Емил СПАХИЙСКИ

ПОЯВИ ЛИ СЕ ВИРУСЪТ "УЛТРАНАЦИОНАЛИЗЪМ" В БЪЛГАРИЯ?

 

"България е феномен в Европа. Навсякъде има ултранационалистически партии, включително в Западна Европа, а тук не", каза белгийският професор по политология Жан-Мишел де Вел. Според него той винаги изтъквал този факт, когато говорели за Балканите като сборище на страни, чиито народи са символ на нетолерантност, на жадни за кръв народи.
"Моите студенти винаги се изненадват от този факт", казва де Вел. Това белгиецът казваше малко след като в София се появи книгата на Адолф Хитлер "Моята борба", а малко по-късно свастики се развяха пред паметника на Христо Ботев.
Кой е прав? Белгиецът или тревогата на водещите политици, че в страната ни започват тревожни процеси.
Историята с библията на германските фашисти и размахваните свастики по митинги и стадиони могат да минат за малък инцидент, но също и за първи симптом за вирус, който вече е инфектирал цяла Европа.
Миналата година беше белязана с цялостно настъпление на крайнодесните партии в цяла Европа. Въпросът е дали България ще бъде подмината от тази тенденция. Причини за безспокойство има, но за да ги усетим, е редно да си припомним какво става около нас и най-вече да се опитаме да обясним защо.
Последният удар на крайнодесните се случи в Румъния. Ултранационалистът Корнелиу Вадим Тудор получи 33,06 на сто от гласовете на румънците за президентския пост, а неговата партия контролира около 26 на сто от парламента. Заради успеха на крайнодесния Тудор Европейският съюз постави на комшиите тежки условия за изваждането им от негативния шенгенски списък. Това показа тревогите на Западна Европа за процесите в северната ни съседка. А те не са без основания, при условие че Тудор е обвиняван в отявлен антисемитизъм и прочут с нетърпимостта си към ромите и етническите унгарци. Почти всички западни наблюдатели се опасяват, че демократичните проблеми в северната ни съседка ще спрат и ще се появи политически режим от сорта на този в Словакия по времето на Владимир Мечиар или този на Лукашенко в Украйна.
Мнозина свързват възхода на Тудор с тежките реформи в Румъния или дори с провала на структурната реформа в страната. Това може и да е така, но и европейските, и западните наблюдатели пропускат факта, че това всъщност е част от тоталния възход на крайно десните партии в цяла Европа.
Така както в Австрия управлява партията на Йорг Хайдер, във Франция Жан Мари льо Пен трупа сила година след година, така като става в Чехия, Белгия, Италия, Украйна, че дори и в Македония крайните националисти са реален фактор в политическия живот.
Още в началото трябва обаче да разделим национализма, който съществува в Западна Европа, и този, който се появява в източната є част.
В страните на ЕС възходът на крайните националисти е породен от няколко причини. Първо, държавите от ЕС доброволно са ограничили суверенитета си. Например проблемът как Франция да продава сирената си не се решава в Париж, а в Брюксел, т. е. не от френското правителство, а от Съюза. Всеки един член на ЕС е принуден да понася последствията на позитивните, но и на отрицателните управленски решения на Брюксел. Правителствата в повечето случаи трудно могат да влият на пазара, особено що се касае до мултинационалните компании.

Национализъм или популизъм

Австрия стана първата страна от Западна Европа, която е управлявана от крайнодесните. Тя първа усети настъплението на популистките партии. Основната риторика на Хайдер бе насочена точно към загубата на суверенитета на държавата. За да може да участва в процеса на глобализация на икономиката и политиката, Австрия се отказа от един от стълбовете на своята следвоенна същност - неутралитета. Виена пое сериозен път към НАТО, присъедини се към ЕС, стана външна граница на Шенгенския съюз. Сега австрийците губят работните си места, заради наплива на унгарци, словаци, хървати. Свидетели са на непозната за тях криминална активност на източни мафии.
Вследствие на липсата на неутралитет Австрия трябваше да се съобразява с политиката на ЕС и Шенгенския съюз за разширяване на Изток - нещо, което не се харесва на обикновените австрийци. Популистката риторика на Хайдер успя да събуди националното чувство на австрийците и да им даде просто обяснение на иначе сложните глобални процеси, засегнали и страната. Той декларира подкрепата на държавата-нация, която трябва сама да взема решения за това, което касае нея. По този начин сравнявания с Хитлер Хайдер обра вота на хората, които не възприемат обединението на Европа или по-скоро негативите на това обединение. Австрийският националист показа един вид отпор на загубата на суверенитет и влиянието на икономическата глобализация върху страната му.
Имиграцията носи със себе си всичките останали негативни прояви, които настройват обществения дебат на националистическа вълна - безработица, престъпност, сблъсък с чужда култура.

Отблъскване на чуждата култура

В голабализиращото се общество все повече хората се обръщат към своята етническа идентичност и намират спасение за нея в своя културна среда, със съответните символи и традиция. В западните общества ограниченият суверенитет превръща държавите в рамка, в която сила набират различни миникултури. Това поражда противоречия между малките общности, особено когато те се конкурират на пазара на труда или за доминиране над другите.
Неслучайно дори германският канцлер Герхард Шрьодер обвини колегите си политици от опозицията, че използват опасни националистически аргументи при дебата за имиграцията в страната, защото настояват имигрантите да признаят германската култура за доминираща. По неговите думи Германия няма нужда от една такава идея за доминираща култура, а трябва да стане по-интернационална и по-модерна.
Въпреки това националистическата риторика дори в най-чувствителната в това отношение държава Германия се засилва.
Но тя на практика се засилва навсякъде. Неотдавна на германското правителство се наложи да забрани десноекстремистката Германска националдемократическа партия (ГНДП). Вътрешният министър Ото Шили оприличи тази партия с партията на Адолф Хитлер.
В Белгия, която се превърна в сърцето на обединена Европа, огромна популярност набира анти-имиграционният Влаамс блок на Филип Девинетр. В неговите очи пришълците от източните страни и Африка се приравняват към престъпниците. Тази му логика превърна партията му в трета по сила във Фландрия с близо 10 процента подкрепа на гласоподавателите.
В съседна Франция Жан-Мари льо Пен отдавна престана да бъде наричан клоун, след като Националният фронт, който той създаде през 1972 г., вече е истински фактор във вътрешната политика на страната. Негови поддръжници са не само хората от крайните квартали на Париж и дълбоката провинция, но и известни личности като Ален Делон например.
Подобна антиимигрантска партия, наречена Народна партия, съществува и в Дания. И тя вече държи електорат от близо 16 на сто от гласоподавателите.
10 на сто от гласовете държи и Северната лига в Италия, която също изповядва антиимиграционни идеи.
Норвегия не остана по-назад от другите европейски държави и може да се похвали с крайнодясната Партия на прогреса, която на изборите през 1997 г. спечели 15 на сто от гласовете.
По същия начин националистите в Швейцария държат акции за 20 на сто от гласовете.
Доскорошната социалистическа държава Чехия също роди националистическо недоносче в лицето на Републиканската партия. Един от лидерите є Ян Вик обича да казва, че в Чехия няма място за каквито и да е емигранти било то от Източна Европа или Азия. Тази партия притежава и другата черта на своите побратими - нежелание за доброволно ограничаване на суверенитета.
"Ние не сме се откъснали от Русия, за да се обърнем на 180 градуса и да се предложим на империалистите от Запад", казва Вик.
Чехия обаче се явява буфер на двата типа ултранационализъм - западния и източния.

Източният ултранационализъм

В Източна Европа, така както в Румъния, национализмът има други прояви, макар в основата си крайнодесните течения също да са породени от глобалните процеси и загубата на суверенитет.
Това не са страни, към които има емигрантски натиск, дори точно обратното - те са източник на емиграция. В източните страни няма тези облаги, които западните държави получават наред с пасивите от обединението - свободното придвижване, спазване на универсалните човешки права.
Поради преходния си период от комунизъм към демокрация източните страни нямат тези регулатори, които да държат примерно нивото на безработицата ниско, да създават социална защита на хората над определена възраст. Точно обратното - обикновените хора губят сигурността, която са свикнали да получават при тоталитарната система.
Загубата на суверенитет също води до възход на културите на малцинствата, но сблъсъкът на култури води до етнически противопоставания, вместо до конкуренция. В повечето източни държави доминиращият етнос не се отказва от този си статус доброволно - дори обратното, както в Украйна например, тенденцията е да се налага на малцинствата приемането на господстваща култура. Руското малцинство в Украйна на практика е дезинтегрирано от обществото - ограничава се използването на руски език, не се допуска участието на руснаците в администрацията, без да признаят украинско самосъзнание.
На практика в страните от бившия СССР се провежда подмолен "възродителен процес". Всички имена се трансформират в унисон с местната култура. Например Екатерина в Грузия се превръща в Ека, Тамара - в Тамуна. В Украйна Владимир се превръща във Володимир. Този реваншизъм на доскоро потискани култури се проявява в други форми и в други държави, както е на Балканите, където, както е известно, се пролива и кръв.
Глобалните тенденции обаче изискват в източните държави да се спазват все повече човешките права и културната идентичност. Но липсата на икономическа стабилност създава предпоставки за възникването на партии, чиято риторика е анти - нещо си. Против циганите, против турците, албанците. Нещо в смисъл: ако сте в нашата държава, ще играете по нашите правила.
За да се види разликата между Изтока и Запада, е достатъчно пак да се даде пример с Йорг Хайдер. След като ЕС наложи санкции на Австрия, управляващата коалиция бързо смени риториката. Оказа се, че Хайдер създаде инициативи, за които източните държави само могат да мечтаят.
Неотдавна външният министър на Австрия Бенита Фереро-Валднер лансира идеята страната є да изгради стратегическо партньорство със странитекандидатки за ЕС, и организира конференция по тази тема. Правителството предприе и други мерки, които убедиха партньорите на Австрия, че трябва да махнат санкциите.
В Източна Европа ултранационалистите не сменят риториката, това ги прави и опасни.
Чудо ли се случи или не, но България засега е встрани от тази зараза, която върлува в Европа. Поне засега е феномен. България обаче има своите популистки партии, които обират вота на националистично настроените българи - БББ, ВМРО. Новите граждански движения и партии от сорта на Боневата също играят на тази струнка. Тази тенденция обаче ще се засили, след като България ефективно излезе от шенгенския списък и, дай боже, се приближи към ЕС. Креслото на ултранационалистите в политическия живот на страната вече се кове и скоро можем да видим и табелки с надпис "Търсят се".