Георги УШЕВ

ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

 

Разчиствах сплетения гъсталак в нашия заден двор, когато го видях. Плавно, синусоидно движение, изчезващо в моето периферно зрение. Изчезващото движение на змийска опашка. Може би опашка на змийче, което не би било по-дълго от 20-30 см. Не, не бях сигурен в дължината, но подмисловно я определих като такава от трепването на гъсталака пред и около изчезналото мярнало се движение. Даже не бях сигурен, че съм видял змийска опашка, защото вниманието ми изцяло беше насочено към електрическата резачка, с която дялках откоси от заплетените гъсталаци. Но моят стар африкански рефлекс за избиване на змии се разбуди мигновено.
Този стар рефлекс за настървено избиване на змии аз придобих в моите юношески години, които прекарах в Мпуапуа, Танзания. Къщата, в която живеехме там, беше пълна със змии. По-точно, беше пълна със змии, когато се нанесохме в нея. Змиите живееха не само в обикновените и очаквани места, като храстите и дивотията около къщата, но и в цепнатините на стените под верандата, пък и вътре, в някои складови помещения. Освен това змиите обичаха да влизат в кухнята и в банята, за да пият вода от мивките, от тоалетното цукало, или от тоалетното казанче. Самата къща беше хубава, здрава, добре замислена постройка, разположена в местността Кикомбо, в хълмовете над Мпуапуа. Била е построена от тамошния германски гарнизон в късните 1880-е, когато Танзания се е наричала Танганайка от Германска Източна Африка. И по-нататък къщата изглежда никога не бе виждала ремонт. Даже водопроводните тръби, канализацията и електрическата мрежа бяха от германско време. Освен змиите, които пъплеха наоколо...
Нашите съседи се оказаха американци. Те ни гледаха с неразбиращи погледи и се чудеха защо приемаме нанасяне в такава къща, след като самите танзанийци отказвали да влизат в нея. Логичен въпрос за американците, защитавани на всяка стъпка от американското посолство и от Америка. Обаче ние не бяхме нито американци, нито танзанийци, а българи, и моят баща нямаше право да избира жилищните условия за семейството си. Да, на теория правото го имаше, но българското посолство вместо да защити баща ми, щеше да се опълчи срещу него. Американците успяха да разберат това, но пък започнаха да се чудят защо майка ми, братчето ми и аз следваме баща ми, а не се приберем в България? Контрактът на баща ми, изпратил го да работи във Ветеринарния център по изкуствено осеменяване и да преподава в съседния Център за ветеринарна специализация, нали все някога щеше да изтече? Бедните невинни американци така и не можаха да проумеят, че в България под условията на развития социализъм нашето семейство бе висяло по списъци на "крайно нуждаещи се" за жилище, откакто се помнех като дете, и живеехме в една стая с още две семейства, всяко също в по стая, в един апартамент. Танзанийската занемарена къща беше нашата първа възможност да живеем в наше жилище и ние изобщо не възнамерявахме да се прибираме обратно в България - пък ако ще вътре в къщата да пълзяха не змии, а змейове!
И така: започнахме борбата срещу змиите. Буквално десет минути след влизане в къщата с нашия багаж още в кутии в задния двор, убихме първата змия в хола. Последваха гонения на змии из кухнята, из кухненския килер и из банята. Отначало бяхме непохватни, движенията ни бяха неловки, нямахме подходящи оръжия. Но ни помогна компетентността и строителството и познанията по животинска физиология на германските строители, пък макар и от края на миналия век. Подовете на къщата бяха от полиран бетон. И бързо разбрахме, че змия не може да прави резки, нападателни движения по полираните бетонни подове. Змиите се плъзгаха, боксуваха и едва се придвижваха. Тези германски полирани подове, от такъв качествен бетон и така качествено завършени, че стояха полирани след 90-годишно занемаряване, няколко пъти ни спасиха живота.
В борбата срещу змиите не можехме да си позволим грешка. Не можехме да си позволим отпускане. Добихме движения и рефлекси на диви животни, на хищници. Кой от читателите е започнал да мие чинии и, поглеждайки към канала, е виждал змийска глава, мятаща се да се измъкне над оттичащата се вода? Или, посягайки да отвори шкаф, е чувал сухото драскане на змийски люспи зад вратите? Или, седнал на тоалетната седалка, е поглеждал нагоре и погледът му се е срещал с погледа на змия, изнизваща се от тоалетното казанче? Едно обикновено отваряне на външната врата беше предвождано от внимателно оглеждане - да не би някоя змия да виси от покрива, или пък да се шмугне вътре през процепа откъм пантите.
В първия месец убихме близо 20 змии, от което набрахме нужния опит. Нашето гонене и убиване на змии доби методичност и ефикасност. Къщата беше очистена и обезопасена и борбата срещу змиите беше пренесена вън, по дивотията на двора. Тук нашите противозмийски рефлекси бяха не само довкоренени, но и допълнени от нови. Човек стъпва, ходи и гледа много другояче, ако е виждал край лицето си да прелита отрова, изцвъкана от плюеща мамба. (Тази отрова, прицелена към очите, може да ги превърне в жълтеникав съсирен белтък. Плюещата мамба може да уцели от 4 м разстояние, макар и рядко, но от под 2 м прицелът є опасно често е точен.)
Докато ние се борехме със змиите и утвърждавахме нашата хищническа, яростна омраза срещу тях, американските ни съседи току пак пущаха някое и друго невинно учудване. Змиите идвали заради водата, защо не сме си напоявали двора (над 2 дка площ), и змиите нямало да ни безпокоят, а щели да си обикалят по краищата? Ето, не само те, американците, а и танзанийците го правели. Да, хубаво наблюдение, ако можеш да плащаш за нужната вода, но ние не живеехме нито на американска, нито на танзанийска заплата. Ако е за въпрос, моят баща получаваше 1/3 от танзанийската заплата, защото останалите 2/3 ги прибираше българското посолство. Американците съвсем се гръмваха, че и тази остатъчна 1/3 надвишаваше събраните заплати на майка ми и баща ми обратно в България. И вместо да си усукват и мъчат мозъците, че да се вникват в българската социалистическа действителност, за по-лесно те ни определиха като чудаци. Какви ли обществени предпоставки, какъв ли живот ни бяха вселили такова отчаяние, такава коравост, решителност и способност да се борим така упорито и умело срещу змиите...
А борбата срещу змиите вече даваше осезаеми резултати, измерени с общо над 40 убити змии. Тогава ни озари просветление! Борбата за нашата безопасност беше положена, така да се каже, на качествено различна полоса. Разбрахме, че кокошките са най-добрите пазачи срещу змии. Кокошките се ровеха и тършуваха къде ли не и в процеса намираха и кълвяха с усърдие змийските яйца. Със същото усърдие гонеха и малките змийчета като едри, хранителни червеи. Кокошето ровене и тършуване беше неприятно за големите змии. Пък и - както виждахме многократно - змия трудно може да убие кокошка, особено ако кокошката е част от кокоше стадо. И най-важното, при всеки сблъсък със змия кокошките вдигаха олелия до небето. След което ние пристигахме и разчиствахме положението. Така убихме последните 5 змии, за общо 74, в разстояние на първите 6 месеца, докато още си правехме труда да броим. И останалите години в къщата прекарахме в относително спокойствие, наситено с радостни и щастливи мигове. Но рефлексът за убиване на змии, настървената ярост срещу тях, си остана у мен.
Рефлекс като моя е непознат за нашите днешни съседи в хълмовете на Фулертон. Поради което съответният рефлекс за бягство от човешка поява е непознат за околните диви животинки. И в техните сблъсъци с хора животинките се държат с някаква невинност, пределна на летаргия. Един скънк редовно "маркира" присъствието си в цветята пред предната ни врата, без страх от нас. Птички кацат по лозницата над терасата, на присег над главите ни. Бръмбари и буболечки не бягат от нас. А един следобед една огладняла оса най-спокойно кацна в моята чиния, докато аз се хранех от нея, необезпокоявана от движенията на моята вилица, пропълзя по едно парченце месо, внимателно го изучи, сграбчи го и бавно, несмутимо отлетя да си го носи към гнездото...
Но в момента за този разказ аз разчиствах гъсталаците в задния двор, и моят стар африкански рефлекс бе определил, че синусоидното бегло движение представляваше опашка на змийче. И това змийче не бягаше, а просто равнодушно, неохотно се отместваше от моя милост. Защо да бяга американското змийче, навикнало на безопасен живот сред американската околна среда, навикнало на човешко безразличие! Който навик се оказа пагубна грешка! Човекът този път беше американец по парични възможности, че да стане стопанин на този двор, но също беше и българин, жигосан с белезите на български и африкански живот. И тези белези го бяха оформили в безсърдечен, яростен змиеубиец. В случая държащ канадска електрическа резачка.
С учудваща бързина мозъкът ми изчисли най-вероятната позиция на змийчето, според бегло зърнатата опашка, и определи най-вероятната ориентация на змийското тяло. С умели, ловки махове на резачката - толкова ловки, че се възхитих от способностите на тялото ми да си спомни за движения отпреди повече от 20 години - аз светкавично разрязах гъсталака в точните места и под точните ъгли, подсигуряващи насичане на змийското тяло в няколко парчета.
Такова 20-30 см змийче не заслужаваше моето внимание живо и цяло, та камо ли насечено на конвулсиращи парчета, облети с лигава, розовееща се кръв. И аз продължих да разчиствам гъсталаците, без да обръщам повече внимание на случилото се. Единствено остана проблясналото забелязване на интересното засичане на различните култури и житейски пътеки.
Впрочем, пак да кажа, не съм сигурен дали изобщо наистина съм бил видял змийче. Цялата моя реакция, цялото мое действие беше основано на това, че ми се стори как в периферното ми зрение се мярна бегло синусоидно движение. Бях ли видял змийче? Ако е било така, бях ли го разсякъл? Моят стар африкански рефлекс - беше ли ме подвел? Аз не знаех. Може би трябваше да запитам осите, възбудено кръжащи над някаква невидима точка в разсечения гъсталак, където за безкрайно кратък миг се бяха пресекли нишки от България, Танзания, Германия, Канада и САЩ.