В днешното настръхнало и непредсказуемо време пътуването към Весна Парун - жрицата на хърватската поезия - е истинско предизвикателство.

След преодоляване на няколко неуместно строги граници като неочаквано видение ме ослепява милионният Загреб - град с древна история, динамично настояще и обещаващо бъдеще. Макар да е загребчанка, Весна живее далеч от суетата на големия град. Потърсила уюта на покрайнините, тя обитава малък апартамент в квартал с поетичното название "Дубрава" в съседство със Студентския град.

Творец с удивителен талант и невероятна плодовитост, автор на повече от 70 книги поезия и проза (включително на 25 книги за деца) и на 15 драматургични произведения, тя е всепризнатият жив класик на хърватската литература, един от най-изявените съвременни творци на Балканите.

Творчеството й е добре познато и преведено на много чужди езици - английски, френски, испански, италиански, немски, шведски, руски, украински, унгарски, полски, хинди, български.

- Кой сте вие и откъде идвате? - попита ме тя със задъхан пресеклив глас, през открехнатата тъмнозелена врата на скромен апартамент на третия етаж на тиха уличка.

Представих й се, като споменах и писмото, което бях й пратил. Не бе го получила, много от писмата й се губели. Но щом чу думата България, тя се преобрази. Взе букета хризантеми, ухаещ на меката загребска есен, остави го върху куп книги, вестници и изсъхнали цветя. Върху бледото й лице премина сянката на спомена.

- Напоследък постоянно си мисля за България. Препрочитам писмата от български приятели. Толкова много неща ме свързват с вашата страна.

Разговаряхме на прага, разделени от полуотворената врата. Тя се извини, че не може да ме покани, просто никого не приемала. Би трябвало да направи голям ремонт, да сложи нещата си в ред. Нямала телефон, води отшелнически живот. Не пътувала дори до родната Далмация, там не бил останал никой от роднините. Повечето време прекарвала в Загреб.

Предложи да се видим на следващия ден в малко кафене на уличка "Под зидом". Когато бях вече на автобусната спирка, ме настигна, отиваше да си купи приспивателно, за да е бодра на другия ден.

"Под зидом" се оказа малка уличка в непосредствена близост до тържествения централен площад "Бан Йелачичи" зад гърба на паметника на видния хърватски бан, възседнал буен кон и вдигнал остра сабя. Весна бе на уреченото място, заета с оживен разговор. Представи ми събеседника си - Марко Матич, редактор на в. "Хърватско слово" - най-популярния седмичник за изкуство и култура в столицата. Тя бе постоянен автор на вестника и ненапразно бе избрала мястото за срещата до редакцията. Подаде ми последния брой на вестника с цикъл нейни стихове на цяла страница, озаглавен "Нощта на светия агнец".

Весна се радва на голяма популярност. Щом я зърваха, при нея се отбиваха колеги-книжовници (тази хубава възрожденска дума и на хърватски означава писатели, литератори), приятели или просто почитатели да разменят по няколко думи, да засвидетелстват уважението си към нея. Всяка среща с Весна бе истински подарък.

Весна бе отпочинала, изпълнена с енергия и вътрешна светлина - и следа не бе останала от вчерашното й миньорно настроение. Разговорът ни, започнал по пладне, завърши късно вечерта.

- Моята първа среща с България датира от твърде отдавна - започна тя този разговор, който приличаше на желано и търсено признание. - В първите следвоенни години през 1947 г. като студентка по философия участвах в строителството на железопътната линия Шамац-Сараево. Там се срещнах с младите тогава Блага Димитрова и Радой Ралин. И до ден-днешен с тях ме свързва искрено приятелство. От този момент България влезе в живота ми и в известен смисъл стана моя съдба.

- Весна е една освободена поетеса, пише искрено, разковано и свободно. Започна да идва в София през шестдесетте години, когато нашата поезия бе още твърде стегната. Нейното творчество ни помогна да се почувстваме по-уверени, да мислим и пишем по-разковано - припомня си Блага онези години.

В спретнатото томче "Избрана лирика" от Весна Парун, издадено от "Народна култура" през 1964 г., са отпечатани няколко превода от Блага. Сред тях е и популярното стихотворение "Ти, която имаш ръце по-невинни от моите":

Ти, която имаш ръце по-невинни от моите

и която си мъдра като безгрижност,

ти, която по челото му умееш да четеш

по-добре от мене неговата самота

и която отбиваш бавните сенки

на колебанието от лицето му,

тъй както пролетният вятър отбива

облачните сенки, плувнали над хълма.

Щом твоята прегръдка охрабря сърцето,

щом твоите бедра му изцеляват болката,

щом твоето име е отдих за неговите мисли

и твоята шия - хладовина

за неговото слепоочие,

и нощта на твоя глас - овощна градина,

още необрулена от бурите -

тогава остани при него ти

и бъде по-всеотдайна от всички,

които преди теб са го обичали...

- Как е София, все така ли е хубава в меката есен? - заговори Весна на български.

Годините, прекарани в България и запознанството с българската литература в оригинал, я бяха дарили с хубав литературен български език. Трудно ми бе да дам еднозначен отговор на въпроса й. Трябваше да призная, че София е на мястото си в подножието на Витоша, но в нея има много промени, не всички от които в най-благоприятна насока. Тя си припомня софийските булеварди от онова време, меките софийски есени. В нейния въпрос се съдържаше и алюзия за пиесата на Валери Петров "В меката есен". Сърдечно приятелство я свързва с видния наш поет, когото обича и превежда.

- Колко са хубави вашите балкани - възкликна Весна, като си припомни много излети на Витоша и Стара планина. - Странно, но много хора по света дори не знаят, че Балканският полуостров е кръстен на вашия Балкан. Често рисувам по памет високи планини в есенна позлата, ето вижте моите рисунки.

Показва цяло тесте пастелни рисунки върху картон от детско блокче. Макар да е художник-самоук, нейните пастели имат лъчезарно излъчване, в тях греят багрите на морски вълни и бури, на чудни риби с големи очи, на планински пейзажи - нейните любими сюжети. Тя бе показала няколко изложби с рисунки, които като че ли бяха едно златно ключе към тайната на нейната поезия, към по детски оптимистичния свят от творбите й.

България й напомня Далмация, Черно море - родното Синьо море, както в старата ни литература е известно Адриатическо море.

- Пътувала съм много из вашата страна. Вашето море ми е близко, нали съм морско чедо. Обичам тихите морски градчета, скалистите заливи по брега. Може би сте ги чели черноморските ми стихове в превод на Радой.

Не можеше да не ми хареса вълнуващ образ на древния Созопол, пресъздаден от нейния метафоричен стих:

...Елате, звезди, да видите морето,

което за миг е забравило себе си

и изрязало град

като мелодия

върху разхлопаното подножие

на стара арфа.

Поинтересувах се какво означава фамилното й име и Весна ми разказа историята му. Нейните предци се заселили преди столетия на малкия адриатически остров Зларин. По традиция били рибари и мореплаватели, изкарвали прехраната си от морето, с него свързвали надеждите и бъдещето си. Прадядо й се ползвал с особено уважение, макар да не бил стар. Постоянно го търсели за съвет - кога да излязат в морето, къде да открият богати рибни пасажи. Поради мъдростта си заслужил уважителното обръщение "падре" (баща), което местните хора видоизменили на "парун". Така Весна наследила своята необичайна фамилия, която шокирала при появата на първите й стихове - смятали я за псевдоним на някой поет.

Весна е посветила много стихове на морската стихия, на храбростта на моряците. В тях се долавя усещането за морския необят, соления дъх на бриза, вълненията и жаждата за пътешествия.

Спонтанността на нейната душевност е втъкана в поезията й. Поетесата се чувства еднакво уютно както в необята на морския простор, така и в безкрая на равнината. Ширна Тракия, където се кръстосват древни цивилизации, бе грабнала нейното въображение и тя й бе посветила своята стихосбирка "Тракийският вятър".

- Не можех да не напиша "Нощем, когато ме събуди тракийският вятър". Обичам Тракия, с която ме свързват свидни спомени. А бих ли могла да бъда равнодушна към вълшебната Родопа, родината на Орфей и Евридика.

По-късно в сп. "Пламък" прочетох поемката, посветена на Тракия, която щедро разкрива чувствата й. Преводът е на покойния Иван Добрев, известен като талантлив преводач от руски и пресътворител на Маяковски на български език.

- Предайте сърдечен поздрав на Вели от мен. Пише ли още книги за деца?

Със забързан почерк изпълни страничка от бележник - кратко писъмце до Вели Чаушев. Трябваше да й призная, че с Вели сме приятели, той бе представил последната ми стихосбирка "Марсианци" в Софийската градска галерия. Познавах неговите сценични върхове, но Весна ми откри книгите му за деца и преводите му. Вели обича и рецитира поезията на Весна.

Много критици са отбелязвали, че любовната лирика е най-силната струна на поетесата. Известно е, че любовта я спасява като по чудо по време на фашистката окупация на бивша Югославия, когато стотици хървати загиват от ръцете на нацистите. Това чудодейно спасение извисява любовта в нейно верую, философия на житейския й път.

Поетесата не стои настрана от политическите пристрастия на времето, тя не се обвързва с високопоставени елитни формации и кръгове. Своеобразното й отшелничество често й носи горчивина и я лишава от протекция, но тя цени най-вече истината и свободата си и не желае да си криви душата.

- Не мога да бъда свързана с никоя власт, нито в моята родина, нито другаде по света. Просто не съм създадена за това. Може и да съм неудобна някому, но не мога да изменя на принципите си. Ръководя се само от сърцето си.

Това явно бе едно от разковничетата за читателското доверие и обич към Весна. Тя провежда множество литературни срещи из страната, които й носят и скромен доход в днешното скъпо време. Не получава заплата или помощ отникъде, живее изключително от продажбата на своите книги. В дома й бяха струпани камари неразпродадени заглавия, които тя предлага на училища, библиотеки, културни домове, на срещи и рецитали пред млада и по-възрастна публика. Когато й споменах, че в последните години от живота си Багряна имаше постоянна секретарка, тя въздъхна, изпитала бяла завист към по-голямата си българска сестра, която обича и превежда.

- Де да имах подобна подкрепа днес, когато и здравето ми не е особено добро. Това би ме улеснило много. Най-важното за мен сега е да довърша започнатите литературни проекти, да издам онези свои произведения, които още не са видели бял свят. Някои с учудване ме питат дали творбите, които напоследък публикувам, са мои - струват им се необичайни и различни от досегашното ми творчество. Литературните критици са странни същества, иска им се да бъда точно такава каквато ме възприемат. Истинският творец обаче не се вмества в разпространеното за него мнение, не се подчинява на канони. Сериозно работя и върху по-стари текстове, нанасям немалко поправки.

Цикълът "Нощта на светия агнец" също бе датиран 1982-1989 г. Весна изказа пожелание да види тези творби и на български език.

- Особено са ми близки бунтарите в нашата литература, онези, които житейските обстоятелства не успяват да сломят. Времето е неблагодарно към творците, колко от тях си отиват в мизерия и забрава. Видният наш поет и мислител Ф. К. Франкопан от XVII век, приживе подложен на гонения, е писал своите лирични откровения в затворническата килия часове преди да увисне на бесилото. Единствената му книга "Градината за отмора" е жалон в нашата литература, истински летопис на своята епоха.

Заговорихме за нейните пътувания по света, въпреки че бе станала домосед напоследък.

- Макар рядко да пътувам, все пак се отзовавам на някои от отправените ми покани. Миналата година бях в Испания, където издадоха моя книга.

Показва ми снимки от пътуването, както и издадената на испански книжка. Изданието е скромно, но Весна не държи книгите й да излизат луксозно. Разбира, че това зависи от много обстоятелства, от финансовото състояние на издателската къща, на хората и на страната. Изданията й на чужди езици вече се бяха толкова умножили, че представляват ценна библиотечка.

Последното й идване в България в края на 60-те години е свързано с не съвсем приятни спомени. 1967 г. е ознаменувана с недълготраен брак с български гражданин. Весна и досега носи златния пръстен с гравирано "Л." и датата, когато й бе подарен. Не се е женила повторно и остава единствено вярна на музата си.

Душевната травма от онези години идва не толкова от разтрогнатия брак, колкото от някои обвинения, които й донасят горчиви разочарования. Не бе могла да понесе клеветата и бе завела дело, за да възтържествува правдата. Непредвиденото премеждие обаче й помага да разбере истинските си приятели. Въпреки горчивината поетесата не таи злоба в сърцето си от онези години.

- Имам основания да съм обидена на България заради някои непочтени действия по мой адрес, но аз обичам вашата страна и моите български приятели ми липсват - признава Весна.

Много от тях изразиха желание Весна да бъде поканена да гостува у нас. Минали бяха цели 30 години от последното й посещение. Приятелството й с България бе издържало изпитанието на времето.

Весна познава българската литература. Съкровищницата на българския фолклор и литература са за нея не само извор на естетическа радост, но и истинска творческа лаборатория. Вдъхновява се от богатите изразни средства и творческото разнообразие на нашата литература, която я обогатява и в която намира подкрепа за своите творчески търсения.

Весна е новатор, смело въвежда народния, "селски" език и стилистика в хърватското поетично слово. Това не се харесвало на някои догматично настроени авторитети в началото на литературния й път. Обвинили я в анархизъм и декадентство. Поетичното й новаторство обявили за версификаторство и празнословие. Засягането на най-тънките интимни струни на съвременника, неповторимият народен говор, смелото използване на митологичната съкровищница на родна Далмация са всъщност и днес най-силните страни на творчеството й.

Макар да се учи от свои предходници (Тин Уевич, Владимир Назор и др.), тя не подражава на нито един от тях. В по-ново време литературната критика оценява нейната "уникалност", новата страница в хърватската поезия, която тя отваря. Нека споменем само някои от творбите й. След първата стихосбирка "Зори и вихри", издадена през 1947 г., идват "Черна маслина", "Вярна на видрите", "Робство", "Остави ме да отпочина", "Корал, върнат от морето", "Ти и никога", "Вятърът на Тракия", "Гонг", "Сто сонета", "Срам ме е да умра", "Оловният гълъб", "Апокалиптични басни", "Салто мортале", "Преминавам през живота", "Омагьосана чаровница", "Сонетни венци" и др.

Весна има заслуги за популяризиране на българската литература в бивша Югославия. Едва ли има друг хърватски творец, представил творчеството на толкова много български писатели. Самото изреждане на авторите, които тя е превела, навежда на мисълта за антологичност. На хърватски език в неин превод звучи цяла плеяда български поети - П. Яворов, Г. Милев, Д. Дебелянов, Хр. Ясенов, Н. Лилиев, Е. Пелин, Н. Вапцаров, Е. Багряна, Д. Габе, Д. Пантелеев, В. Ханчев, Ал. Геров, П. Пенев, Бл. Димитрова, П. Матев, А. Германов, Р. Ралин, Сл. Хр. Караславов, Л. Левчев, Б. Божилов, Ст. Пенчева, Ст. Цанев, Д. Дамянов, В. Петров, В. Петкова, И. Коларов, С. Владимиров, В. Радинска и др. Споделих с нея идеята, че би било естествено да събере тези преводи в една представителна Антология на българската поезия, вероятно първата на хърватски език. Макар идеята да й хареса, тя смята това начинание за трудно осъществимо по чисто финансови причини. В Хърватия, както и в България, трудно се намират спонсори. И все пак подобно благородно дело си заслужава усилията си, просто развитието на нашите литературни и културни връзки го изискват. Нали немалко фондации и сдружения обявяват развитието на културния обмен и сътрудничество между балканските нации за своя цел.

В София международно жури под егидата на сдружение "Българска духовност" с председател Ивайло Йолов присъди на Весна Парун специалната награда "Баларт" за балкански принос в световното изкуство и по-специално за развитието на българо-хърватските литературни връзки, което тя великолепно защитава с цялостния си творчески и житейски път. Тя е вторият носител на тази престижна награда след Л. Левчев.

Загреб-София