Горан БЛАГОЕВ

БЪДЕЩЕТО НА ВЯРАТА...

В навечерието на новия век пищни тържества и церемонии отбелязаха най-значимото духовно събитие, което християнският свят чества в своята досегашна история - 2000-та годишнина от Рождество Христово. Призивите за мир по земята, за любов и разбирателство между хората, за единство между вярващите, които през последната година на ХХ век отправяха представителите на всички християнски вероизповедания, като че ли вдъхна на милионите последователи на Христа неоспорим оптимизъм за бъдещето. Разбира се, в началото на ХХI век е трудно да се каже какъв ще бъде процентът на вярващите, които и в бъдеще ще се надяват единствено на Божията помощ. В света на супермодерните технологии и глобализацията, чиито измерения човечеството тепърва ще изпита върху гърба си, подобно мислене изглежда някак нереално. И все пак и в новия век, а вероятно и в следващите едни ще вярват само в техническия прогрес, а други ще вярват, че една сполучлива лекарска операция е чудо на Бога, а всяко поредно научно откритие е резултат от Божия промисъл. В този смисъл и през настоящия век ще продължи започналият през отминалото столетие процес на помирение между науката и религията.
Според известния полски поет и Нобелов лауреат за литература Чеслав Милош да се правят прогнози за изчезването на религията през ХХI век е загуба на време. Дори и в света на технологиите човек ще има нужда и ще търси връзка с Бога. Именно в Бог мнозина ще откриват отговори на въпросите, които ще ги връхлитат, когато представите за добро и зло, за любов и милосърдие, за морал и семейство все повече ще се разпадат. И точно тук е голямото предизвикателство към различните християнски общности - тяхното бъдеще ще зависи от готовността им да откликнат на стремежа към Бога, който ще имат хората след нас.
Православният свят навлезе в новия век със своето разделение. Големият проблем на първото десетилетие ще останат разколите в някои национални църкви и борбата за хегемония между двата най-влиятелни центъра на християнския Изток - Вселенския патриарх в Истанбул и Руския в Москва. От 1996 година насам Вартоломей Първи и Алексий Втори практически нямат нормално канонично общение, въпреки няколкото дипломатически опита за помирение. Раздорът възникна около Естонската църква, когато в стремежа си да увеличи своето влияние Вартоломей привлече на своя страна част от нейните епархии, въпреки че исторически те се числят към Руската патриаршия. Самият Алексий Втори има проблем и с православните в Украйна, част от които са обособили своя църква, отделена от Москва. Не е решен още спорът и между Сръбската църква и отделилите се от нея Черногорска и Македонска архиепископии, които също претендират за самостоятелност, но все още не са я получили. Продължаващото православно разединение контрастира на единството, демонстрирано от католическия свят. Папа Йоан-Павел Втори продължава да привлича тълпи от вярващи, чиято многочисленост дава материал за размисъл. Така ще бъде и при следващия папа - Ватиканът няма да се откаже от амбицията си да бъде духовен водач и обединител на света през новия век.
На отрудения българин от наше време сигурно му е трудно да повярва, че проблемът е именно в добре работещия католико-протестантски механизъм за социално подпомагане на бедните и нуждаещите се, за борба срещу наркоманиите и абортите. Според някои западни политолози преобладаването на тези дейности в католическата и протестантските църкви на Запад превръща техните духовници по-скоро в социални работници, а не в служители на вярата и покаянието. Полякът Чеслав Милош смята, че това е едно хоризонтално развитие на църковния периметър, което крие опасност от загърбване на религиозната метафизичност - т. е. на връзката между човека и Бога.
Исторически е доказано, че кризите на Православната църква като институция рядко влияят върху броя и качеството на вярващите. Доказателства за това може да се открият в историята на всяка православна страна. Още по време на турското робство например, когато българите нямаха своя църковна институция, именно православната вяра съхрани езика и културата им и им помогна да станат нация. Дори в последните 10 години въпреки продължаващия църковен разкол все повече българи търсят Бога в православните храмове, макар и да твърдят, че нямат нужда от свещеник или владика. Това, разбира се, не означава, че в навечерието на ХХII век християнският свят ще бъде православен. Още повече че католическият свят печели нови последователи в Африка, Южна Азия и Латинска Америка, макар и да губи известни позиции в традиционно католически страни като Испания и Полша. Много е вероятно като възродено в края на ХХ век изповедание, особено в бившия социалистически блок, православието да има в бъдеще повече жизненост, отколкото други християнски общности. Това ще бъде обаче жизненост на вярата, на църковния канон, съхранил истинността на Христовото слово, на впечатляващите ритуали и дълбоката мистика, с която православието привлича вярващите. Но няма да бъде жизненост на междуцърковното единство и разбирателство, защото и през новия, ХХI век, православният свят ще остане разделен с разколите си и робуването на политически и национални интереси.