Ухажвана или ругана, подценявана или развращавана е била българската култура, успехите й със сигурност предхождат успехите на българската държавност и на което и да било нейно начинание. Може би само войната съперничи на изкуството по своята древност. Но не го превъзхожда по дълговечност. Защото не знаем, докато ръката на неизвестния чудотворец е извайвала съвършенството на скалните рисунки, оцелели до днес, какви битки са се водили наоколо, имало ли е някакви държави изобщо, и кой владетел е бил на власт. Първите човешки пориви, изразени чрез изкуството - няма съмнение - са съществували преди държавността и независимо от нея - както е и до ден -днешен. И ще съществуват и след нея, ако "глобализацията" или някакво друго унифициращо безумие погълне идентификационните ни знаци, приспи рефлексите ни, чепатостта ни и чешитлъка ни и ни направи скучни и правилни като английски ливади.

И сега, когато повечето ни политици се запътиха да отиват там, където българските творци на изуството винаги са били - сиреч, в Европа, - те пак забравиха този факт: че не само те, че не само "всички български политически партии", както се чуваше да се твърди, но и хората на изкуството, които не от година-две, а от десетилетия градят положителния имидж на страната ни, имат принос и заслуга Европа да отправи поканата за начало на преговорите. Във вихъра на опиянението, в надпреварата - кой да си припише повече заслуги за този "исторически" факт - на никого не дойде на ум да каже поне една дума за онези, които разнасяха не само из Европа, но и по света славата на България - нейните певци и художници, да речем. Николай Гяуров и Райна Кабаиванска несъмнено имат по-голям принос за добрия имидж на страната ни в Европа, отколкото някой новоизлюпен министър-аматьор, пък бил той млад и красив. Христо Явашев, макар и да не му е много приятно, че е българин, все пак е такъв и това е известно по света. Дори и в Латинска Америка са чували за Ботев и Вапцаров, а Съединените щати са аплодирали фолклорните ни състави и са се възхищавали на неравноделните ни ритми. И целият този положителен образ на България се градеше още в условията на тъй наречената "студена война" - въпреки държавната политика на тогавашните комунистически управници, въпреки войната на идеологиите, в която народът ни беше въвлечен от политиците си срещу волята му. Искам да кажа, че каквато и да е била властта в България, талантливите българи са допринасяли с дарбата и способностите си повече хора да мислят добре за страната ни, да я идентифицират, а не да я възприемат като тъмна балканска държава някъде между Турция и Русия.

Този прочут израз на Алековия герой, шестващ през българския обществен живот като че ли е жалонирал метаморфозите на нашенското съзнание - цялата ни недоверчивост, вродената ни подозрителност, която - уви! - царете, вождовете и водачите на народа ни не винаги са проявявали през вековете (и затова толкова много от тях са си отишли в резултат на заговори, предателства и убийства). Нашенското "тъмно балканско" подмигване към "европското" - айде бе, на нас ли тия мурафети! Че с що е по-добър европеецът от нази? Ние и да го преметнем можем, и да го поизлъжем, без да се усети, и при това ще се тупаме гордо в гърдите с тържествуващия вик "Булгар, булгар!", та да не би да сбърка Европата кой именно е този гръмогласен бабаит, дето й разваля реда и спокойствието.

Колкото и странно да звучи, образът на Бай Ганьо е създаден именно поради високото европейско самосъзнание на автора му, а не по друга причина. Би ли могъл човек, който е на равнището на описвания от него герой, да го създаде? Очевидно не. Или пък човек, който не знае къде се намира истинският европеец и какви качества има той? Алеко е бил европеец, това е истината. И е искал по-скоро да направи европейци и сънародниците си. Което вече показва къде се е намирала българската интелигенция и къде - българските обществени нрави по онова време.

Нека си спомним и Пенчо Славейков, огорчен и омерзен от българската действителност, оттеглил се в италианската си самота - поради едничката причина, че с много е надраснал съвременниците си, и че като развитие на духа и съзнанието ги е превъзхождал чувствително. Така и умира - само верната Мара Белчева споделя изгнанието и смъртта му. Да си спомним и Пейо Яворов, смазан от общественото мнение и политическия натиск, упражнен от семейството на видния политик Петко Каравелов - бащата на Лора - върху съдебните власти, които непременно е трябвало да го изкарат убиец на жена си. Той предпочита достойната смърт, отколкото мизерния, лишен от човешки смисъл живот. Да си спомним и сирачето от Копривщица - великият лирик Димчо Дебелянов, чиято нелепа и непростима смърт също е плод на държавната машина - някакъв неизвестен дребен офицер го лишава от отпуск, за да го даде на баджанака си - и така един поет, с чиито стихове би могла да се гордее всяка европейска поезия, е хвърлен като пушечно месо и загива в калта на Демирхисар на 2-и октомври 1916-а година, в поредната безумна война, в която българските политици тласкат омаломощената българска армия и смазания български народ. Да продължавам ли с Асен Разцветников, с Христо Ясенов, с Никола Вапцаров, с Гео Милев? С онези, които са били лицето и идентификацията на народа в определен период от неговия живот, и после безмилостно са смлени от циничната мелница на българския обществен и политически живот, от неговите чудовищни механизми? Трябва да минем прз лагерите и през костите на Сашо Сладура, през мъките на Талев, през ужасите на многобройните българи, създатели на изкуство, които прекараха черните дни на живота си в Куциян и Белене, или в Ловеч; можем ли да прескочим убийството на писателката Яна Язова през 1974-а, извършено с такава жестокост от неизвестния (засега) служител на Държавна сигурност, открадването на ръкописите й, опита да се заличи творческото й дело? Можем ли да не стигнем и до другите - от Петя Дубарова до Христо Банковски, Людмила Исаева и Веселин Андреев, които си отидоха от този свят доброволно, защото бяха подтикнати или не можаха да понесат отново този наш мъчителен български живот с тягостните му машини за убиване? Можем ли да подминем днешната нищета на повечето създатели на българската култура, мизерията на енциклопедичния Трифон Силяновски, не тъй отдавнашната смърт на изтерзания от немотията и самотата Александър Геров, бедстващият - защото е все още жив - голям поет Христо Фотев, който не получава от държавата дори пенсия? С тези имена би се гордяла всяка европейска култура, ето защо те по право винаги са били в Европа - в онази духовна Европа, която завинаги ще остане далеч по-важна от географската, защото физическите граници на континентите могат и да се променят, но духовните пространства си остават вечни.