Ние не искаме да помним какви сме били. Да си безпаметен днес е обичайно състояние. И тук не става дума за забрава на историята, на едрите факти и събития, които присъстват сякаш извън нас в общественото съзнание. Въпросът е, че ние не желаем да помним самите себе си, мнозина успяват да изтрият от паметта собствената си личност, каквато е била в близкото минало, разсичайки и заличавайки тъй важното в живота на индивида единство на душевния му свят. Тая амнезия е добре позната на психиатрите. Болестта не се лекува лесно и не е безобидна както за забравилия, така и за помнещите. Но още по-опасна е тя извън психиатричните клиники, и не само поради своята масовост, а защото това душевно заболяване е съзнателно търсено, независимо от неговите отвратителни последици.

Най-примитивен опит да забравиш себе си наблюдавах преди 6-7 години, когато възбудени тълпи се трупаха по площадите. Стотици се хвърляха в тия тълпи като в река, която ще измие от мозъците им паметта за самите тях, ще отвлече миналото им надалеч, а те ще изскочат на другия бряг и ще имат само бъдеще. Зърнах познат сред група млади хора, вероятно негови студенти. Малко преди събитията от 1989 г. бе отишъл в Университета с препоръка от ГК на БКП. Сигурно освен всичко друго, да укрепи и тамошното партийно ядро. Сега той рипаше с всички и викаше в ритъма на подскоците: "Който не скача, е червен! Който не скача, е червен!" Тресеше брада, размахваше юмруци, вживял се бе искрено в новия ритуал, както искрено се вживяваше и в предишните. Както куче се чисти от бълхи, той изтръскваше от себе си чегеваризма, комсомолското си гаулайтерство, което плашеше състудентите му, пламенните речи по събрания, червения си произход, с който толкова се гордееше, и още много други неща. Бълхите падаха по паважа, невидими за младите наоколо, а човекът яростно ги тъпчеше с нозе - ни помен, ни спомен да не остане от тях...

Не употребявам личното му име, защото в случая той не е личност, а типичност. И точно заради това някой би казал: голяма работа - обикновено приспособленство. На такива сме се нагледали. Нали лицето трябва да се нагоди към новите реалности, хляб да яде. А друг би приложил и по-благороден подход. Защо не допуснем, ще рече той, че човекът с брадата е извършил идейна и политическа преоценка на своето минало? Че даже покаяние е преживял? Мигар хората не се променят?

Съгласен съм и с двете допълнения. Само че покаянието е пречистване на целостта, а тук наблюдаваме разсичане на тая цялост и безцеремонно изхвърляне на едната нейна част. И ако политическата преоценка е ясен факт, то следва да забележим, че тя е отключила механизми, които са довели до пълна подмяна на личността. Ето защо баналното нагаждачество е само епидермисът на явлението, а под неговата повърхност започва рушенето на индивида и захвърлянето на нова доза отрова в задушливия въздух, който всички дишаме.

Решилият да забрави себе си изтрива не само сгрешената буква в живота си, която е написал по своя вина или друг му е продиктувал, или просто е бил принуден да съобрази с почерка на времето. Не, макар първоначалните негови мотиви да са били политически, целта му - по-ограничена, с голямата гума той изличава всичко в паметта и душата си. Приятелства, привързаности, лични ангажименти, благодарност за сторени му добрини, професионални преценки и пристрастия - всичко, което може да напомни или недай, Боже, да възкреси цялостния му образ. Безпаметният е роб на политическата реалност, независимо каква е тя, защото точно политическата му ориентация е в състояние да преобърне и унищожи и най-интимни негови преживявания. И това, уви, се случва не за пръв път у нас...

Не мога да забравя потреса на една моя близка, бивш партиен член, която в средата на 80-те години подири политическо убежище в чужбина. Тя била приятелка с един наш артист, който след 10 ноември прояви голяма митингова активност и вече в ролята на политическо лице се озова на Запад. Там двамата се срещнали очи в очи на някакво събиране и артистът половин минута напрегнато се чудел да я познае или не. Но не успял горкият да си спомни коя е, подминал я. "Защо?! - недоумяваше жената. - Имахме прекрасни отношения. Да не би, защото бяхме в една партийна организация?" Не мисля, че това е била единствената причина. "Той не е забравил само теб - опитах да я успокоя. - Той себе си не помни."

Такива зачеркнати приятелства са равностойни на безкръвни убийства. Безпаметният унищожава не само своята душа, но умъртвява и частица от чуждата. Под руините на собствената си забрава той погребва доверие и обич, надежди и упования, и много още човешки ценности, които неизмеримо надвишават и най-прогресистките политически съображения. В същия гроб той е затъпкал толерантност, колегиалност, елементарна солидарност и съчувствие, които дължи на хората край него, и това е една от причините за емоционалната пустош на днешния ни живот.

Сред множеството на безпаметните има и друга категория хора, които са забравили не приятели и близки, а своите жертви. И не заради срам от миналото, и не защото се боят от някакво възмездие, пък било то и морално. Самото начало на обществените промени, въпреки крясъците и показната шумотевица, не вещаеше възмездие за тях, а по-скоро награда, защото те се бяха подготвили да заменят тиранията на предишната си власт с тиранията на заграбените пари. Става дума за стотиците и хиляди партийни функционери, за дебнещите фактори от политическата полиция, чиято длъжност и убеждение бе да поддържат класовата чистота на социалистическото общество. Да преследват, да унижават, да заклеймяват всеки елемент, който им намирисваше на "буржоазност". Като се почне от лицата, чийто произход се определяше като буржоазен, и се стигне до ония, които уличаваха и в най-малка симпатия към западните общества. Голяма част от тия цербери на комунистическата идеология първи се "обуржоазиха" у нас. Забравиха занаята си, своята фразеология и стръв на преследвачи и станаха банкери, "национално отговорни" бизнесмени, най-ревностни служители на капитала...

Опитвам се да оставя настрана по-общите морални и политически преценки за тия лица. Тяхната престъпност, цинизъм и наглост. Удивлявам се сега на искрената им и спонтанна способност да забравят себе си. Скоро имах случай да слушам един от доскорошните професионални борци срещу западните влияния, който днес се оказа президент на могъщ холдинг. Не се учудвах с какви измами и кражби тоя човек е придобил милиардната си собственост. Смаян бях до каква степен не помни себе си. И докато той обясняваше какви изгоди е извлякъл от търговията си със Запада, се сетих за оня брадат субект, дето скачаше по улиците. Неговият гръб, разбира се, бе използван като прикритие, за да оглозгат страната ни до кокал такива като президента на холдинга. Но освен тая връзка, двамата бяха неотделими сред племето на непомнещите. И не можеха един без друг. Миналото си бяха заличили, но не преставаха да са негови роби.

Безпаметството добавя много в общата нравствена разруха. Тъкмо неговата среда прави възможно подлецът да се представя днес за герой, синчагите на най-гнусните вчерашни тирани да минават за дисиденти, некадърният да се впише сред жертвите на политически насилия. Безпаметството напълно разнищва личността, но то не засяга само отделната персона, а заличава границите между добро и зло, срутва елементарните ценности на човешкото общежитие, разпространявайки цинизъм и неверие. И не е въпросът тоя и оня да се самобичуват непрестанно за своето минало. А за оная вътрешна мярка на душата, наречена съвест, която запазва единството на личността и след сторения грях. Която не изтрива паметта на индивида за самия себе си в промените на живота, а запазва целостта му, доброто Божие зрънце, дадено всекиму. И то именно диктува достойното поведение.

Освен всички разделения, които ни овълчиха един срещу друг, ние се разполовихме на помнещи и забравили себе си. Линията не подбира политическите бои и минава всъщност през всички днешни станове. И макар тоя фронт да не е толкова шумен, както партийните противопоставяния, тук също са струпани много злоба и ожесточение. За забравилите себе си няма по-омразен враг от помнещия. Излишно е да се обясняват причините. И ако не могат да изтрият паметта му, те често го лишават от глас. Защото безпаметните са написали вече своята история и в нея са прекроили не само своите съдби, но и нашите. Свидетелите са опасни. А гигантската лъжа, в която живяхме десетилетия, продължава - по нов начин, с нови и стари хора, защото бъдещето дойде вече при непомнещите, ала в него те пак повтарят забравеното си минало.