КРАСИМИРА СТОЯНОВА: ВАНГА ПРОДЪЛЖАВА ДА БДИ НАД БЪЛГАРИЯ

Интервю на Йоланта ПОПОВА

Красимира Стоянова е родена в гр. Сандански през 1949 г. Племенница е на пророчицата ясновидка Ванга. Завършва турска филология в СУ ”Климент Охридски” през 1972 г. В момента учи египтология и сирология в Нов Български Университет. От две години е главен редактор на сутрешния блок на Нова Телевизия.

- Как се чувствате като племенница на Ванга?

- В чисто човешки план сме свикнали. И брат ми, и сестра ми. Особеното около нас го създават хората. Когато се родиш в близост до такъв феномен, ти почти не го забелязваш.

- Това помагало ли ви е, или повече е вредило?

- Това от детските години ли е, или се е напластило с времето, с по-зрялата възраст?

- Това ли наследихте от леля си за бъдещето?

- Да, да чета знаците. За някои от тях имам нужната концентрация и внимание. Например за обществените процеси, за България – това са зрънца, които ако умееш да идентифицираш и наслагваш, подреждаш нещо голямо за времето, в което живееш, за знаците, които носи. Това са събития и неща, които си стават, просто ти не си забялязал. Още един характерен израз на Ванга беше: “Гледате, а не виждате.” Тази амалгама, в която, от една страна, са семейството, работата, а от друга - всичко, което остана в наследство от нея в сферата на духовните, нематериалните неща води до раздвояване. Противоречия, които са понятни само с голяма доза концентрация и вътрешна борба. За мен това е тясно свързано с детството и аз не мога да го пренебрегна, вътре в нещата съм. Дори и работата ми с децата в НТ, защото момичетата и момчетата, с които работя, са много млади, е нервна. Те са почти деца и в моментите, когато имаме пререкания и конфликти, съм изпадала в една доста продължителна душевна борба. Задавам си въпроса "Правилно ли съм постъпила, толкова остра ли е трябвало да бъда?" Може би ако бях приложила повече търпение, повече разбиране, щеше да е друго. Винаги така се получава, а това вече е обременяване не толкова в добрия смисъл. Това са непрекъснати терзания и колебания.

записки, които просто на няколко пъти взимам да чета, препрочитам и отново оставям настрани, защото усещам, че не съм готова. За всичко онова, което не се вижда, а се

- Мислите ли, че Ванга е израз на една чисто българска еманация, има ли символика в това, че се появи точно в България?

- Да, има. Нищо не е случайно, тя наистина много харесваше тази земя, но в един по-широк периметър. Включваше и Струмица, нейният роден град. Имаше чувството, че това е една благословена земя и че раждането й в Струмица и идването й в България никак не са случайни неща. Много духовни водачи има в тази държава. Вземете Дънов, Търновската книжовна школа, Кирил и Методий, ако щете.

- Дали Ванга носеше в себе си някакво наследство от тези колоси на духа?

- Според мен носеше един събирателен образ на този български, древен дух. Имаше такива индикации. Имаше моменти, в които тя се изразяваше като един философ, като че ли кой знае какво е прочел и какво е завършил. Това идваше отвътре, отгоре може би.

- Имаше много дебати и претенции около тази прословута църква в Рупите? Поуталожиха ли се страстите или все още това е един болезнен въпрос? Тази църква не трябваше ли да обедини българите, а не да ги разделя?

- Ванга искаше да се построи една малка православна църквица. И не там, където е в момента храмът, а от другата страна на мостчето, до къщичката й. Там е по-каменисто, по-песъкливо, основата е по-здрава. Там, където всъщност се правят църквите - на камък. Тя си беше поканила един архитект от София, градски архитект в Петрич, който да отиде по нейна поръчка в Охрид и да вземе плановете на църквата "Св. Климент". Това е една малка, компактна църквица от XIII век, много кипра, и най-важното идеално щеше да се впише в цялото това особено място. Освен това първоначалната идея беше да й е близо, за да може с опипване да стигне до нея сама, да се помоли и да се върне. Така се и почна. Основата на църквата се направи именно на това място, имаше ритуал по освещаване на камък, Пимен го освети, агне се кла. В един момент не знам защо и как, се появи Светлин Русев, който й казал, че трябва да направи църква, достойна за Ванга. Изведнъж мястото се измества и отива в коритото на река Струма. Бяха нужни 62 самосвала чакъл, защото водата отдолу непрекъснато извираше. И до ден-днешен не мога да си обясня как тя се съгласи, как я подведоха. Имали сме разговори с нея и тя казваше “Чакай сега, той Светлин доведе архитекти от София, те знаят по-добре.” От плана на малката църквица нищо не остана, направи се нов проект. Това за мен не е православна църква, това е храм, който събира всички религии. Вижте само пирамидалната му форма. В един момент този строеж като че ли се изплъзна от ръцете й, вече не беше неин. Точно тук всичко се обърна и излезе от контрол.

- Как са чувстваше Ванга, когато всичко приключи, когато църквата официално се освети?

- Не се чувстваше добре, още когато започнаха промените. Свещениците се изпокараха със Светлин Русев, с инвеститорите. Започнаха едни дандании, плъзнаха слухове, че се краде от даренията, краде се от материалите. Това я съсипа, това я разболя. А беше мечтата на живота й. Да не говорим колко светско стана това събитие, нямаше никаква святост. Много ми напомняше на конгрес, на събрание. Безброй камери, министри. Именно тази показност много я дразнеше. Ванга обичаше обикновените хора, които живееха по баирите, близо до земята, до природата.

- Тази фондация всъщност в момента управлява земята и църквата, които са й дарени от самата Ванга. Има управителен съвет, в който влизат местни хора, мисля, че и Светлин Русев, Нешка Робева.

- Ами, ние не знаем какво има там. Когато тя почина, се огласи едно завещание, на което също не бяхме поканени. Кметът на Петрич г-н Чопаков беше извикал само журналисти. Имаше една много странна работа в това завещание. Леля ми завещаваше всичко на държавата от благодарност към БКП, как ли пък не. Нали именно БКП искаше да я изсели по Белене, защото е врачка и магьосница. Много малко вероятни са тези нейни последни желания. Целият документ носеше духа на 1984 г. В тази година Ванга си беше здрава, права и през ум не й е минавало да пише завещания. Това е направено много по-късно и е издокарано по калъпа на онова време. Другото, което ни учуди, е, че накрая, където стояха подписите на свидетелите, нейният палец ненадейно как е попаднал върху подписа на свидетелите.Това означава, че първо е сложен подписът на свидетелите, а после нейният пръст. Може дори тя да не е знаела, някой просто да й е сложил отпечатъка отгоре. Тя беше вече тежко болна. Ние започнахме да оспорваме, не защото имаме нужда от някакви имоти. Духовното наследство, което имаме от нея, ни е предостатъчно. Тук става дума за друго. Моята майка искаше да вземем родната ни къща в Петрич, та аз съм израснала там. Желаеше да направим там музей, тя да е вътре и да разказва на хората. Защото кой повече от Люба, нейната сестра, знаеше за нея. Заедно са, откакто са родени. Та тази къща е още затворена, защото текат дела, нищо не е окончателно изяснено.

- В местността, в която живееше Ванга, има минерални извори. Там непрекъснато всичко е обвито с бяла пара. Създава се впечатление за нещо мистично, вълшебно. Как тя усещаше това място?

- Чувстваше се страхотно там. Казваше, че има мисия и там й е предопределено да бъде. И я разбирам, всичко беше много патриархално, едно късче от приказките. Тя обичаше в зимните вечери около камината да разказва безкрайни притчи и истории. И наставаше едно безвремие.

- Какво завеща Ванга на българите?

- Остави ли ангел-хранител за България?

- Тя самата продължава да бди над България. Има хора, които я сънуват, тя ги крепи и им помага.

- Как стана така, че човек литератор по образование и душа се занимава с телевизия?

- Съвсем случайно. Пролетта на 1997 г. бях поканена в НТ за едно публицистично предаване във връзка с Благовещение - именният ден на Ванга. После в кафето, чакайки колежката, която ме беше поканила, към мен се приближи симпатичен, нисичък човек и ми казава: ”Много добре изглеждате пред камера, много добре говорите, може ли да дойдете да работите в НТ?” Тогава ми се стори смешно. Никога не бях виждала камера, а си имах друг път, който следвах. След това няколко пъти ми се обади вкъщи, оказа се, че това е нашият художествен директор. Накрая реших да отида и да видя за какво ме викат. В централния офис ми предложиха да започна свое предаване. Аз се стъписах, нямах понятие как се прави телевизия. Увериха ме, че е много лесно, но първоначално нека да оглавя “Връзки с обществеността”. Докато дойде времето, да ги оглавя дойде новият генерален директор Мишо Михайлов и уволни всички. На по един месец, но на мен ми беше повече смешно.

Мина се време, аз продължавам да си работя моите неща, когато същият този директор ми се обажда вкъщи в 6 ч. сутринта на 23.XII.1997 г.и ми казва “Идвай да спасяваме телевизията! Няма го Мишо Михайлов, уволниха го, останахме малко хора.” И аз се отзовах така, защото ме беше помолил приятел. Само че сега не поех “Връзки с обществеността”, а сутрешния блок. Успокоиха ме, че това се учи като всеки занаят и че им е нужен един спокоен, опитен човек, който да обедини тези млади хора. А технологично те знаят как да се справят. Това всъщност е моята история.

- Какви са преимуществата на тоталната медия, каквато се явява телевизията?

- Това, което аз смятам за голямо достойнство на НТ, е, че е много прибрана, много гъвкава, много бързо променя нещата. Било редакции, екипи или предавания. Другото е, че всеки човек в тази медия, който е спечелил конкурс, минава през целия производствен процес. Тръгва от най-ниското стъпало, преминава през монтажни, студия и после спрямо неговите качества отива в подходящата редакция. Така научават всичко, а после попадат на точното място. В държавната работа всичко е много мудно. Тук всичко се променя в крачка.

- Не ми стига времето. Прекарвам много часове тук, а моите работи вкъщи изостават. Много динамична и износваща работа.

- Това, че работя с много млади хора. Аз ги уча, но и те ме учат. Разнообразието също. Толкова различни хора срещаш, различни мнения. Моята душа на писач се обогатява с всяка нова среща.

- Имате ли свобода като главен редактор да придавате облика, който искате на сутрешния блок?

- Да, но точно в това е предизвикателството. Направих предаване за Ванга на живо, на прима виста, нещо, което не бях правила.

- Аз мога да говоря само за НТ. Да, там имаш свободата да правиш сам събитията. Но съм работила и в БНР, където нещата бяха коренно различни. Главният ни редактор проверяваше всичко, зачертаваше. Беше пълен абсурд. Била съм толкова потискана. Имала съм идеи за нещо интересно, но си имаше калъп и по него трябваше да се прави всичко.

- Лесно ли се работи за вас?

- Да не прозвучи самохвално, но това ми е най-добрата редакция в телевизията. Държат се за мен дечурлигата, но и аз се държа за тях. Оставила съм ги да се самоконтролират.

- Има ли качество от характера ви, което ви създава главоболия, но не можете да се отървете от него?

- Да, искам да правя много нови работи, а често не ги довършвам докрая, не ги изпипвам. Малко съм припряна.

- Това професия за цял живот ли е?

- За мен, едва ли. Телевизията е страхотно нещо. В първите три месеца се отчайваш ежеминутно. Буквално напускаш всеки ден. Оцелееш ли, тя става като бацил в кръвта. Но аз съм раздвоена. Душата ми е при словото. То е една магия. Често пъти, като пиша нещо, една дума ми звучи като музика, текстът ми напомня мелодия. Сигурна съм, че ще завърша с писане. Пак ще се върна при знаците. То ми е вменено.