На живо

НЕ МОГА ДА СЕ ЧУВСТВАМ САМОТНА В БЪЛГАРИЯ


Интервю на Соня КОЛТУКЛИЕВА с посланичката на Уругвай у нас г-жа ОЛГА РОСА БАРБАРОВ ГЕНОВА


Не беше отдавна, когато в София двете суперсили се представляваха от дипломати, които сякаш си бяха сменили ролите. Посланикът на отвъдокеанската държава-корпорация приличаше на руски мужик с лице като кръглолика луна, а пратеникът на Москва стоеше достолепно като трето поколение възпитаник на елитен щатски университет. Тъй че по дипломата не можеш да познаеш родината му.

Г-жа Олга Роса Барбаров Генова е посланик на малка латиноамериканска страна - Уругвай, която е по площ колкото България, а по население е още по-маломерна - 3 200 000 жители. Но "сеньора амбахадора" изглежда някак величествено, респектиращо и като че ли не на място в старата софийска къща, малко притеснително намирисваща на влага и бедност. Стародавна поговорка твърди, че е трудно да бъдеш графиня далеч от каретата, но г-жа Барбаров е от тези, които могат да газят в кал и да останат неопръскани. От нея просто лъха на достойнство.

Баща й е роден в Русе, майка й - от другата страна на Дунава, ала носи фамилията Генова. Формирала е личността си в Монтевидео - една вълшебна смесица от италианско въображение, испанска гъвкавост, френска изящност. Този е най-спокойният град в размирната Латинска Америка и на живелите там това им личи. Неслучайно богатите аржентинци са превърнали комшийската си държава в обетована земя - там празнуват традиционните латино фиести. "Кажете ми, може ли да е бедна една страна, в която се празнува от Коледа до Великден" - казва г-жа Барбаров с иронията на човек, благосклонен към малките хора с малките им радости.

Г-жа Барбаров е родена на 28 септември 1932 година в Паисанду, Уругвай. Професионалната й биография започва в юридическия отдел на Националното управление на пристанищата, преминава през генерален консул на Уругвай в Лос Анжелис и стига до посланик в София. Освен испански, говори английски, френски и руски езици. Уругвайската посланичка не е сред ламтящите за бляскави изяви дипломати в София, които лекуват досадата си с нещо като хайлайфни партита, словославени от нещо като светски хроникьори. Донесох на г-жа Барбаров вестници от Монтевидео, но тя притеснено ми обясни, че: първо разполага с тях чрез Интернет (естествено!), после - толкова много книги има за четене, че...

Впечатленията ми са, че г-жа Барбаров не се екзалтира на тема български произход - не спекулира с това, за да се прави на интересна. Признава, че и тя, като останалите деца на емигранти, в ранна възраст се е срамувала, че баща й не говори добре испански. Но не се чувства съвсем чужденка в България.

Какво знаете за своя български произход, имате ли роднини в България?

Зная, че баща ми е от български произход, роден е в Русе. Дедите ми също са били от български произход и са живели в днешна Молдова, провинция Тигина.

На въпроса дали имам роднини в България, не мога да отговоря с абсолютна сигурност, но интуицията ми подсказва, не ме питайте защо, повтарям, почти съм убедена, че имам такива. Надявам се, че ще имам щастието да се запозная с тях в недалечно бъдеще.

Как вашите родители са стигнали до Уругвай и защо са емигрирали от България - какви ветрове на съдбата са ги изпратили толкова далеч от родината?

На този въпрос ще отговоря чрез спомени, които все още са живи, въпреки изминалото време. Баща ми често ни разказваше преживяното от него през войната. Той се записал в българската войска през Първата световна война, войната на окопите (1914-1917 г.). След края й икономическото положение в страната било изключително тежко и трудно. По това време, по думите на татко, започнала емиграционната вълна на български работници към Америка. Като много други, баща ми се качил на кораб, а плаването продължило няколко месеца. Акостирали в Петрополис, близо до Рио де Жанейро, Бразилия, където заедно с други емигранти, баща ми работил в пътното строителство. По-късно емигрирал в съседен Уругвай. Става въпрос за 30-те години.

С какво се препитаваха вашите родители в Уругвай?

По семейна традиция баща ми беше най-добър в земеделието, така че се посвети на отглеждането на лозя и производството на плодове и зеленчуци.

Какво сте учили?

Завършила съм висше образование в Университета в Шербрук, Квебек, Канада - специалност "Педагогика", имам специализация по "Педагогика за възрастни".

Моля да ни разкажете за своя живот, какво ви мотивира да се насочите към дипломацията? Това ли е животът, който бихте избрали за себе си, ако можехте да върнете годините назад? Ставайки дипломат, мислили ли сте, че това е един път да попаднете в прародината си?

Вашият въпрос ме подтиква да разкажа живота си.

През 1959 година бях делегат на Междуведомствената комисия за техническа помощ към Министерството на външните работи на Уругвай. Тази комисия служеше за свръзка при разработването на проекти за правителствените структури в рамките на Програмата за развитие към ООН. Получих тримесечна стипендия за специализация във Вашингтон по въпросите, касаещи функционирането на Организацията на американските държави (ОАД).

На връщане минах през Ню Йорк и естествено не пропуснах да посетя седалището на ООН. Впечатлението ми от първото ми влизане в залата на Генералната асамблея беше толкова силно, че породи у мен горещото желание някога да стана представител на моята страна.

Изключително съм благодарна, че съдбата превърна в реалност това мое желание - бях делегат пред Генералната асамблея на Обединените нации през годините на мандата ми като генерален консул на Уругвай в Ню Йорк.

А сега се сбъдва още едно най-съкровено мое желание - да представлявам родината си в страната на моите предци.

Как преживяхте годините на диктатурата?

През този период бях извън Уругвай.

Когато напуснете посолството, какво ви интересува, с какво се занимавате, какви книги четете, каква музика слушате? Вълнува ли ви българската култура, имате ли любими български писатели, художници...?

Тези въпроси ми позволяват да дам на читателите една по-точна и по-завършена представа и да разбуля мистерията около ореола или мита, че дипломатът води спокоен живот, изпълнен със светски прояви и приеми.

Истина е, че има многобройни светски прояви, но те са продължение на работата. Това са места за осъществяване на контакти - политически, културни, търговски, които по принцип се провеждат след приключване на работното време на посолството.

Посолствата на малките държави разполагат с ограничен брой служители, което предполага извършване на голям обем дейности и третиране на разнообразни и сложни въпроси.

В момента чета "Екатерина Велика - живот и легенда" на Джон Т. Александър. Много добре написана книга, удоволствие е да се чете.

Другата книга е от Алфонс Е. Макс - български писател, живеещ в Уругвай. озаглавена е "Балканите, прелюдия към нова война в Европа?". Книгата е преведена на български и може да се купи в книжарницата на Университетското издателство на бул. "Цариградско шосе".

След тези две книги ме чакат мемоарите на Маргарет Тачър "Годините на Даунинг стрийт".

В музикалните жанрове имам две предпочитания - класика и български фолклор.

На въпроса ви дали се интересувам от българската култура. Да, и то много. В момента чета също "България - 1300 години история" - книга, която ми подари г-жа Мария Кирова, преподавателка по испански език. Държава като България, чиято история датира от VI век, притежава култура, богата като самата й история. Тази култура е източник за духовно обогатяване.

Колкото до българските писатели, надявам се да усъвършенствам българския си, за да ги чета в оригинал.

Относно българските художници - за краткото време, което съм тук, вече съм купила няколко картини.

Чувствате ли се самотна далеч от приятелите си?

Не, не се чувствам самотна. Днес, в ерата на комуникациите, е толкова лесно да се контактува, било с физическо общуване, било в епистолярна форма. Естествено, понякога ти липсва присъствието на любимите същества в някои по-специални моменти.

Пък и как ли бих могла да се чувствам самотна при толкова човешка топлота, с която щедро ме обграждат хората в тази страна.

Чувствате ли се огорчена от факта, че България закри посолството си в Мондевидео?

Смятам, че именно в трудните моменти трябва да се демонстрира присъствието на страната в чужбина, не бива България да затваря посолствата си. Издръжката на едно посолство като това в Монтевидео е минимална, тъй като сградата е българска собственост. Монтевидео е седалище на МЕРКОСУР, това го прави възлово място. Посолството ще бъде преоткрито, живеем в глобализиран свят, не можем да го пренебрегнем. Известно ми е, че политиката на българското правителство поставя други приоритети, съзнавам огромните усилия, които това предполага, избраната посока е вярна, за кратко време е постигнат огромен напредък. Използвам случая да пожелая на българския народ и на българското правителство много успехи и благополучие през 1999 година.