|
ВЯРА, бр.1,
година VII 2000г.
|
ПРАВОСЛАВИЕТО И НАБЛИЖАВАЩИЯТ XXI ВЕК
(Реалност и перспективи)
Проф. д-р Тотю КОЕВ
В последно време и радио, и телевизия, и други средства за масова информация упорито ни внушават, че с настъпилата 2000-на година е започнал XXI век. Странно! Излиза, че XX век има не 100 години, а 99.
Не се иска много напрежение на ума, за да се разбере азбучната истина, че XX век завършва в края на 2000-та година.
Много са темите и проблемите, които наближаващото ново столетие и ново хилядолетие поставят пред нас. Естествено е, че между тях са и религиозните проблеми, разбирани и интерпретирани по различен начин. Още повече че отминаващият XX век е белязан с възникването и разпространяването на много нови християнски и нехристиянски религиозни движения, всяко от които претендира, че единствено то е истинно и достоверно. Самопонятно е в тази връзка да се постави въпросът, къде е мястото, ролята и значението на православието в този религиозен конгломерат?
Двехилядолетният исторически път на Църквата е осеян с много перипетии: гонения и избиване на християни; вътрешни борби, породени от ереси и разколи; пагубното влияние на Инквизицията и много други.
През първото хилядолетие християнството се разпространи и утвърди. През второто се раздели и раздроби. Какво ще стане през третото?
Парадоксално, но факт е, че XX век е кулминация в преследването и избиването на християни. Един немски учен пише, че броят на избитите християни от I до XIX век е по-малък от този на избитите само през първата половина на XX век. Той има предвид масовото преследване и унищожаване на християни след Октомврийската революция в Русия (1917 г.) и по-късно в другите бивши вече социалистически страни. Печална равносметка за един богато технизиран и за съжаление силно сатанизиран век.
Християнството като цяло и православието в частност са силно атакувани, критикувани и отричани предимно от различни религиозни и религиозно-философски движения и общности особено от средата на XIX и целия XX век. Стрелите срещу православието са по-остри и целенасочени. Основният мотив, казван или премълчаван, е този, че православието било музей от старини; че в него всичко било в застой - нямало никаква динамика и развитие както в богословието, така и особено в богослужението; че нямало никакво осъвременяване и никакъв рационален елемент в него. Между критиците в тази насока има и немалко християни. Тези и подобни на тях обвинения, идващи от хора, които не познават православието, налагат да се каже нещо за неговата специфика.
Пълна, точна и изчерпателна дефиниция или определение на православието никой досега не е дал и сигурно никой няма да може да даде, защото православието е пълнота и живот. Никой не може да даде определение на живота като духовна същност, но всеки, който го живее, го осмисля, вниква в същността му и го разбира. Така е и с православието. То се разбира и усвоява само от този, който е приобщен към него. "Думите, които ви говоря, са дух и живот" (Йоан 6:63), казва Иисус Христос. Православието - това са тези думи, претворени в живот. Не можеш да почувстваш и преживееш силата на православието, ако не си изцяло приобщен към него, ако не си го приел в сърцето си. У нас не са малцина тези, които се пишат православни по силата на традицията, но гледат на православието или през католическа призма, или през протестантска, или плащат още данък на марксическото си възпитание и образование. За тях православието се нуждае от реформи и осъвременяване.
Православието е точен отобраз на Христовото учение, то е самото това учение, внедрено в живота на отделната личност. Като дадено от Богочовека Христос това учение не подлежи на изменение. В това е силата и ценността му. Но, от друга страна, не е достатъчно само да изповядваш православното учение, необходимо е да го претвориш в личния, семейния и обществения живот. Истините на вярата се възприемат със сърцето, а не с разума. Сърцето има свои закони, които се различават от законите на разума. Така че да се говори за рационален елемент в областта на вярата значи да се отрича нейната същност.
Казаното по-горе се отнася до вероучението, което е в основата на православно-християнската етика. Но Църквата като реалност има освен божествени и човешки измерения. Често човешкият елемент не само не се покрива с божествения, а се разминава с него. И в историята на християнството, и днес е имало и има негативни човешки прояви, които не могат да засегнат божественото в него, но смущават неукрепналите във вярата. Истината повелява да бъдат споменати поне някои от тях, характерни за нашето време.
Каква е картината при православието, което тук е основна тема?
И при нас, православните, има редица проблеми, които в една или друга степен смущават религиозното съзнание. Ще спомена някои от тях.
Да погледнем най-напред у нас, в България. Близо половин век нашата църква изпитваше върху себе си тежкия юмрук на атеистично-марксическия мироглед. През последните 10 години религиозният живот на православните българи е сериозно смущаван пък от наличието на т.нар. разкол. Според едни има разкол, според други няма. Нека специалистите да се произнесат по този въпрос. Но тъй или иначе не може да отречем наличието на три синода: този, който е признат от другите православни църкви и се оглавява от патриарх Максим; другият, оглавяван доскоро от покойния вече Неврокопски митрополит Пимен, и третият - този на старостилците во главе с епископ Йотий. Тук спорът не е на верова основа, а на каноническа. Подобни проблеми (особено на старостилна основа) има и Еладската (Гръцката) църква. От по-друг характер са проблемите на Руската църква във връзка с отношенията й с Украинската, Грузинската и Прибалтийските църкви. Специфични проблеми имат също Румънската и Сръбската църква. Всъщност вътрешно-църковни проблеми имат всички православни църкви. Това е обяснимо, като се вземат предвид вътрешно-политическите условия, породени от двете световни войни и особено от Втората. В повечето случаи тези вътрешни противоречия и разцепления са плод на човешки слабости и недостатъци. Те не се отразяват върху същността на Църквата, която в основата си е божествена, но рефлектират неблагоприятно в съзнанието на нейните членове и пречат на божествената й мисия. Тази ситуация не е приятна, но е факт.
Какво можем да очакваме през новото столетие? - Тук няма място за прекален оптимизъм, нито за мрачен песимизъм, нужен е обективен реализъм, който може да се изрази в няколко направления.
1. Не бива да забравяме, че като божествена по своята същност Църквата не е ОТ този свят, но тя е ЗА този свят. Ако в света нямаше грях и неправда, нямаше да има нужда от Църква. Тя съществува, за да дава духовни сили на своите членове да противодействат на злото с добро. Глава на Църквата е сам Иисус Христос, Който казва на Своите последователи, че е с тях през всички дни до свършека на света (Мат.28:20). Щом Христос е с нас, никой не може да ни победи. Историята на християнството потвърждава това безусловно.
2. Казаното току-що отразява реалността досегашна и бъдеща, без това да означава, че проблемите изчезват. Вътрешно-православните и междухристиянските проблеми ще влязат в XXI век. За тяхното преодоляване ще са необходими много усилия, напрежение на волята и благодатна подкрепа. За разрешаването на някои от тях ще са необходими десетилетия. Православните по-лесно ще преодолеят вътрешните си противоречия, защото те не са на верова основа, а повече на юрисдикционна. Много по-труден е проблемът с обединението на всички християни, защото различията там засягат верови въпроси. Двадесетият век роди и оплоди Световния съвет на църквите. Новият век ще покаже дали този съвет има бъдеще или ще се търсят нови форми на сътрудничество и сближение. Повикът на новото време е за сближение и разбирателство, а не за конфронтация и отчуждение. На този повик християните трябва да откликнат.
3. Все по-често се чуват тревожни гласове, че ислямът е в настъпление за сметка на християнството. Наистина, такова настъпление има. Но не бива да се забравя, че ислямът като религиозно явление не импонира на духовната структура на западния човек. На него и на всички хора по света импонира християнството. Затова раннохристиянският писател Тертулиан (160-223) пише, че човешката душа по природа е християнска, което ще рече, че всеки човек, независимо от раса, език, етническа принадлежност, социално състояние, може да приеме с вътрешно удовлетворение християнството. Ислямското настъпление може да послужи за стимул по пътя към християнско сближение. Логиката на нещата показва, че през идващия век християнството ще доминира в световен мащаб. То е показало и доказало своята жизненост и благотворното си въздействие във всички сфери на човешкото битие.
4. След краха на комунизма в бившите социалистически страни православните, които са доминиращи в повечето от тях, изживяха своеобразна еуфория, която вече отминава. Налице е силна и добре организирана сектантска противоправославна инвазия, поддържана и от отговорни държавни дейци. При все това през новото столетие православните ще преодолеят кризата, в която сега се намират. За страни като нашата това ще стане по-бавно и по-трудно. Но има православни страни, гдето този процес вече напредва, при това с бързи темпове. Няколко примера. В пределите на бившия Съветски съюз до 1988 г. имаше всичко 20 православни манастира. Днес те са 390, от които 185 мъжки и 205 девически. Те не са достатъчни да поберат желаещите да се посветят в монашеско служение. Неимоверно голям е броят на монасите и монахините и в Румъния. Там сега има 14 православни богословски факултета и 30 духовни семинарии. През последните години значително се увеличи броят на монасите в Света Гора - Атон и сега те са над 1000. Между тях има протестанти с едно или две висши образования, които приемат православието и се отдават на строг монашески подвиг в атонските манастири.
5. Двадесетият век е век на техническите постижения и на силата на разума. Но човек има и духовни потребности. Все по-често се чуват гласове, че след като разумът десетилетия наред доминира, сега идва времето на вярата, на религиозните явления. Православието най-добре удовлетворява духовните потребности на човека. Неговата сила е в духовно-благодатния живот, който се постига чрез седемте тайнства и чрез богослужението. Зная, че казаното до тук ще породи възражения у мнозина, но се надявам, че други ще бъдат удовлетворени. В ръзсъжденията си изхождах от библейски основания и исторически опит. Новият век ще покаже дали развитите концепции са правилни.
Да е честито наближаващото първо столетие от третото хилядолетие!