Откакто свят светува, човекът се стреми към три неща: власт, пари и слава. Никой не желае да живее в подчинение, бедност и анонимност, но на малцина се удава да яхнат мечтите си. Хиляди философи и учени през вековете са се опитвали да дадат обяснение на този изключителен феномен, заложен в човешката природа - стремежът към властта, ламтежът за власт. На пръв поглед всичко изглежда просто и естествено. Властта осигурява инструменти за потискане на себеподобните, предоставя възможности за по-охолен живот, облекчава усилията за постигане на различни цели, скъсява дистанции, предполага достъп до повече пари, които сами по себе си носят още власт. Не всеки обаче е способен да упражнява някаква власт. Това е въпрос на талант, както всички други таланти, въпрос на код, какъвто не във всеки организъм е заложен.

Стремлението към властта носи различни имена. Кариеризъм, службогонство, амбиция. Тяхната сила и концентрация в характера на определен човек обуславят успешните му крачки по стълбицата на обществената йерархия. "Таванът" за възможностите на едни е твърде нисък, но все пак регистрира стъпка нагоре - бригадир, началник смяна, началник цех, звеновод, диспечер или иначе казано калфа. Тези хора, колкото и семпли да изглеждат, твърде добре осъзнават превъзходството си над обикновените работници. Така се задоволява първият повик на стремежа към властта. За някои той остава единствен, други продължават да търсят и да получават нови сигнали, защото всяко издигане по стълбицата ги прави по-силни, по-влиятелни, по-заможни. В доскорошната ни допотопна действителност дори не беше задължително за някои да имат сносно образование, за да стигнат до най-високите етажи на държавната власт. Политическият кариеризъм и домогванията до постове избуяха със страшна сила през последното десетилетие. В годините на демокрацията станахме свидетели на удивителните еквилибристики на хора, решени на всяка цена да се задържат по върховете. Мнозина от тях успяха, други излязоха от голямата игра, усилията на трети ги превърнаха в жалки нагаждачи.

Всички сфери на обществения живот изобилстват от примери за болезнено амбициозни и напористи люде, чиято главна цел е да излязат с едни гърди пред останалите, за да ги ръководят. Спортът не прави изключение. Понякога той дори е трамплин за излитане в по-престижни орбити. По времето на тоталитарния режим у нас партийните велможи гледаха на спорта с известно снизхождение. Битуваше схващането, че който не става за отговорна партийна работа, може да се справи с управлението на спорта. По този начин БСФС, отделните федерации и дружествата се напълниха с некадърни партийни функционери, за да упражняват началническия си нагон върху спортистите.

Облагите от тези синекурни длъжности бяха твърде примамливи - чести пътувания с отбори в обругаваните страни зад "желязната завеса", олимпиади, световни и европейски първенства, тлъсти командировки във валута, хранителни порциони, екипировки, връзки с директорите на заводи и предприятия за набавянето на стоки по "втория начин"... Както всичко в държавата, и спортът тогава беше централизиран, а на върха му дълги години развяваше партийното знаме Трендафил Мартински - кротък, послушен и раболепен пред началниците си, инертен и схоластичен в работата си, жесток и тираничен с подчинените си. Тромавата ръководна машина в спорта стигна своя абсурд в края на неговото управление, когато заместниците му в ЦС на БСФС изравниха бройката от играчи в един футболен отбор - 11. Всички тези хора бяха прекрачили прага на своята некомпетентност и не само че не помагаха на спорта, но усърдно му вредяха. Дори само с присъствието си. Жертви на чиновническото бездарие станаха десетки спортисти, търтеите в спорта потрошиха огромни количества държавна пара и нищо не беше в състояние да спре устрема им към местата около тлъстата баница. Спортът беше една от любимите играчки на режима, а хитреците добре усещаха това и се възползваха. Междувременно някои успяха да се пласират в структурите на международните и на европейските федерации, та държавният преврат през 1989 година така и не им се отрази.

Оттогава изтече много вода, но апетитът към спорта си остана все така вълчи. И има защо. Децентрализацията позволи на много местни дерибеи и лъжебизнесмени да потопят ръце до лакти в кацата с мед, до която преди не можеха да припарят. Само с няколко ловки хода те успяха да превземат дружества и клубове с авторитет, с традиции, с име. И под благородното обещание, че ще помагат на спорта, влязоха във владение на строената с години база, за да настанят там кръчми, кафенета, магазини и базари.

С още по-голяма ожесточеност се развихри битката за овакантените места във федерациите и в обществената организация БСФС, докато тя все още имаше някаква тежест и пари за доизхарчване. Неколцина се опитаха да продължат без успех "делото" на Мартински, но авторитетът на някогашния спортен мастодонт БСФС окончателно се срина, след като през 1994 година председателят му Цветан Цветанов бе разстрелян посред бял ден пред дома на любовницата си, поради нерегламентирани връзки с организации от подземния свят.

Първа цигулка през тези години започна да свири държавният Комитет за младежта, физическото възпитание и спорта, който на няколко пъти промени името си. Най-съществен в неговото битуване досега е политическият елемент. Пръв и днешен председател на КМФВС е известният в миналото баскетболист и треньор Цвятко Барчовски, но правителствените рокади доведоха за около две години на власт съвършено чуждия на спорта пловдивчанин Христо Христов. В сравнително краткия период на управлението си той успя да върне в изходна позиция реформата в спорта, да политизира дори тотализатора със смяната на неговия шеф Неделчо Прошков и да въвлече страната в унизителен договор с гръцка фирма за обслужване на тотоигрите, на която днес трябва да се плащат огромни обезщетения. Времето обаче му стигна да обиколи света, да заведе жена си на олимпиада в Атланта и да сътвори куп золуми. Над контракта с въпросната фирма още тегне сянката на съмнение за колосална корупция, която никой не може да докаже.

Управлението на спорта и в по-умален мащаб е примамлив гъдел за посветените. Все по същите причини - пътувания зад граница, уреждане на собствен бизнес, влияние и пари, много пари, разпределяни по най-различни схеми. Много от лицата на днешния политически елит застанаха начело на спортни федерации. Само в баскетбола се изредиха Никола Койчев, Жорж Ганчев, Румен Биков, в тениса Красимир Ангарски, в модерния петобой Евгени Димитров, във вдигането на тежести Орлин Ризов...

Пред всички спортове обаче, както му е редът, върви Цар Футбол. Там апетитите отколе са най-големи, облагите и парите са най-много. За користното обяздване на футбола след 10 ноември 1989-а бе измислен елементарен, популистки, подсъден, но ненаказуем на практика трик, чрез който десетки мошеници препраха или откраднаха милиони долари. Схемата е следната: градът обича своя отбор, значи трябва да му се помогне. За целта се рекетират кметовете и съответните клонове на банки (впоследствие фалирали). Кметът дава на клубния президент, по правило - новобогаташ, петно за строителство на бензиностанция, банката отпуска кредит за този строеж, част от парите се отклоняват за футбола, друга част се присвояват, трета част покрива рушветите. По тази проста схема във футбола успяха да се завъртят десетки знайни и незнайни тарикати. По-едрите риби, размърдали се в мътните води на промените, също се намесиха във футбола, главно за да легализират част от авоарите си. Великата игра бе свързана в България с имената на бившите борци Илия Павлов, Гриша Ганчев, Младен Михалев, с оръжейните търговци Петър Калпакчиев и Николай Гигов, с бившите партийни сервитьори Александров и Данов, трансформирали се в "брокери", със злополучните комсомолски функционери Аврамов и Порточанов с нелепо прекъсната от историята кариера, с чуждия гражданин Лафчис, с неизлечимия популист Михов и най-сетне с Живковия зет Славков. На някои от тези хора футболът даде възможност да забогатеят, на други - да преперат пари чрез фалшиви трансфери на играчи в чужбина (обявяваш, че продаваш Х в Турция за 1 200 000 долара, а всъщност сделката е за 200 000, остават 1 милион чисто препрани пари, турският мошеник доволен, българският - също), трети използват популярната игра, за да излязат на светло от престъпните си леговища. А най-рационално употреби футбола Иван Славков. Той се захвана с БФС, за да уреди някои от големите си лични проблеми. С новите контакти на запалянковска основа успя да изчисти най-тежките си дертове по съдилища, прокуратури, следствия и затвори. Нито ден от своето властване той не посвети на футбола като спорт. Неговата индеферентност към българския футбол влоши климата по стадионите, провокира гласове за търсене на промяна и амбицира още един политик да се намеси в играта. Кандидатурата на столичния кмет Стефан Софиянски за президентския стол на "Кърниградска" 19 бе именно израз на онази вълна, която търси кардинални решения за оздравяването на футбола в България.

Конгресът на 11 декември 1998-а обаче се превърна във фарс. Докарани под строй платени чиновници, подкупвани, манипулирани и сплашвани, гласуваха за силите на ретроградното. В битката срещу Софиянски се обединиха борческите групировки и политици от лявото пространство. Така футболът остана заложник на мафията и на червената номенклатура. Прогнозите вещаят тежки дни.

Някои коментатори се опитаха да направят аналог на проявената от Софиянски активност с някогашните болезнени намеси във футбола на хора като Милко Балев и Борис Велчев. Разликата в случая е космическа. Но това е вече друга тема.