Бележка и превод:
Вера ГАНЧЕВА
По материали от чуждия и българския печат

 

ГЮНТЕР ГРАС:

РАБОТАТА НА ПИСАТЕЛЯ Е ДА СЛАГА В РАНИТЕ СОЛ

- Г-н Грас, цели двадесет години бяхте в ролята на вечен кандидат за Нобелова награда за литература и все не ви я даваха. Не се ли изненадахте, когато разбрахте, че журито най-сетне е спряло поглед на вас?

- Честно казано, вече нито се надявах, нито разчитах да я получа някой ден. Нещо повече, дори се зарадвах, че това не ми се случи на 40 години. Защото за автор на такава възраст тя би била голяма тежест. Докато прехвърлил 70-те, аз я приех с голяма радост, но и с малко ирония.

- Каква бе първата ви реакция?

- Сетих се за мама. Ех, ако само бе доживяла това... Мама бе свидетел само на началото на моята кариера и много се притесняваше за бъдещето ми.

- Имате много критици, книгите ви често предизвикват скандали - как гледате на това?

- Не ми харесва, че част от критиците ми третират издаването на всяка моя книга като повод да разчистят сметките си с мен. И никога не става дума за книгата, а за политическата позиция на автора, за някой, който се противопоставя на духа на времето. След появата на "Плъхката" например коментарите в много вестници изразяваха едно-единствено и съкровено тяхно желание - да замина някъде и да не се върна. И съм го правил. Преди време се преселих за известно време в Калкута, а в Германия веднага се намериха доброжелатели, които тръбяха наляво и надясно, че съм се покрил, защото отношенията в родината ми са станали непоносими за мен. Онова, което, струва ми се, е най-лошото в подобни ситуации, е, че критиците не анализират книгата като такава, а личността на автора. Така основното задължение на критика - информационното - остава забравено... Така тръгна и така продължава до ден-днешен.

- Каква е представата ви за щастието?

- Моята писателска и политическа работа от много отдавна се определя от дефиницията на Камю за Сизиф: вперил поглед към върха, знаейки чудесно, че така или иначе камъкът ще се търкулне надолу, Сизиф не страда, приема присъдата и казва "Да". Камю твърди, че трябва да си представим Сизиф като щастлив човек. Такова е и моето усещане за щастието.

- А кое в живота ви отвращава най-много?

- Хора и групи, които смятат, че само те притежават истината. Без оглед на това откъде произлизат притежателите на правдата - отляво или отдясно, винаги ме отвращават. И това не е само въпрос на отвращение, защото става дума за много важни неща, за жизненоопасни, за вредни неща.

- Какво бихте казали на читателите у нас, които наскоро получиха най-новата ви книга "Моето столетие" в превод на български?

- Важното, което трябва да знаят, е, че моят поглед към столетието естествено е плод на германския опит. Но именно германците оставиха своя ужасяващ отпечатък върху първата половина на ХХ век с двете световни войни, а в този смисъл това е и една европейска история. Надявам се, че с известна фантазия и българските читатели ще могат да се превъплътят в различните роли в книгата.

- А как изглеждат във вашите очи реформите в Средна и Източна Европа през последните години?

- Напоследък и Източна Европа се сблъсква с един капитализъм, който вече няма никаква критична противотежест. Той е последната оцеляла идеология, която все по-често се държи като загиналите вече идеологии - догматично. Тази идеология например казва: "Пазарът ще оправи всичко." Твърди го дори в региони, където пазар все още няма. И още нещо: все по-често големи, влиятелни групи по интереси, като петролни концерни например, започват сами да определят цените. Тоест пазарното стопанство вече не функционира дори в капиталистическата система. Човек понякога има чувството, че се появява някаква нова ирационалност в тази инак претендираща за разум система, а това може да доведе до саморазрушаването и на капиталистическата система. А какво идва след това - никой не знае.

- А литературата? Къде е литературата във времето, в което живеем сега?

- Сложен въпрос. Защото на писателите това им е работата: да не оставят на мира миналото, да слагат сол в раните, да влизат в забранени стаи, да убиват свещени петли, а сега литературата трябва да е забавна, да обслужва вкусовете на времето и естествено да не вижда само негативните неща, а в голяма степен да подкрепя хората в необходимостта им от лъч надежда. В основата си беше и продължава да бъде налагането на "положителния герой", но не така, както при комунизма. Днес, в безграничната джунгла на пазарното общество, той може да се появи с рогата напред и, усмихвайки се на успеха, да е постилал пътя си до него с трупове. Той може да е ветрогон, който между два изстрела е готов за бърз флирт, един победител, мачкащ победените, герой, който в нашия глобализиран свят налага своето позитивно ухание. Желанието за такива герои веднага е прегърнато от медиите - Джеймс Бонд има множество клонирани подобия подобно на овцата Доли и според сценария Доброто трябва да победи Злото.

 

 

 

 

 

Томас
Транстрьомер
(роден в 1931 г.)

е най-големият шведски поет днес, чиито творби са преведени в много страни на света. Носител е на редица престижни отличия и както казват в родината му, той е единственият представител на съвременната шведска литература, който има шанс да бъде удостоен и с Нобелова награда. По професия е психолог и живее в град Вестерос. Сред книгите му заслужава да се отбележат "17 стихотворения", "Тайни по пътя", "Недовършеното небе", "Звуци и следи", "Да виждаш тъмнината", "Бариерите на истината", "За живите и мъртвите", "Траурни гондоли".
Характерна за поезията му е сложната образност, метафората, съчетана с похвати и ефекти, заимствани от музиката - изкуство, което самият Транстрьомер владее и добре познава.

Камъните

Чувам как камъните, които сме хвърляли
през годините, падат прозрачни. В долината
се стрелкат обърканите деяния
на мига и кацат с грак
от дърво на дърво, замлъкват
във въздух, по-разреден от този на настоящето,
реят се като лястовици от връх
на връх докато
стигнат онези най-горни плата
по границата с битието. Оттам
прозрачни
падат постъпките ни.
Но не към дъно някакво,
а към самите нас.

 

Картина на един сезон

Октомврийското море пак блести студено със свойта гръбна перка от миражи.

Вече няма нищо да напомня
белия световъртеж на платноходките.

Кехлибарен зрак струи над селото,
от което бавно бягат всички звуци.

Йероглиф на кучешкия лай е изрисуван
във небето над градината,

там, където жълт плод е надхитрил
дървото и ще се отрони доброволно.

 

Размисъл

Понякога животът ми очи отваря в мрака
и ме обзема чувството, че множества кръстосват
улиците,

а аз стоя невидим и ги наблюдавам
как сляпо и тревожно търсят чудо.

Така детето се унася в сън - уплашено
от прокънтяващите стъпки на сърцето
далеч, далеч, додето утрото не пъхне лъч в
ключалката,
за да отвори дверите на мрака.

 

Взаимовръзка

Виж сивото дърво. Небето е изтекло
в пръстта през фибрите му и
след като земята се налокала останало
парче съдрани висини. Откраднато пространство
се впримчва в плетеницата от корени и със зеленина
се омотава. Изскубват се от нас
секундите на свобода и през кръвта на парките
се носят в главоломен вихър.