Колкото повече се хвалим, че единствената истински извоювана свобода след провала на тоталитарния режим у нас е свободата на словото, толкова по-ясно става, че и това е химера. И колкото повече се опитваме да я защитим, толкова по-ограбена се свира тя в ъглите на обществото. Ако някой каже, че днес имаме свободно слово, с чиста съвест може да бъде наречен лъжец. И той никого не би могъл да осъди за това, защото няма факти и документи, които да доказват обратното. Просто няма.

Обикновено под формулата за свободно слово се подразбират единствено и само медиите. Доста ловка хватка да се ограничи периметърът, в който хората да съсредоточат мерните си единици за свободата, да изразяваш мнения и позиции, да ги браниш и отстояваш, да доказваш логиката на своята правота и в крайна сметка - да я внушаваш на онези, от които зависи словото да стане дело. Политици и специалисти по цял ден се дерат в защита на правото на журналиста да има свобода. Самите журналисти също прегракнаха от лозунги тип "Долу ръцете от устите ни!".

Никой от тях обаче не уточнява какво точно разбира под "свобода на словото". Ако попитате окопалите се в теории наблюдатели на тази област от обществения ни живот, те ще ви отговорят с триста финтифлюшки, че в най-общи линии това означава да говориш каквото си щеш. И ще забравят да кажат, че свободата на словото не е право, а задължение не само да говориш, а и да следваш не каквото си щеш, а каквото мислиш. Т. е. преди да си взел думата, да си сигурен, че имаш какво да кажеш. а след това да имаш и добрината в действията си да следваш логиката на думите си.

Ако някой се съмнява, че тази теза е правилна, нека си спомни за какви хора са предназначени нравствените определения "лъжец", "подлец", "манипулатор", "измамник", "мошеник", "хвалипръцко" и пр., и пр. Епитети, които всеки човек намира повод да употребява по няколко пъти на ден. Именно за хора, чието отношение към словото е като към някакво абстрактно право, а не като към изконно човешко задължение. Говорили са едно с ясното съзнание, че мислят друго, и са следвали не посоката на думите, а посоката на мислите си. Нашият народ отдавна е наясно по тази неизменна точка от житието-битието си. Затова е наизмислил и куп поговорки от сорта на "Казана дума - хвърлен камък".

Как обаче да постановиш свободата на словото като гражданско задължение на нашите географски ширини, при положение че освен една немалка част от светския елит, то ще извади от строя цялата т. нар. политическа класа. Защото затова, че не си упражняваш правата, не можеш да попаднеш под ударите на закона, макар те да са записани в него. Но затова, че не си изпълняваш задълженията, са измислени цяла серия всевъзможни наказания при това степенувани. Пита ли се някой къде щяха да са сега членовете на всичките 4 народни събрания и 8 придружаващи ги правителства, ако свободата на словото, от която те се възползваха, за да получат властта неколкократно, беше задължение, третирано от закона. На едно много сигурно място, от което, ако не друго, поне нямаше да имат възможност за по-нататъшни злоупотреби с въпросната свобода. Твърде достоен начин обществото да се отърве от оторизираните си лъжци, но абсолютно невъзможен, ако се съди по нестихващото му изкушение да бъде лъгано, за което говори постоянната му страст да се втурва към избирателните урни кажи-речи ежегодно и без особено да мисли.

Това е заради едно порочно тълкувание на свободата на словото, което успешно втълпиха на родния гражданин. А то е, че той има задължението да изслушва всички, които са си вменили това право. Теорията, че слушането е личен избор, в смисъл - слушаш, когато си щеш, не издържа на сравнението с действителността. Защото хората с вменено право държат в пълна икономическа, социална и политическа обсада онези с правото на личен избор. И те волю-неволю трябва да надават ухо на приказките им, ако не за друго, поне за да се ориентират какъв вятър ще ги забрули в близко време, тъй като, искат или не искат, ще са потърпевши от него. Ето как личният избор от право се превръща в задължение.

Спецовете го наричат още по-нагло - право на информация. Добре, но кой ти подава тази информация. Онези, с правото да говорят. А имаш ли ти, редовият гражданин, правото да кажеш нещо по този въпрос, да опонираш, да изискваш, да оборваш. Да. На избори, с бюлетина. Т. е. безгласно. Защото само тогава всъщност ти се дава думата. В останалото време собствената ти свобода на словото е иззета от няколко категории хора - политици, журналисти, специалисти, чиновници, експерти. Всички те са оторизирани и официализирани лица. Но всички те до един говорят от името на народа.

Политиците твърдят, че народът иска така. Журналистите се обосновават, че народът се интересува от еди-какво си. Специалистите наблягат, че от народния опит може да правим не знам си какви заключения. Чиновниците се обосновават, че гражданите са с някакви си претенции. Експертите се базират на всевъзможни особености на натрупания от народа опит. Самият народ обаче никога няма възможност да заяви от своя собствена гледна точка как точно му се виждат нещата. В редките случаи на симулация на свобода на словото от страна на институционализираните му притежатели човекът получава думата или като анкетиран по радио, телевизия и преса, или като електорална единица в социологически проучвания, или като бройка граждани, които в групов и екзалтиран вид демонстрират мнението си. Т. е. неговата свобода е сведена да я има за лично ползване - с нея и без нея - все тая. Или ако пак се позовем на народните поговорки, ще стигнем до извода "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли те чува?".

За това, че свободата на словото у нас се тълкува като институционализирано на властово ниво право, говори и фактът, че все повече фактори от т. нар. гражданско общество замлъкват. Говори властта - цялата и без остатък, спорадично взема думата филтрираната опозиция, интелектуалците звучат по-скоро като разстроен контрабас, синдикатите пропискват в редки случаи, останалата част от обществото мълчи. Не е вярно твърдението, че тя мълчи, защото е дезинтересирана или защото е уплашена, или защото е обезверена, или защото няма какво да каже. Тя мълчи, защото никой не я пита и никой не й дава думата. Нейното право да упражнява свободата на словото е оперирано до правото й да бъде информирана, и то само толкова, колкото са допуснали институционализираните притежатели на тази свобода. А това вече не е свобода на словото, а също робство.

Ето колко рафинирано беше въведено това състояние, така че дори онези, които трябваше да бъдат истинските блюстители на словесните права и изразители на този тип свободи - журналистите, дори те не разбраха как влязоха в капана. По всички въпроси, засягащи пряко обществото - имотното му състояние, здравето му, грамотността му, квалификацията му, работното му място, дома му, децата му - бяха питани именно онези категории, които в крайна сметка трябваше да завземат свободата на мнението в определена област, за да зазвучат като последна инстанция. Това се изроди в следното: каза премиерът, съобщи лидерът, смята експертът, категоричен е министърът. Т. е. от техните уста глаголи единствената истина. Противоречащите тези минават под формулата: твърдят запознати или подшушнаха заинтересувани. Всички такива, разбира се, са пожелали анонимност. Ясно е, че в този случай ще се уповаваш на мнението на явните и няма да обърнеш никакво внимание на разни безлики персони, които при това нямат куража да говорят от свое име.

Междинният субект, който свежда информацията от нейния източник до нейния потребител - журналистът, пък все повече се превръща в дръжка на микрофон и най-прост елемент от системата на БТК - кабел. В телевизията и радиото коментарите на т. нар. информация са почти изтребени. В най-тиражните вестници коментарните рубрики са сведени не само до мащабите, но и до смисъла на разширени дописки в стил шеги и закачки от селски тлаки и седенки - като между добри познати, каквито всъщност са източниците на информация и техните проводници. Очевидно именно затова го няма и обективния коментар, което ще рече - на човек, незабъркан в тази система от скачени съдове, в която заедно с едни политици помръква славата на определени журналисти, или пък с други във властта, се насочва част от тях като техен придатък.

А човекът извън системата на скачените съдове е именно онзи гражданин, който може да не е пенсионер, но има мнение за пенсиите, който може да не е майка, но има поглед върху детските надбавки, който може да не е учител, но знае какво възнаграждение заслужава тази професия, който може да не е лекар, но е наясно какво е да работиш и пребиваваш в болница. Това е именно факторът, за когото е предназначено правото на свобода на словото. Същият е и онзи фактор от обществото, благодарение на когото то се именува така.

Тъжното в случая е, че този фактор не възприема това свое право като задължение. И по-точно, че не е осмислил правото си като задължение. Тъкмо този момент позволи на останалите второстепенни спрямо него фактори да му изземат правото и да го превърнат в инструмент за неговото заробване. Затова може би обикновеният човек у нас живее със съзнанието, че е длъжен да бъде вечен роб на вечно освободили се чрез неговите права хора. И едва когато погледне на правото си като на задължение, за което ще плаща прескъпо, ако не изпълни, едва когато се осмели да плесне през ръцете всеки, който се опитва да му запуши устата, защото това ще коства скъпо не само на него, а на близките му, едва когато почне да тълкува свободата на словото като дълг, чието неизпълнение е равностойно на кражба, убийство, насилие и изобщо престъпление, може би ще имаме основание да употребяваме този термин и у нас. Кой знае кога и дали изобщо това е възможно. И едва ли е възможно след като Сервантес вложи в устата на един луд формулата на свободата: "Свободата, Санчо, е на върха на копието".