доц. д-р Любомир ХАЛАЧЕВ

ЛЕСНО ЛИ СЕ ПРАВИ САМУРАЙСКИ МЕЧ?

КУЛТУРАТА, ОБРАЗОВАНИЕТО И НАЦИОНАЛНИТЕ ТРАДИЦИИ В СВЕТЛИНАТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Когато говорим за реално и близко присъединяване към Европа и нейните цивилизационни ценности, а оттам и навлизането в световното общество за обмяна на идеи и стоки, ние отново и отново се опитваме да преценим всичките плюсове и минуси на това сближаване. Добре разбираме, че качествата на европейската културна прегръдка няма да успеят да скрият и някои реални недостатъци - какви точно, тепърва ще имаме възможност да узнаем. За отправна точка на тези разсъждения може да ни послужи всекидневието - за последните десет години ние успяхме да изпитаме силното, дори натрапчиво присъствие на американската културна индустрия. Инвазията на кино- и телевизионния екран е само малка част от този силен поток, който вече напълно е завладял нашите пазари.
Ние вече вървим по пътя към новия век - и затова все повече трябва да говорим за глобалния свят и за неговите пазари. Те са не само на материални продукти, но също така на култура, на образование, с две думи - на идеи. Обикновено в такива случаи мненията се разделят на два противоположни полюса - да браним националното или да тичаме напред към глобалното. Ако трябва да браним - въпросът е какво? Копривщенските къщи, неравноделния музикален такт, романите на Иван Вазов, средните политехнически училища, езиковите гимназии, колежите за вундеркинди, гъдулковата музика или дървения кавал. Защото невинаги тези така мили на сърцето и душата традиционни български символи са носители на истински национален дух. Ако трябва да ставаме тутакси и веднага глобалисти - кой модел да изберем! Защото с пълна скорост срещу познатия американски цивилизационен модел се движи идеята за японското общество на бъдещето. Затова нека да поразмислим.
Основната нотка, звучаща в многогласния концерт на темата за глобализацията, е общото разбиране, че европейската култура трябва да бъде не само глобализирана (т. е. подчинена на някакви общи закони), но и многоцветна, с различни национални нюанси. Тази теза не е нито нова, нито революционна. Даже, бих казал, тя звучи много познато и се приема без съпротива навсякъде. Но... ето това "но" вече десетилетие връща нещата към началото и сякаш не позволява да се приеме някакво общо решение, което би обяснило и облекчило културните процеси в близкото бъдеще.
За какво става дума? В световната култура отдавна има установени понятия. Например понятието "италианска кухня" или "китайска кухня", или "източни бойни изкуства" или "английска градина". Ето, това са понятия, които се продават. Сигурно имат много други съдържателни части тези култури, които не се продават и никой не знае за тях. Защо? Хубав въпрос, но без отговор. Защо например "ламбада"-та е единственият елемент на бразилската култура, който така лесно се продава по цял свят. Също без отговор - но това са факти, които ни карат да мислим, че всяка култура трябва да търси своето пазарно лице. Културата, която ние с гордост наричаме "наша" и "национална", но която не може да се продаде в чужбина, никога не може да стане част от световната култура. А това вече е категория, според която се определят качествата или недостатъците на тази култура!
Разбира се, когато говорим за тези факти, не трябва да забравяме, че само преди десет-петнайсет години за страните от т. нар. Централна и Източна Европа понятието "глобализация на културата" беше равнозначно едва ли не на държавно предателство. Но, не трябва много да се учудваме, тъй като по това време студентите от Сорбоната са приемали за съвсем нормално, че Източен Берлин не се намира в Западна Европа. През ХIХ в. в Европа е имало четири империи, по-малко граници и много националности и народи, които са имали свои национални традиции и култура. И тогава това е било съвсем нормално. Днес нещата са променени, но все още се знае, че "не може да се разбере Украйна без Византия и Полша". С други думи, има общи понятия и общи корени, които и днес налагат своя отпечатък върху националните културни идентификации.
Всички разбираме, че в света на бъдещето ще останат тези култури, които успеят да се "преведат" на световен език. Другите ще отидат в музея - това е неминуемо. Тъй като, както вече отбелязахме, обикновено културите не се продават на едро, а само по елементи. Но тъй като в културната история само една малка част от всички опити се реализират, обикновено се получава така, че за големите страни това звучи нормално, а за малките страни - фатално. Глобализацията изпрати тайфуни от типа на "Макдоналдс" или "Кока кола", които заличават всички местни вкусове, колкото и богати да са те, оставяйки след себе си пълноводна река с неясен вкус. Това е най-голямата опасност в този процес. Но проблемът с тайфуна не е да се спасим от него или да го спрем, а да минимализираме загубата.
За съжаление има много политици и супербизнесмени (които влияят със своята продукция на целия свят), които си представят, че простото смесване на образци от различните култури ще даде една нова, велика култура. И дават за пример културата на Римската империя, която е изчезнала по обективни причини, оставяйки дълбока следа в историята на целия свят. Но аз бих предложил и други примери. Помислете си какво ще стане, ако смесите в една голяма чаша най-добрия френски коняк, най-доброто шотландско уиски, малко руска водка, специфичната полска водка и най-доброто италианско и българско вино. Ясно е, че няма да получите изумителна напитка - ще получите безвкусен боклук, от който на другия ден ще ви боли главата.
От друга страна, бързината и лекотата, с която днес се развиват човешките отношения, налага подобна бърза и лековата атмосфера и в областта на културата. Интернет-пространството провокира САЩ, които са най-изявени в тази област, да изискват от другите страни премахване на всякакви ограничения за излъчване на културни факти по Интернет. Това значи, че всеки, който има компютър, ще може вече да получава културна информация без никакви посредници. Но, разбира се, само тази информация, която се предлага по Интернет. А дали всички страни са готови да работят на тази основа, а дали биха искали?
Един известен индийски актьор споделил, че дълго време не е разбирал защо индийските филми, които по количество са повече от американските, не могат да излязат извън Индия. Едва по-късно разбрал, че тези филми (без да коментираме техните естетически достойнства) остават затворени вътре в националните разбирания и вкусове, които са много силно ограничени. Има опасност, когато защитаваме националната култура, да се окажем в позицията на хора, които бранят нещо, което никой не иска да види, да прочете или да чуе. Опасността е наистина реална.
Всеобщо е мнението, че разбирането за културната различност, за националната културна идентичност и връзката им с пазарната икономика и процесите на глобализация има толкова много лица, колкото различни идеи има на този свят. Русия през ХIХ в. е създала велика култура - и днес тя е интересна за целия свят не само като философия и естетика, но и като продукт за културния пазар. През ХХ в. Русия създава много политически проблеми със своята революция. Днес последиците от тази революция във всичките им аспекти - от завещанието на Ленин и престъпленията на Сталин до последните дисиденти - отново са интересни за цял свят. Неотдавна известният скандален писател Виктор Ерофеев, добре познат на Запад с "Руската красавица", преведена в повече от двайсет страни, в последната си книга "Енциклопедия на руската душа" каза, че в момента Русия е загубила своя бог и за руските интелектуалци най-важното е да намерят новото му лице. А докато го търсят, стават страшни неща. В Русия се живее много тежко - заяви той, - но затова пък сега там е рай за писателите, тъй като непрекъснато нещо става. Затова не разбирам тези руски писатели, които в момента напускат Русия. Както и не разбирам тези руски читатели, които все още стоят там.
Националните приоритети - това е търсенето на наша истина в многогласния хор на глобалната световна култура. Ние трябва да я намерим тази истина и да я отстояваме. За целта трябва с желание и амбиция да се присъединим към европейската история и да намерим там своето място, за да станем значими и интересни. Трябва например да се борим на всеки международен диспут да се говори за значението на българската култура за развитието на византийско-славянската култура - това е познат исторически факт, но въпреки това той може да намери международно признание само ако се борим за неговото признаване. С какво още е интересна България! Единствената точка, в която се пресичат интересите на България и Европа, е войната от 1878 г. - не като повод за нашето национално освобождение, а като дата, от която започва оттеглянето на Османската империя от Европа. Ние можем да намерим своето значимо място в европейската история с присъствието в тези процеси. И трябва да го направим, като им дадем нашето тълкувание.
Разбира се, ние имаме нужда от пари, за да развиваме своята култура. Но трябва да кажа, че не по-малко важно е да имаме НАЦИОНАЛНА ПОЛИТИКА за развитие на културата, която ясно и категорично да посочва приоритетите. Когато имаме заявена национална политика, тогава ще знаем каква посока на движение трябва да поемем - а оттам и откъде ще дойдат парите за развитие на националната култура. А между другото - и как тя да стане по-продаваема, по-"пазарна". Защото ние вече сме влезли в процесите на глобализацията, на първо място - на европеизацията. И основната ни задача сега е да се движим напред с най-малко загуби във всяко едно отношение.
Трудно е да се говори за духовност, за култура в една страна, в която проблемите в икономиката, в бита и всекидневието на хората са толкова големи, че понякога зад тяхната всеобхватност не прозира нищо, освен тъга и безрадостност. Но ако ние не говорим, ако ние оставяме празно място в пространството, което трябва да е наситено с разговори, с дискусии, с мнения на писатели, на философи, на поети, на мислители - това пространство ще бъде запълнено по силата на физическите закони от други идеи, от други мисли. Обикновено тези заместители не носят духовно богатство и не създават душевен комфорт на нацията.
Известният полски режисьор Кшищов Зануси казва, че не вярва в хоризонталната структура в културата, защото вярва в нейната вертикална характеристика - има високо изкуство, има масово изкуство. Зануси припомня, че в историята имаме подобен случай - Гаргантюа има списък от двайсет вида забавления, в които не влиза единствено четенето на книги. Това, че присъстваме на своеобразен обществен "гаргантюализъм", е нормално. Когато масите имитират елита, тогава изкуството се развива. Когато елитът имитира масите - тогава изкуството умира. Това е постоянен процес, който не се побира в рамките на познатите исторически раздели. Затова сигурно не трябва особено да се впечатляваме от факта, че в момента сме като цяло в период на упадък. Традиционният елит от ХIХ в. - лекар, адвокат, свещеник - вече не притежава ролята, която е играл в началото на века. Днес той е активен ползвател на масовата култура. А откъде ще дойде новият интелектуален елит и как ще се оформи той - това е въпрос, на който чакаме отговор. Но ние все още не сме си отговорили на друг един въпрос - а дали културата на бъдещето ще се насочва и ръководи от подобен елит, защото това може да е съвсем различно общество, в което понятията "масовост" и "елит" няма да се определят от имуществени или генетични фактори. Бързината, с която в днешно време се сменят вкусовете и кумирите на цели общества, е поразителна. И плашеща. А най-тревожно действа на съзнанието на хората с традиционни представи мисълта, че тези кумири се сменят не по волята на други хора или по логиката на обществено-политически събития, а сякаш командвани от неясни ОРГАНИЗАЦИИ И ИКОНОМИЧЕСКИ СТРУКТУРИ. Влиянието на Интернет-пространството е най-яркият пример за тази тревога.
Когато се пренасяш в нова къща, си изправен пред две дилеми. Едната е да пренесеш старите вехтории и дълго да се чудиш - къде да ги сложиш или как да се отървеш от тях. Втората е - ако решиш всичко да изхвърлиш, да не стане така, че в общия куп на боклука да отиде и онази фотография, която сигурно ще те връща към мили спомени и ще ти носи щастие, когато остарееш и единствената радост ще са твоите спомени. И едното може да стане, и другото се случва. Рецепти няма. Струва ми се, че единственото спасение се нарича ВКУС - не подлежи на описание, не се продава и непосветените не могат да го видят.
Прибирах се от аерогарата вкъщи след поредния европейски семинар на тема "Култура и глобализация". На булевард "Цариградско шосе" попаднах на битова сценка - на една от спирките млад циганин предлагаше кухненски ножове, домакински сатъри и... самурайски мечове. "Бате, искаш ли самурайски меч!" - между другото ми предложи той, както се предлагат дезодоранти и миксери по улицата. Като човек, изкушен в тази област, си припомних какво означава за японската традиция производството на самурайски меч - сигурно това е върхът на японската традиция в областта на изкуството, философията и занаята. В Япония е толкова трудно да получиш "майсторско свидетелство", за да произвеждаш такива мечове, че самата мисъл да тръгнеш да ги продаваш по улицата сигурно преди години се е наказвала с отрязване на главата. У нас, както се вижда, върховете на глобализираната уличнопазарна икономика вече са достигнали най-ниското ниво на масова култура. Белег за какво е това?

(Следва)