европейския парламент си позволиха дори квалификации като "срамен пазарлък". В Ница до краен компромис се достигна само защото Петнайсетте ТРЯБВАШЕ да приключат тази среща с някакъв резултат. При неуспех е трудно да си представим последствията. Идеята Обединена Европа щеше да се компрометира, общата европейска валута щеше да се срине около 80 цента за едно евро, а това нямаше да са обнадеждаващи сигнали за бъдещето на Европа в началото на третото хилядолетие.
Държавните и правителствените ръководители все пак се споразумяха по въпроса за институционните реформи, за да може бъдещият разширен съюз да продължи да съществува в по-комфортна институционална рамка. Тя обаче поне през следващото десетилетие ще продължи да бъде функция на интересите на големите страни. Пример за това е Франция, чието председателство няма да се запомни с добро. В цяла Европа още продължават критиките към Париж, където президент от десницата и правителство на левицата демонстират завидно единомислие по въпроса за запазване на френските интереси. Така ще бъде и занапред, когато става въпрос за влиянието посока "страна членка - Европейски съюз", пълно съгласие никога няма да има. Особено когато става дума за субсидии, структурни фондове и търговски квоти. Затова се налага провеждането на още еда Междуправителствена конференция през 2004 г., която ще се занимава именно с разпределението на компетенциите между Брюксел и страните-членки, статута на Хартата за основните права, мястото на националните парламенти в европейските дела и преразглеждането на основополагащите договори на съюза.
Трудно постигнатият компромис в Ница е доказателство, че в бъдеще всяко упражнение по сформиране на коалиции не може да бъде успешно, ако е само между малки държави. Там Белгия и Португалия не успяха да се наложат. И в бъдеще всяко компромисно решение ще се постига с арбитража на по-големите, а разделението вече ще бъде не между Севера и Юга, а между големите и малките.

БОРБАТА ЗА ВЛАСТТА

Поне до следващата Междуправителствена конференция през 2004 година големите страни ще имат превес. Германия, Франция, Великобритания и Италия вече имат относително по-равностойна тежест в Съвета на министрите по отношение на малките държави. Промените в съотношението на силите в полза на голямата четворка има логика, тъй като до днес по-малките страни бяха привилегировани, а и в хода на заплануваното разширяване в ЕС ще се приемат най-вече малки държави. Когато България и останалите държави от Източна Европа се присъединят, те няма да имат комфорта да налагат вето. През следващите години гласуването с квалифицирано мнозинство да се разпростре върху 29 области и шест кадрови назначения, които досега изискваха единодушие. Области като данъчната политика и социалната сигурност, имиграцията и граничния контрол, култура, телевизионно и радиоразпръскване, здравеопазване и образование останаха в обхвата на единодушието. С квалифицирано мнозинство ще бъдат решавани въпроси от областта на услугите и интелектуалната собственост.
Квалифицираното мнозинство се разпростира и върху решенията за регионално подпомагане, но от 2007 г. нататък. Франция успя да наложи да се запази ветото за киноиндустрията. Берлин наложи въпросите за имиграцията да се решават също с единогласие. Лондон засега брани със зъби и нокти правото на вето върху данъчната и социалната политика. Дори ветото по тези въпроси да се запази и след приема на България, те не са толкова важни за нас, за да се налага българският представител да блокира общи решения.
Новото разпределение на гласовете в Съвета на министрите е резултат на компромис между Белгия, подкрепяна от Португалия, и четирите големи страни. Така Германия, Франция, Великобритания и Италия ще имат по 29 гласа. Равен брой гласове получават Испания и Полша - по 27. Румъния ще разполага с 15 гласа, Холандия - с 13. Гърция, Чехия, Белгия, Унгария и Португалия ще имат по 12. България, Австрия и Швеция ще са с по 10 гласа в Съвета на министрите. Словакия, Дания, Финландия, Ирландия и Литва ще имат по 7 гласа. Латвия, Словения, Естония, Кипър и Люксембург ще разполагат с по 4, Малта ще има 3. Новото решение тревожи най-вече с това, че според модела на гласуване всяка голяма страна ще може по принцип да разполага с блокиращо малцинство, тоест да блокира вземането на решения, стига да привлече малък брой съюзници. По тази причина се налага усещането, че след Ница на ЕС ще бъде по-трудно да взема решения, отколкото досега.
Разширяването ще започне с една половинчата реформа на Европейската комисия, при това може би не в правилната посока. Въпреки всички опасения (и предупреждения), че увеличаването броя на комисарите ще я превърне в муден и неефективен орган, нейният състав ще нараства с приема на всяка нова страна. През 2005 г. Германия, Франция, Великобритания, Италия и Испания ще изгубят втория си комисар в ЕК. Всеки от новите членове ще има по един комисар, докато техният брой стане 27. Предвижда се в бъдеще да определи постоянен таван за размера на изпълнителния орган на ЕС, който няма да бъде по-малък от тази бройка. Положителна крачка все пак е увеличаването на правомощията на председателя на комисията, като той ще получи право да уволнява комисари.

ДВЕ + ЧЕТИРИ + ОСТАНАЛИТЕ

"Не може да става дума за германизация на Европа или за съюз, на който Франция продъжава да гледа като на свой заден двор. На германците се полага само ролята на посредник между Източна и Западна Европа, а не на център, от едната страна на който се намира Франция, а на друга - Полша".
В. "Франкфуртер Рундшау" (Германия)
Западните анализатори иронизират, че по въпроса за реформата на институциите Ширак неотклонно поставял ударение върху "равенството" с Германия. В замяна на това Шрьодер бил принуден да набляга на "братството". Още от 1990 година Германия има над 20 милиона жители повече от Франция. Този фактор е изестен на всички, само в Берлин и в Париж си затварят очите пред него. Отвъд Рейн - защото нито един политик не би приел Франция да не е равна с Германия. Отсам Рейн - защото германците си дават сметка за това. Тази е причината те да са най-дейните в интеграцията. Затова те приемат да се разделят със своята дойче марка в името на общата европейска валута. Германия засега покорно приема да има и равна квота гласове в Съвета на министрите с по-малката си западна съседка. Ако Франция или Великобритания бяха на нейно място, това би било немислимо да се случи.
Излиза, че призраците на студената войната вече са изчезнали, но призраците от Втората световна война все още са живи...
Въпреки тактическите битки между двата европейски колоса те са от едната страна на барикадата в стратегическата битка за изграждането на Обединена Европа. Заедно с тях са останалите четири страни - съучредителки на съюза, и в немалка степен Финландия. Именно те могат да изградят онази Европа на две скорости, в противовес на британско-скандинавския блок (Великобритания, Дания Швеция), които в една или друга сфера не приемат пълната интеграция. Петнайсетте вече се споразумяха в бъдеще да се допуска т. нар. ускорено сътрудничество (евфемизмът на Европа на две скорости), а останалите страни могат да се присъединяват към тях на по-късен етап. Общата тежест на вота на шестте страни - основателки на европейската общност, достига 117 гласа и с това нарасна от 48% на 51%. А те обикновено постигат съгласие. С Испания, Австрия и Португалия на своя страна, именно те ще дават тон, прогнозира британският The Guardian.
Споразумението от Ница засега изключва ускорено сътрудничество по въпроси на отбраната и сигурността. То вече липсва и в Икономическия и валутния съюз, където тези три държави не възприемат все още общата европейска валута.

КОЙ КОГА?

"Европейският съюз е дете, което кани приятели на рожден ден, без да е наясно дали има достатъчно пари и достатъчно място в дома му".
Енрике Барон Креспо, председател на парламентарната група на социалистите в Европарламента.
Шведското председателство си поставя три приоритета за шестте месеца, трите "Е" - Разширяване, Безработица, Околна спреда (Enlargеment, Employment, Environment). По-различни ще бъдат приоритетите на Белгия за второто полугодие, но сред тях отново присъства разширяването. Макар през следващите две-три години този въпрос да не бъде най-важният за петнайсетте, които трябва да доизчистят институционалната реформа, приемът на нови страни членки постоянно ще бъде обеца на ухото на европейските политици. За източноевропейските страни то е по-скоро воденичен камък - че прием ще има, е ясно, но кога и най-важното - КОИ ще бъдат първи. По стара традиция от времето на СИВ в Централна Европа се разгаря социалистическо съревнование коя страна да бъде първа отличничка в очите на брюкселската администрация. Страните от Хелзинкската група напират да приключат преговорите до края на следващата година и да бъдат приети през 2003 г. В Ница Петнайсетте официално дадоха знак, че са склонни да приемат такива срокове, но неофициално по-вероятно е да надделее разумът.
Докато централата в Брюксел дава някакви надежди за скорошен прием съобразно щенията на източноевроепйците, правителствата на отделните страни гледат по-скептично. Романо Проди е убеден, че разширяването ще започне до 2005 година. Но премиерът на една склонна към задълбочената интеграция страна като Люксембург Жан-Клод Юнкер се обявява против "разширяването на галоп". Повечето наблюдатели приемат за реалистичен срока 2005 година. А заместник-председателят на Европарламента Жоан Колом дори не вижда първите членове преди 2007 година.
Има и друг фактор, който може да охлади мераците на Вишеградската група и напиращите балтийски републики. Никой в Европа не си представя сред първите да не е Полша. Но именно тази страна създава най-големи главоболия в хода на преговорите за присъединяване. Със самочувствието на най-голямата източноевропейска страна, с принос за събарянето на социалистическия строй и с авторитета на динамично развиваща се икономика Варшава твърдо отстоява своите интереси не само в областта на най-щекотливата тема за преговори - селското стопанство. Компромис в тази област ще се постигне трудно, още повече че до 2006 година бюджетът на съюза не е предвидил допълнителни разходи в перото на фондовете за подпомагане на земеделието. А Полша твърдо настоява да получава субсидии веднага след приемането си...
В тази група на настръхнали като състезателни хрътки амбициони правителства България създава учудващо добро впечатление с трезвата преценка за възможностите да се присъедини едва към 2007 година. Друг е въпросът дали дотогава страната ще успее да изгради пазарна икономика, която да бъде способна да посрещне шока с конкурентния пазар, тъй като тя се очертава като основна пречка по пътя на интеграцията.

ВИЗИЯТА

Евросъюзът навлиза в новото столетие с ясна визия, но със съмнение в институционални възможности. Първият европейски съюз - Ханзейската търговска уния на северногерманските градове в Средновековието, е просъществувал повече от две столетия. Днешният съюз може и да доживее такава възраст, но засега е ясно само как ще изглежда след две десетилетия. Тогава ЕС ще бъде съставен от 27 страни с опция за прием на Турция, която дотогава може да бъде призната за кандидат. Не е възможно всички страни да бъдат на онова ниво на развитие, на което са били сегашните членки при своето приемане. Много е вероятно съюзът да занижи икономическите критерии за членство, за да изпълни политическата си амбиция за разширяване. Така успоредно със неизбежното федерализиране ще се засилва и тенденцията за движение на две, а може би и на повече скорости. Това е успокоително за България, която без съмнение ще бъде в по-задните вагони, както Хелмут Кол обичаше да казва за Евросъюза, но това е по-добре, отколкото да чака на перона.