Валентина
РАДИНСКА

НАЗАД КЪМ ЕВРОПА

В началото на миналия век, когато сме били в Европа, на никого през ум не му е минавало, че трябва да се доказва като европеец. Нормалните българи просто са хващали влака и без да мислят за Шенген, или че нямат визи, са отпрашвали я към Париж, я към Лондон, я към някоя друга европейска столица, без да гледат на нея, на "Европата", като на нещо, което трябва да покоряват като Еверест.
Книгите, нашумели в Европа, веднага стигат до българската четяща публика, бързо се превеждат и разпространяват. Културните новини от големите столици веднага се коментират в българските "салони".
Кой знае защо и българският лев тогава е конвертируем. Едновремешният българин доста би се чудил как за 50-60 години тъй трайно сме успели да излезем от Европа, та сега, за да влезем обратно, трябва да ни препитват като двойкаджии.
Е, дадоха ни нишан, че може би ще получим шанс да се върнем - назад, в Европа, която също тъй допринесе за нашето "отлъчване". Но да не го коментираме - миналото си е минало. По-добре да погледнем в днешния си ден, в утрото на новото хилядолетие и на новия век - къде сме? И накъде вървим?
Наметнахме върху поизтърканите си български дрешки пъстрите хартиени надежди на обещанията. Поотупахме се, постегнахме се, попригладихме се - да направим добро впечатление на шетащите напред-назад европейски комисари и прочие представители на препитващите ни организации.
Те обаче, колкото и да се вглеждат в нас, едва ли могат да ни видят кривиците, дето сами си ги знаем, и дето сами можем да си ги оправим. И не за да станем европейци, а за да останем хора.
Не могат европейските комисари да видят раните в умовете и в душите ни, дето сами си нанесохме, не могат да видят тягостната сянка на ежедневието ни, в която дебнат грубостта, бездуховността, поевтиняването на човешкия живот. Не могат да видят опошляването и насилственото опростачване на народа ни, които пак българи срещу българи е изправило. По никакъв начин не биха могли те да видят и човешкото оскотяване от немотията и несигурността за утрешния ден.
Разбира се, те ще видят пълните магазини и хубавите стоки в тях, но няма да видят хората, които не могат да си позволят да ги купят; ще видят скъпите коли по улиците и внушителните луксозни къщи в подножието на Витоша, но едва ли ще се сетят точно кои българи карат тези коли и живеят в тези къщи - едва ли. Те ще гледат в документите цифрите на напредъка ни, но няма да могат да разберат каква е цифрата на онези, които броят точно стотинките си за един хляб. И ако сложат едните и другите на везните, в чия полза ще се наклонят те.
Скритата България е по-важната, и нейното лице не бива да остава в сянката на очевидното. Защото онова, което често не е очевидно, се оказва по-същественото, по-непреодолимото, и най-сигурният препъни-камък. И нека онези, които са творци на очевидното, на официалната България, на нейния приемлив облик, да не подценяват другия, склонения в сянка неин лик.
За да не се окаже, че по пътя ни назад към Европа той ще ни трябва много повече от първия.